„Скарлет + Иво = ВНЛ“ или защо е добре да гледаме на различията помежду ни с усмивка

За различната гледна точка на мъжа и жената за нещата от живота и любовта пише известният български сценарист, телевизионен водещ, журналист и драматург Иво Сиромахов в новия си роман „Скарлет + Иво = ВНЛ“ (ИК „Сиела”).

В типичния си стил авторът на „BG дневници и нощници“ и „Българско радио“ описва сложните взаимоотношения между преуспялата Скарлет и колоритния Иво. Той някога зарязал жена си, за да бъде със Скарлет, а тя, изморена от неговите изневери, хванала самолета за САЩ, без да му дава каквито и да е обяснения. Три години по-късно обаче Скарлет е убедена, че с Иво трябва да си дадат още един шанс…

Това, което следва, е своеобразно продължение на романите „Моят таен любовен живот“ и „7 жени“. С хапливия си хумор и пиперлив език Иво Сиромахов прави дисекция на секса и връзките, която ще накара читателя да се смее до сълзи и да прави (понякога не особено ласкателни) паралели със собствения си личен живот.

Предлагаме ви откъс от романа, предоставен от издателство „Сиела”:

Скарлет се върна

 

Вчера сутринта, тъкмо си миех зъбите, и ми звънна Скар­лет.

– Ко прайш, Иве? – вика.

Ма с един такъв спокоен тон, сякаш нищо не е било. Три години не е звъняла, а сега изведнъж „ко прайш“.

– Бера гъби – заядох се.

– Мноо смешно, няма що. Да ти имам шегите.

– Да ги имаш, ама ги нямаш – наежих се аз още повече.

– Иво, случило ли се е нещо? – смени тона Скарлет.

– А не, бе! Нищо не се е случило – казах. – Заряза ме като счупена играчка, три години те няма никаква, а сега изведнъж ми звъниш и питаш какво се е случило. Аз трябва да те питам какво се е случило.

– Ами питай ме.

– Изобщо не ме интересува.

– Обаждам ти се, за да ти кажа, че съм в България за две седмици. Ако искаш, може да се видим.

Мълчах.

– Искаш ли да се видим? – повтори Скарлет.

– Не знам дали искам.

– Аз искам.

– Оффф – изпъшках.

– Чакам те в нашто кафе.

И затвори. Какво да я правя сега тая? Аман от жени, дето докато сте заедно, се правят на много велики, мачкат те, после те зарязват, като ти обясняват какъв боклук си, а след известно време ти звънят закъсали и искат да се видите. Знам ги тия но­мера. Ама айде ше ида да я видя, от мен да мине.

Теглих си един душ, измих си пак зъбите за всеки слу­чай, обух си едни нови боксерки за още по-всеки случай и си фъшнах малко парфюм зад ушите. Реших да не се бръсна, за да изглеждам небрежен, сякаш ми е безразлична, и тръгнах към „нашто кафе“. „Нашто кафе“ е кафенето на Монката от 68-и блок. Той през 90-те беше голям баровец, крадеше коли от Гер­мания и беше фрашкан с мангизи. Ма после го фанаха некви зли мутри от Поморие, пребиха го и му взеха всичко.

Обаче Монката се оказа пич с характер. Не се сдуха, ами си стъпи пак на краката, отвори кафене и оцелява някак си. Е, вече не кара S класа, ами петнайсетгодишна астра, ама важното е, че оцелява.

Та влизам аз в кафенето на Монката, и гледам Скарлет седи самичка на една маса. Като я видях, коленете ми омекнаха. Господи, колко красива беше тая жена! По-красива от всякога.

Тя скочи от стола си и почна да ме прегръща. Аз направо се разтреперих, но не отвърнах на прегръдките й, за да се направя на кораво копеле. Идеше ми да я хвана за прелестния задник и да го намачкам като в добрите стари времена, но вместо това стоях като пълен бастун и се правех на важен. Скарлет се опита да ме целуне, но аз обърнах глава настрани. Сякаш едва ли не ме е гнус от целувките й. Да се е*а в горделивеца!

Седнахме на масата, аз си заръчах кафенце и минерална во­дичка и въздъхнах. Скарлет също въздъхна. Помълчахме малко и аз пак въздъхнах. Тя също въздъхна. Седяхме един срещу друг и си въздишахме като последни глупаци.

– Кво нещо е животът, Иво… – каза по едно време Скарлет.

Е*ахти наглата! Кво нещо бил животът. Тя ме заряза, раз­бираш ли, отиде да си вее гъза три години по Щатите, без дори да звънне един телефон, разбираш ли, да пита жив ли съм, добре ли съм, разбираш ли, а сега кво нещо бил животът… Направо не знаех какво да отговоря на тая простотия.

– Развеждам се – каза Скарлет.

– Знам – рекох. – Четох в жълтите сайтове.

– О, мани ги жълтите сайтове – възмути се Скарлет. – Как­ва ли не ме изкараха… Ку*ва съм била, не знам си каква съм била. А истината е, че аз през цялото време страдах за теб, Иво. Опитах се да те забравя, но не можах. Бракът ми беше обречен от самото начало. Ричард е добро момче, обича ме, но аз всяка нощ мислех за теб и плачех. Не можех да остана повече с него, при положение че сърцето ми е при теб. Кого лъжех?…

И се разрева. Аз я гледах и не можех да повярвам, че е способна на такова дебелоочие. Разведох се заради нея, цяла година я мъкнах къде ли не, за да й правя кефа, и след всичко това тя ме заряза като някакъв боклук. Дори не се обърна да ме погледне, когато се качваше на самолета. А сега реве и едва ли не се изкарва жертва…

 

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.