Съботно четиво: „Замръзване“ от Дан Симънс

В събота Ви предлагаме откъс и анотация за новата книга на Дан Симънс “Замръзване“, която наскоро излезе на български език с логото на издателство “Изток-Запад”.

Джо Курц (познат на българските читатели от романа „Куфарът“) е бивш частен детектив и осъден престъпник, освободен предсрочно за добро поведение. Но годините, които е прекарал в „Атика“ заради убийството на мафиотите, пречукали партньорката му, не са направили настоящия му живот по-безопасен. Когато се завръща на улиците, той вече е белязан от местен престъпен бос, който му има зъб.

Освен че трябва да си пази гърба, Курц е нает от тежко болния Джон Фриърс, чиято дъщеря е намерила смъртта си в ръцете на брутален сериен изнасилвач и убиец на деца. Задачата му е да открие психопата, който властите не са успели да заловят, но хитрият убиец – майстор в смяната на самоличности – има свои собствени планове.

В крайна сметка Курц се хвърля с главата напред в ледените води на отмъщението. Ще бъде тежка зима в Бъфало – достатъчно студена, за да смрази кръвта на всички.

Дан Симънс (р. 1948) е американски автор на бестселъри, добил световна популярност с романите си от цикъла „Хиперион“. Той е написал близо 30 книги в жанровете научна фантастика, фентъзи, трилър и хорър, отличени с десетки престижни награди, сред които „Хюго“, „Локус“, „Небюла“, „Уърлд фентъзи“, „Бритиш фентъзи“, „Бритиш сайънс фикшън“, „Артър Кларк“, „Брам Стокър“ и „Шърли Джаксън“.

Един от най-известните му романи – „Ужас“ – е превърнат в успешен тв сериал, а Sony Pictures готвят екранизация и по „Лятото на страха“.

Откъс от “Замръзване” на Дан Симънс

Джо Курц знаеше, че един ден ще се разсее, че вниманието му ще бъде отвлечено в критичен момент, че инстинктите, които бе шлифовал почти дванадесет години в затвора, ще го предадат и през този ден ще умре от жестока смърт.

Но това нямаше да стане днес.

Той забеляза стария „Понтиак Файърбърд“ да завива зад него и да спира в другия край на паркинга, докато паркираше колата си пред „Хотдозите на Тед“ на „Шеридан“. Когато излезе от нея, видя, че в онзи автомобил, чийто двигател продължаваше да работи, седят трима мъже. Чистачките му разчистваха падащия по предното стъкло сняг в две черни арки, но това не попречи на Курц да различи очертанията на трите мъжки глави на светлината зад тях. Все още нямаше шест часа вечерта, но вече беше тъмно по онзи мрачен, студен и клаустрофобичен начин, характерен за февруарските нощи в Бъфало, Ню Йорк.

Той взе три ролки с четвъртдоларови монети от таблото на старото си „Волво“, прибра ги в джоба си и влезе в „Хотдозите на Тед“. Поръча си два хотдога с всичко без лютив сос, лучени кръгчета и черно кафе. Беше застанал така, че да може да наблюдава понтиака с периферното си зрение. Тримата мъже слязоха от колата, поговориха около минута под снега и се разделиха, като никой от тях не тръгна към ярко осветения ресторант.

Курц понесе подноса си с храна към местата за хранене, като заобиколи печката на въглища и автоматите за напитки, и си намери едно сепаре далеч от прозорците, от което имаше видимост както към паркинга, така и към всички врати.

Онези мъже бяха Тримата тъпаци.

Курц ги беше огледал достатъчно добре, за да е сигурен, че са те. Знаеше истинските им имена, но те не бяха важни – докато лежаха заедно в „Атика“, всички ги наричаха по този начин. Тримата тъпаци бяха бели мъже, на по тридесет и няколко години, без никаква родствена връзка, ако не се брояха извратените им сексуални взаимоотношения, за които дори не искаше да се замисля. Тъпаците бяха изключително глупави, но пък доста изобретателни по един подъл и смъртоносен начин. Бяха направили кариера в убиването на хора в затворническия двор, като приемаха мокри поръчки от онези, които не можеха да се докопат до мишените си по една или друга причина, срещу ниско заплащане, което се равняваше на няколко десетки стека цигари. Те бяха отворени към предложения от всички – една седмица убиваха чернилки за Арийското братство, а на следващата оправяха някой белчо заради чернокожа банда.

