Зловещи шепоти и тъмно минало в дебютния бестселър на Алекс Норт

Бестселърът на Алекс Норт „Шепнещия мъж”, който покори читателите по цял свят, излиза и на български броени дни след номинацията му за трилър на годината от най-влиятелната читателска класация, Goodreads Choice Awards.

Сензационният трилър „Шепнещият мъж” от британеца Алекс Норт, който покори бестселъровите класации, излиза и на български. Преди броени дни книгата бе номинирана за трилър на годината от най-влиятелната читателска класация, Goodreads Choice Awards, в която стотици хиляди читатели от цял свят гласуват всяка година за любимите си книги. Според сайтовете с новини от света на шоубизнеса братята Антъни и Джо Русо, известни с режисурата си на блокбастъра „Отмъстителите: Краят”, са откупили правата за филмова адаптация по романа на Норт.

След като съпругата му умира внезапно, писателят Том Кенеди се премества заедно със сина си в малкия град Федърбанк. Дали обаче новата им къща и новата среда ще се окажат подходящи за едно ново начало? За Том това е някаква надежда, че двамата с Джейк ще успеят по-бързо да излекуват емоционалната си травма. Само че градчето пази повече от двайсет години зловеща тайна, по-опасна от всичките им страхове, тревоги и кошмари.

Преди две десетилетия жестокият сериен убиец, познат с прозвището Шепнещия мъж, отвлича и убива пет деца във Федърбанк. Той е заловен и осъден. Защо тогава над градчето е надвиснала сянката на неуловим и брутален имитатор, който следва стария модел до последната точка? Имитатор, който е набелязал за следващата си жертва Джейк.

„Шепнещия мъж” е бляскав дебют, изтъкан от напрежение, смразяващи обрати и заплетен сюжет. С майсторска лекота Алекс Норт обединява прийомите на трилъра с тези на семейната драма и ни разказва човешка и трогателна история за баща и син, готови на всичко, за да оцелеят и да съхранят своето наранено семейство. Рядко срещано явление, обединяващо психотрилър и вълнуваща семейна история, още с излизането си „Шепнещия мъж” се превръща в сензация, която пленява читатели от всички краища на света.

Откъс от „Шепнещия мъж”, Алекс Норт

Джейк.

Има толкова много неща, които искам да ти кажа, но винаги ни е било трудно да си говорим, нали?

Така че вместо това ще трябва да ти пиша.

Помня, когато Ребека и аз за първи път те доведохме вкъщи от болницата. Беше тъмно и валеше сняг, и никога през живота си не бях шофирал толкова внимателно. Ти беше на два дни, завързан в един кош на задната седалка, а Ребека дремеше до теб и аз от време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане, за да се уверя, че си добре.

Защото, знаеш ли? Аз бях адски безумно уплашен. Израснах като единствено дете, без никакъв опит с бебета и все пак се бях оказал със свое собствено, за което да се грижа. Ти беше така немислимо мъничък и уязвим, а аз бях толкова неподготвен, че ми се струваше истинско безумие как изобщо ми бяха позволили да те взема със себе си от болницата. Още от самото начало между нас не се получаваше, между теб и мен. Ребека те гушкаше с вродена лекота, сякаш тя беше част от теб, а не обратното, докато аз винаги се чувствах неловко, уплашен от това крехко вързопче в ръцете ми, и не съумявах да разбера какво искаше, като плачеше. Никак не те разбирах.

Това никога не се промени.

Когато ти стана малко по-голям, Ребека ми каза, че е така, защото ти и аз толкова си приличаме, но не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Винаги бях искал да имаш повече от това.

Но така или иначе, ние не можем да си говорим, ето защо вместо това ще трябва да се опитам да я напиша. Истината за всичко, което се случи във Федърбанк.

Мистър Нощ. Момчето в пода. Пеперудите. Момиченцето със странната рокля.

И за Шепнещия мъж, разбира се.

Няма да бъде лесно и трябва да започна с извинение. През годините толкова много пъти ти казвах, че няма от какво да се страхуваш. Че чудовищата не съществуват.

Съжалявам, че те излъгах.

Няма по-кошмарна мисъл за всеки родител от тази детето му да бъде отвлечено от непознат. Но статистически това се случва изключително рядко. В действителност, децата са изложени на много по-голям риск от вреда или малтретиране вкъщи, от някой член на семейството, и макар външният свят да изглежда като заплаха, истината е, че повечето непознати са добри хора, а домът често е най-опасното място.

Мъжът, който преследваше шестгодишния Нийл Спенсър през сметището, прекрасно знаеше това.

Като се движеше тихо, успоредно на Нийл зад ред храсти, той не откъсваше поглед от момчето. Нийл крачеше бавно, неподозиращ за опасността, в която се намира. От време на време той ритваше прашната земя и около маратонките му се вдигаше тебеширенобяла мъгла. Мъжът, който се движеше много по-предпазливо, долавяше всяко шшъп. И сам не издаваше никакъв звук.

