Джош Малерман, авторът на „Кутия н за птици“, с нов роман в духа на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и „1984“ на Джордж Оруел.

След като успя да уплаши и едновременно с това да спечели сърцата на милиони читатели по цял свят, Джош Малерман, един от най-симпатичните автори на страшни истории, ще зарадва българските си читатели с нов роман антиутопия.

Инспекцията“ е интелигентен и изненадващ трилър от създателя на „Кутия за птици”, който обаче ненатрапчиво оставя своите силни социални послания; приказка за Лудия учен, която ще подложи на съмнение реалността, в която живеем.

26 момичета и 26 момчета, наричани Азбучните момчета и Буквените момичета, са отгледани, разделени и затворени в две кули, подобни на общежития, някъде там в усамотените гори на Северен Мичиган.

Всяко от тях е на 12 години, носи еднобуквено име и никога не е напускало кулата си. Не подозират едни за други и не познават живота такъв, какъвто е. Изолацията им е абсолютна и задължителна, наложена от техния наглед грижовен и авторитетен Б.А.Щ.А и въздесъщата М.А.Й.К.А.

Първоначално дръзкият и злокобен експеримент върви по план… докато един ден децата не започват да си задават въпроси, да подлагат на съмнение правилата, да се бунтуват срещу своя умален свят… Готови ли са обаче за суровата истина, която ги очаква в края?

Едновременно мистерия и антиутопия, „Инспекцията“ носи в себе си духа на „Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг и напомня на „1984“ на Джордж Оруел и „Франкенщайн” на Мери Шели (както самият автор подчертава).

Инспекцията“ е история за нормите, които обществото ни налага от самото ни раждане и какво се случва, когато правилата се опитват да смачкат човека.

Откъс от „Инспекцията“на Джош Малерман

Добро утро в Родителството!

Никое момче не се бе проваляло на инспекция. Никога.

Затова Джей не се притесни, когато металната врата се отвори пред него и той видя лицата на Родителството и инспекторите, застанали до далечната стена, всички с ръце на прикачените към коланите им лупи. Правеше това всяка сутрин, откакто бе жив, всяка сутрин, откакто се помнеше, и въпреки теориите на Кю за вероятностите и възможностите (идеята му беше, че все някога някой трябва да се провали, за да оправдае съществуването на инспекторите) Джей не изпитваше съмнения, опасения или страхове.

– Влез, Джей – повика го Колинс. Колинс, най-строгият, най-възрастният, най-едрият от инспекторите. Човекът направо миришеше на стари книги и правила. Коремът му висеше толкова много над колана му, че Ди се шегуваше, че той крие там някое Азбучно момче. „А, ето откъде сме дошли“, казваше понякога той. Но всички Азбучни момчета знаеха, че са дошли от Градината и са израснали на Живите дървета.

– Хайде, ела – каза Колинс. Беше изумително, че от устата му въобще се чуват някакви думи – толкова гъсти бяха кафявите му мустаци.

Джей знаеше, че инспекторът не говори просто така.

Сигурно Б.А.Щ.А. им му бе дал знак, че е време да започват.

Сред подхилкванията на наредените зад него Ел, Ди и Кю Джей влезе, свали пижамата си, сгъна я и я постави на спретната купчинка на металната маса до вратата на Контролната стая. Докато вратата се затваряше, Ди се провикна: „Трябваше да се изкъпеш, Джей!“. А Джей му направи жеста, който Азбучните момчета използваха за „Ти си кретен, брат“.

Вратата се затвори, дрехите му бяха спретнато сгънати и Джей пристъпи към гумените отпечатъци от стъпала на студения метален под. Зимата наближаваше, сигурно още утре щеше вече да се е развихрила напълно. И макар че Джей също като братята си обичаше много Парада на образите, той предпочиташе да е по-топло. В Контролната стая бе толкова студено, колкото във всяка друга стая в Кулата.

– Обърни се – каза Колинс. Той и Джефри наблюдаваха от разстояние, това винаги бе първата стъпка от сутрешната инспекция. Кучетата дишаха тежко зад разположената зад мъжете стъклена врата. Джей се обърна наляво. Чу как кожата на червената куртка на Б.А.Щ.А. му проскърцва. Мъжът, макар още да не се виждаше, сигурно бе скръстил ръце или се бе облегнал на стола си.

Зимата извън Кулата навярно бе ужасяващо сурова. В някои години бе по-зле от други. Тринайсетият рожден ден на Джей наближаваше; заедно със своите двайсет и трима братя той беше преживял вече дванайсет зими. И при настъпването на всяка зима професор Гълч предупреждаваше момчетата за депресията. За чувството на самота, което те завладява, когато си затворен в десететажна кула, а навън Градината и Дворът са замръзнали и дори на боровете сякаш им е твърде студено, за да оцелеят.

Истерия, помисли си Джей.Тръсна глава, опитвайки се да прогони идеята от главата си. Не му харесваше тази дума да се мотае из съзнанието му. Сякаш четирите ѝ срички притежаваха същите свойства като Гнилоч и Мухъл, Вируси и Язви. Четирите болести, за наличието на които го преглеждаха в момента инспекторите.

– Обърни се.