Курц вече не беше в пандиза – Тъпаците също, – но ето че беше дошъл и неговият ред да умре.

Докато ядеше хотдозите си, той размишляваше над проблема. Първо трябваше да разбере кой беше поръчал убийството му.

Не, поправка. Първо трябваше да се разправи с Тримата тъпаци и то по начин, който да му позволи да разбере кой го е поръчал. Хранеше се бавно и обмисляше как да стане това. Вариантите не бяха особено обещаващи. Поради някаква случайност или чрез добро разузнаване – а Курц не вярваше в случайностите – Тъпаците бяха решили да направят своя ход в единствения момент, в който беше невъоръжен. Понеже се връщаше от посещение при надзорника си, той нямаше скрито оръжие дори във волвото. Надзорникът му беше една много строга дама.

Така че Тъпаците го бяха сгащили без патлак, а техният специалитет бяха публичните екзекуции. Курц се огледа наоколо. Имаше само още шестима души в ресторанта – двама старци, които седяха мълчаливо и на разстояние един от друг, и изморена на външен вид майка с три шумни малки момчета, които не изглеждаха на възраст, на която да посещават училище. Едното от тях го изгледа и му показа среден пръст. Майката си ядеше пържените картофи и се престори, че не забелязва това.

Курц огледа отново ярко осветения ресторант. Двете предни врати на юг извеждаха на „Шеридан Драйв“. Онези от източната и западната страна водеха към паркингите. На северната стена беше само вратата към двете тоалетни.

Ако Тъпаците влезеха в ресторанта и започнеха да гърмят, Курц нямаше да има много опции, освен да сграбчи един или двама цивилни, които да използва за щит, и да се опита да излезе през някоя от вратите. Преспите навън бяха дълбоки, а и светлините на ресторанта не стигаха много далеч.

Това не е кой знае какъв план, Джо. Курц подхвана втория си хотдог и отпи от колата си. Надяваше се Тъпаците да го изчакат да излезе навън – тъй като не бяха наясно дали ги е забелязал, – за да го гръмнат на паркинга. Те не се страхуваха от публика, но това не беше затворническият двор; ако влезеха в ресторанта, щеше да се наложи да убият и всички свидетели – посетителите и целия персонал. А това беше прекалено дори за Тримата тъпаци от „Атика“.

Най-голямото от трите момчета на масата през две сепарета хвърли омазан в кетчуп пържен картоф по Курц. Той се усмихна и погледна щастливото семейство. Зачуди се дали две от тези хлапета, вдигнати достатъчно високо, щяха да осигурят достатъчно плът и кости, за да спрат калибъра патрони, които използваха Тъпаците. Навярно не.

Жалко. Курц вдигна единия, а после и другия си крак на седалката на сепарето, свали си обувките и чорапите и пъхна единия си чорап в другия. Едно от момчетата на близката маса посочи към него и започна да бърбори развълнувано на майка си, но когато бледата жена се обърна, Курц вече си беше завързал обувките и довършваше лучените си кръгчета. Стана му студено без чорапите.

Без да отделя поглед от бледите лица на Тъпаците, които едва се виждаха през силния снеговалеж навън, той извади ролките с монети от четвърт долар и ги изпразни в двойния чорап. След като приключи, прибра импровизираното оръжие в джоба на късото си палто. Като се имаше предвид, че Тъпаците вероятно бяха въоръжени с пистолети или автомати, борбата все още беше нечестна.

В зоната за хранене се появи местен полицай, който носеше поднос с хотдози в ръка. Той беше с униформа, наднормено тегло и оръжие, но не и с партньор. Навярно беше тръгнал да се прибира след дневна смяна. Изглеждаше изморен и депресиран.

Спасен съм, помисли си Курц с лека ирония.

Ченгето остави подноса на една от масите и отиде в тоалетната. Бившият затворник изчака тридесет секунди, сложи си ръкавиците и го последва.

Полицаят се облекчаваше в единствения писоар и не се обърна, когато вратата се отвори. Курц мина покрай него, сякаш имаше намерение да влезе в кабинката, извади самоделната палка от джоба си и го удари силно по главата. Онзи простена и падна на колене. Курц го удари отново.

Наведе се над него и измъкна служебния .38-калибров револвер с дълга цев, белезниците и тежката палка от колана му. Взе радиостанцията и я стъпка на пода. Накрая му свали якето.