Вечерта беше топла. Слънцето беше тегнало невъздържано през по-голямата част на деня, но сега беше шест часът и небето се беше замъглило. Температурата беше спаднала и въздухът беше придобил златист оттенък. Беше една от онези вечери, в които можеш да седнеш във вътрешния двор и може би да си пийваш студено бяло вино, докато гледаш залеза, и да забравиш да си вземеш връхна дреха, докато навън се стъмни и вече е твърде късно да си правиш труда.

Дори сметището беше хубаво, окъпано в кехлибареножълта светлина. Представляваше парче обрасло с храсталаци земя, обточило градчето Федърбанк от едната страна и опряно в една стара изоставена каменоломна от другата. Неравната земя беше най-вече прегоряла и мъртва, но все пак тук-там растяха храсти на гъсти туфи и придаваха на района вид на лабиринт. Понякога децата от градчето играеха тук, макар да не беше особено безопасно. През годините много от тях се бяха изкушавали да слязат по скалите на каменоломната, където стръмните склонове бяха податливи на рушене. Общинският съвет постави огради и табели, но повсеместното мнение беше, че трябва да се направи нещо повече. Все пак децата намираха начин да прескачат оградите.

Имаха навика да не обръщат внимание на предупредителните табели.

Мъжът знаеше доста за Нийл Спенсър. Той беше проучил внимателно момчето и неговото семейство, сякаш бяха някакъв проект. Момчето се справяше зле в училище – както с уроците, така и с общуването с останалите деца – и доста изоставаше от съучениците си в четенето, писането и математиката. Повечето му дрехи бяха стари, дадени за доизносване. Поведението му изглеждаше някак твърде зряло за възрастта – вече проявяваше гняв и презрение към света. След няколко години щяха да гледат на него като побойник и размирник, но хората все още го намираха за достатъчно малък, за да прощават по-враждебното му поведение. „Не го прави нарочно – биха казали те. – Вината не е негова“. Все още не беше достигнал момента, в който щяха да считат Нийл за отговорен за собственото си поведение, и затова на хората им се налагаше да потърсят вината другаде.

Мъжът беше потърсил. И не му беше трудно да я открие.

Нийл беше прекарал деня в дома на баща си. Майка му и баща му живееха разделени, което според мъжа беше добре. И двамата родители бяха алкохолици, функциониращи в обществото в несигурна степен. И на двамата животът им се струваше по-лесен, когато синът им беше в дома на другия, и двамата се затрудняваха да се занимават с него, когато беше с тях. Общо взето, Нийл беше оставен да се занимава и грижи сам за себе си, което очевидно обясняваше донякъде суровия вид, който мъжът забелязал, че момчето придобива. Нийл беше притурка в живота на родителите си. Със сигурност не беше обичан.

Не за пръв път онази вечер бащата на Нийл беше пил твърде много, за да го закара обратно в дома на майка му, и явно го мързеше твърде много, за да го заведе пеш. Баща му вероятно си мислеше, че момчето беше почти на седем и се беше оправяло самò цял ден. И затова Нийл се прибираше сам.

Той все още нямаше представа, че ще се прибере на едно съвсем различно място. Мъжът си мислеше за стаята, която беше приготвил, и се опитваше да потисне вълнението, което изпитваше.

По средата на пътя през сметището Нийл спря.

Мъжът спря наблизо, после надникна през къпинака, за да види какво беше привлякло вниманието на момчето.

Един стар телевизор беше изхвърлен до един от храстите и сивият му екран стърчеше навън, но беше здрав. Мъжът наблюдаваше как Нийл го побутна с крак, за да го огледа, но беше твърде тежък, за да го помръдне. На момчето сигурно му изглеждаше като някаква вещ от друг век, с решетки и копчета отстрани на екрана и задна част с размерите на барабан. От другата страна на пътеката имаше няколко камъка. Мъжът наблюдаваше запленен как Нийл се приближи, избра един и после го метна по стъклото с всичка сила.

Прас.

Силен шум в това иначе тихо място. Стъклото не се строши, но камъкът премина през него и остави след себе си назъбена по краищата дупка като от куршум. Нийл взе втори камък и отново направи същото, този път не улучи и после опита отново. В екрана се появи още една дупка.

И мъжът можеше да разбере защо. Тази небрежна разруха много приличаше на нарастващата агресия, която момчето проявяваше в училище. Беше опит да повлияе на един свят, сякаш напълно лишен от интерес към неговото съществуване. Произтичаше от желание да бъде видян. Да бъде забелязан. Да бъде обичан.

Това беше всичко, което искаше всяко дете дълбоко в себе си.

Сърцето на мъжа сега биеше по-учестено, свито при тази мисъл. Той безшумно излезе от храстите зад момчето и после прошепна неговото име.