Отново Колинс. Резкият му глас разсече на части Контролната стая. Като звука на тракащите чинии в столовата. Или като гласовете на пеещите в Залата на телата хористи, братята на Джей.

– Студено е – каза той, докато се обръщаше с гръб към инспекторите. Сега беше с лице към затворената врата.

В Контролната стая често бе студено; понякога подухваше невидим бриз, сякаш солидните метални стени бяха просто илюзия, а изкривените отражения – непостоянни рисунки, носещи се по вятъра. Джей си представяше, че някъде има процеп, пукнатина в тези стени, позволяваща на предзимното време да проникне вътре. Подобно е, мислеше си той, на ветеринарния кабинет в книгата на Лорънс Лъксли „Кучета и кучешки дни“. Гениалният развлекателен автор бе описал толкова добре реакциите на клетите животни:

Беше неприветливо, студено, сякаш доктор Гранд бе направил нарочно мястото такова, за да могат кучетата да осъзнаят сериозността на своите посещения. И все пак, въпреки неприятната среда, кучетата разбираха, че в тази стая ще се погрижат добре за тях. Че животът им зависи от тези редовни посещения. Някои от тях дори успяваха да потиснат най-дълбоките си инстинкти… онези, които им казваха да бягат.

Джей бе наизустил всички книги на Лорънс Лъксли. Много от Азбучните момчета бяха направили същото.

– Обърни се.

Джей направи това, което му бе казано. Винаги го правеше. Рутината на инспекциите беше вградена в неговото същество както дъвченето на храната преди гълтането ѝ.

И при това трето обръщане се озова лице в лице със своя Б.А.Щ.А.

През тялото му премина тръпка – така ставаше винаги, вече от дванайсет години, когато го виждаше за първи път през деня. Яркочервените панталони и куртка бяха като топъл огън в студената Контролна стая. Или слънцето бе изгряло.

– Спа ли добре, Джей?

Гласът на Б.А.Щ.А. му. Винаги прям, винаги енергичен. Джей не беше единственото Азбучно момче, което сравняваше гласа на този мъж със сила. Утеха. Сигурност. Знание.

– Всъщност не – отвърна Джей с дванайсетгодишния си глас, който бе с една октава по-дълбок, отколкото преди година. – Сънувах нещо ужасно.

– Нима? – Лешниковите очи на Б.А.Щ.А. му сияеха над черната му брада, косата му също беше черна. И Джей имаше черна коса. Точно като неговата. – Заинтригуван съм. Разкажи ми.

– Обърни се – каза Колинс. И момчето отново се обърна с лице към инспекторите и кучетата.

Джей вече не виждаше Б.А.Щ.А. си, червеното на неговите дрехи бе като кървене от носа в периферното му зрение, когато започна да разказва подсъзнателната си битка. Беше се изгубил в двор, четиристотин пъти по-голям от този, в който се забавляваше всеки ден. Описа подробно ужаса, който бе изпитал, защото не успяваше да намери пътя си и да се върне обратно в Кулата.

– Изгубен? – повтори Б.А.Щ.А. му. Очевидният интерес в гласа му бе ясно доловим за Джей, също както и едва чутият звук от кожените му ръкавици, стискащи молива.

Да, каза момчето, беше се почувствал изгубен в съня. Някак си се бе озовал твърде далече от Кулата и Родителството в нея. Не можеше да си спомни как точно бе станало – реалните борове, ограждащи Двора, не присъстваха в този сън. Но той определено бе много нетърпелив да се върне. Чуваше приятелите си от етажа Кю, Ди и Ел да го викат отдалече, но не можеше да види оранжевите тухли на Кулата. Не виждаше железните остри върхове, които оформяха перваза на покрива като самотен долен ред зъби. Зъби, през които Джей и другите Азбучни момчета надничаха във вечерите, когато се осмеляваха да се промъкнат на покрива – а това се случваше често. Не можеше да види и най-високия шпил, сочещ към небето като самотен железен кучешки зъб. Нямаше ги и ограничените площи на Двора, територията от зелена морава, простираща се между него и Кулата. Както и отраженията в множеството продълговати прозорци на многобройните етажи. Вместо тях имаше само безкрайна зелена трева.

И мъгла.

– Е, зимата настъпва – каза Б.А.Щ.А. му. Гласът му бе контрол. Винаги. Посока. Решение. Заповед. – Не си видял шпила, така ли? Нито следа от Родителството. Нито следа от дома.

Джей се замисли за жълтата врата на покрива, видима от Двора отдолу. Замисли се за солидните оранжеви тухли и как в летен ден Кулата приличаше на изгрев.

– Не – поклати той глава и погледна към безмълвните лица на инспекторите, чиито пръсти си играеха с лупите на коланите им. Като дванайсетгодишно момче Джей вече разбираше това, което не бе осъзнавал на единайсет години: инспекциите не започваха, когато инспекторите вдигнеха своите лупи. Започваха в секундата, в която момчетата влизаха през вратата.

 – Сигурно си бил много уплашен – продължи Б.А.Щ.А. му. Гласът му беше символ на Родителството. На власт и авторитет. Винаги. – Но кажи ми, преди да се събудиш, намери ли все пак Кулата?

Джей се умълча за момент. Почеса се по десния лакът с лявата си ръка. Прозя се за втори път.