Задният прозорец се намираше високо на стената в кабинката, бе подсилен с метална решетка и не бе предназначен да се отваря. Курц вдигна якето на ченгето, за да се предпази от стъклата и да заглуши шума, счупи го и извади металната решетка от ръждясалите ѝ панти. Стъпи на тоалетната чиния, промуши се през малкия прозорец и падна в снега отвън. Изправи се и видя, че се намира до контейнера за боклук.

Първо източната страна. Курц пъхна револвера на ченгето в колана си, заобиколи ресторанта и надникна към източния паркинг. Тъпака Кърли крачеше напред-назад зад няколко паркирани коли и разтърсваше ръце, за да ги стопли. В едната от тях държеше полуавтоматичен .45-калибров „Колт“. Курц го изчака да се обърне, промъкна се безшумно зад него и го удари по главата с пълния с монети чорап. Изви ръцете му зад гърба, закопча ги с белезниците и го остави да лежи в снега. После отиде в предната част на ресторанта.

Мо вдигна поглед, разпозна Курц и се опита да извади оръжие изпод дебелото си яке от гъши пух, докато се мъчеше да избяга. Курц го настигна, удари го с чорапа и го свали в снега. Изрита пистолета от ръката му и погледна през стъклените врати в „Хотдозите на Тед“. Никой от служителите не беше забелязал нищо и за момента вътре беше спокойно.

Курц метна Мо на рамо и извади .38-калибровия револвер от колана си. Палката висеше от китката му на кожената си каишка. Тръгна към западната страна на ресторанта.

Навярно Лари вече беше усетил нещо. Той стоеше до волвото му и надничаше неспокойно през прозорците. В ръцете си държеше картечен пистолет „МАК-10“. Според някои хора в пандиза Лари уважаваше сериозните оръжия.

Все още с Мо на рамо, Курц вдигна .38-калибровия си револвер и застреля Лари три пъти – в тялото, в главата и пак в тялото. Третият Тъпак се строполи, а картечният му пистолет се плъзна по леда, докато не се спря под един паркиран джип. Изстрелите бяха приглушени от снеговалежа. Никой не се приближи до вратата или прозорците на ресторанта, за да провери какво става навън.

С Мо на рамо, Курц завлече тялото на Лари до волвото си. Метна и двамата на задната седалка, запали двигателя и отиде в източната част на паркинга. Там Кърли стенеше в снега – беше дошъл в съзнание и сега се опитваше да се изправи със закопчани зад гърба ръце. Никой не го беше видял.

Курц спря колата, слезе от нея, вдигна стенещия Тъпак и го метна на задната седалка при приятелите му – единият мъртъв, а другият в безсъзнание. Затвори вратата, отиде от другата страна и отвори вратата за шофьорското място. После седна зад волана и потегли по „Шеридан“ към „Янгман“.

Магистралата беше заледена и хлъзгава, но Курц вдигна повече от сто километра в час, без да се огледа. Тялото на Лари беше отпуснато на леко отворената врата, Мо все още беше в безсъзнание върху Кърли, а Кърли се преструваше на заспал.

Курц запъна петлето на револвера, който взе от ченгето, и оръжието изщрака звучно.

– Отваряй очи или ще те гръмна на мига – каза спокойно той.

Кърли веднага изпълни нареждането му. Отвори уста с намерението да каже нещо.

– Млъквай – прекъсна го Курц и кимна към Лари. – Изритай го навън.

Вече бледото лице на бившия затворник пребледня още повече.

– Мама му стара. Не мога просто да го…

– Изритай го навън – повтори Курц, погледна пътя напред и се обърна, за да насочи револвера в лицето на Кърли.

Със закопчани зад гърба си ръце, Тъпака избута с рамо Мо на една страна, вдигна крака и изрита Лари през вратата. Наложи се да го ритне два пъти, за да изпълни задачата. В колата нахлу студен въздух. Навярно заради бурята движението по магистрала „Янгман“ не беше никак натоварено.

– Кой ви нае да ме убиете? – попита Курц. – Внимавай… нямаш много възможности за отговор.

– Господи – простена Кърли. – Никой не ни е наел. Даже не знам кой си, мамка му. Даже не…

– Грешен отговор. – Курц кимна към Мо и към отворената врата. Заледеният път се сливаше в едно-единствено петно.

– Господи, не мога… той е още жив… Слушай, моля те…

Волвото поднесе в леда на един завой. Без да отделя очи от огледалото за обратно виждане, Курц стабилизира колата, обърна се отново назад и насочи револвера в слабините на Тъпака.

– Направи го веднага – нареди той.

Мо започна да идва в съзнание, когато Кърли го изрита към отворената врата. Леденият въздух помогна за свестяването му. Едрият мъж се протегна и се хвана за облегалката на седалката в опит да си спаси живота. Кърли погледна към револвера на Курц и изрита партньора си едновременно в корема и в лицето. Мо полетя навън в нощта и се стовари на асфалта със силен, влажен звук.

Кърли се беше задъхал, почти хипервентилираше, докато гледаше насоченото към него оръжие. Краката му бяха вдигнати на задната седалка, но явно се опитваше да измисли начин да изрита Курц с тях.

– Мръднеш ли краченцата без позволение, ще ти вкарам два куршума в корема – обеща му спокойно бившият частен детектив. – Да опитаме отново. Кой ви нае? Обърни внимание, че вече нямаш право на грешен отговор.

– Така или иначе ще ме застреляш – отвърна Кърли. Зъбите му тракаха от студа, който влизаше през отворената врата.

– Не – отвърна Курц. – Няма да го направя. Не и ако ми кажеш истината. Последен шанс.

– Една жена.

Курц погледна пътя и отново се обърна назад. В това нямаше никакъв смисъл. Доколкото му беше известно, Братството на Джамията все още даваше 10 000 долара фетва за главата му. Скаг Фарино, някогашното му приятелче в панделата, имаше някои основания да го иска мъртъв – Малкия Скаг, както го наричаха, беше стиснато копеле и бе идеален кандидат за работодател на Тъпаците. Една градска банда – клон на Крипс, известен като Общест­веният клуб на Сенека – беше пуснала слуха, че Джо Курц трябва да умре. Не липсваха и други врагове, които можеха да наемат някого. Но жена?

– Отговорът ти не ми харесва – каза Курц и насочи револвера в корема на Кърли.

– Не, Господи, казвам ти истината! Беше една брюнетка. Кара „Лексъс“. Плати пет хиляди в брой, предварително… Ще получим още пет, когато прочете за теб във вестниците. Тя ни каза, че вероятно днес няма да си въоръжен заради посещението при надзорника ти. Господи, Курц, не можеш просто да…

– Как се казва тя?

Кърли поклати бързо плешивата си глава.

– Фарино. Не се представи… но съм сигурен… че е сестрата на Малкия Скаг.

– София Фарино е мъртва – отвърна Курц. Имаше причина да знае.

Тъпака започна да вика и да говори толкова бързо, че от устата му се разхвърча слюнка.

– Не говоря за София Фарино. А за другата. По-голямата. Виждал съм една семейна снимка, която Скаг носеше у себе си в панделата. Как ѝ беше името на онази шибана монахиня, Анджелика, Анджела, някакво такова беше…

– Анджелина – помогна му Курц.

Кърли изкриви уста.

– Сега ще ме застреляш. Казах ти шибаната истина, но ти ще ме застреляш…

– Не е задължително. – Снегът се беше усилил и тази част на магистрала „Янгман“ беше известна с поледиците си, но Курц ускори до сто и двадесет и кимна към отворената врата.

Кърли се ококори насреща му.

– Сигурно се шегуваш, мамка ти… Не мога да…

– Можеш да получиш един в главата – отвърна Курц. – След това аз ще те изхвърля. Можеш да се пробваш да ми се нахвърлиш, ще получиш два куршума в корема и вероятно ще катастрофираме. Или можеш да се пробваш да се претърколиш и да оживееш. Освен това навън има малко сняг. Навярно е мек като възглавница с гъши пух.

Кърли погледна с ококорени очи отворената врата.

– Ти решаваш. Но имаш само пет секунди да го направиш. Едно. Две…

Тъпака изпищя нещо неясно, приближи се до отворената врата и се хвърли през нея.

Курц погледна в огледалото за обратно виждане. Фаровете на другите автомобили заиграха панически, докато се опитваха да избегнат препятствието, преплетоха се едни други, осветиха тялото на пътя и накрая отново се изравниха с волвото.

Той намали скоростта до разумните седемдесет километра в час, прехвърли се на магистрала „Кенсингтън“ и се насочи отново на запад към центъра на Бъфало. Подмина гробището „Маунт Калвари“ в тъмното и хвърли револвера и палката на полицая през прозореца.

Снегът беше започнал да се сгъстява и да пада по-бързо. Курц харесваше зимите в Бъфало. Винаги ги беше харесвал. Но тази се очертаваше да е особено тежка.