Съботно четиво: „За жените и солта“ от Габриела Гарсия

5/5

Носителят на златен медал на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща проза за 2021 г. „За жените и солта“ от Габриела Гарсия се появява и на български. Само за няколко месеца „За жените и солта“ от Габриела Гарсия се превърна в безапелационен бестселър на New York Times, а преди дни романът стана носител и назлатен медал на името на Исабел Алиенде за най-вдъхновяваща проза за 2021 г. 

Многопластов и изящен, „За жените и солта“се появява и на български език в превод на Паулина Мичева (изд. „Сиела“), за да проговори с гласовете на хиляди жени и да изгради мост между съдбите на няколко поколения, съчетавайки магическия реализъм на Исабел Алиенде с жестоката действителност на американската мечта.

В сърцето на Куба през XIX век, в дни на социално неравенство и революции, в най-обикновена фабрика за пури един мъж чете на глас  „Граф Монте Кристо“, „Ромео и Жулиета“, „Клетниците“. А шумът на страниците изпод пръстите на Четеца ще промени завинаги съдбата на Мария Исабел. И ще даде начало на нейната собствена история.

Четири поколения по-късно в Маями една майка е принудена да превърне сърцето си в камък, за да спаси единствената си дъщеря: красивата Джанет е пленник на своето бягство от действителността, а Кармен е безсилна да измие следите на миналото.

Животът на младата жена се рони като пепел на пура на ръба на живота, когато пътят им не се пресича с малката Ана, чиято майка е изпратена в имиграционен център. Така два рода имигранти, търсещи своята идентичност и място под слънцето, се оказват неразривно свързани. И общата им история се превръща в хроника на оцеляването; разказ за трънливия и опасен път към сбъдването на американската мечта и на бленуваната свобода.

От тютюневите складове на Куба по време на революцията на Кастро до Маями и Тексас в наши дни – прозата на Габриела Гарсия е съпротивата на думите срещу юмрука на безсилието. Ярък портрет на онези жени, затънали в тресавището на живота, но намерили сили да бъдат спасително подадена ръка една за друга.

Предлагаме ви откъс от „За жените и солта“ от Габриела Гарсия, предоставен любезно от издателство „Сиела“:

Мейделис

Хавана, 2015 г.

Не е изневяра, ако бракът е на доизживяване. Единствената причина да не изключим животоподдържащите машини, е неудобството: не е лесно да живееш сам, а и жилища не се намират под път и над път. (Колко ли двойки, които се мразят взаимно, живеят под един покрив тук и вечерят в мълчание пред телевизора, който гърми твърде силно, за да изпълва пространството?)

Ето това си казвам мислено, докато мъжът, който не ми е съпруг, Германеца, ме настанява на мястото до шофьора в колата и ми подава пътната ми чанта с багаж за преспиване една вечер навън. Джанет ни наблюдава от задната седалка и се усмихва многозначително.

–  Ще ми кажеш ли какво става? – прошепва тя, докато Германеца заобикаля колата, за да заеме шофьорското място.

Отправям ѝ усмивка, която, надявам се, казва: Нищо. И всичко.

Германеца се напъхва в колата и дърпа скоростния лост.

–  Проклети руснаци, проклети скапани коли! – изкрещява на английски, когато седалката му се отпуска назад и Джанет я подпира с колене. – Как се предполага човек да се побере в това нещо?

–  Ха, тук има поставка за чаша – казва Джанет, като повдига капака на облегалката, разделяща двете задни седалки, и там наистина има поставка.

–  Мислех си, че тук карате само онези готини шевролети от петдесетте години – казва Германеца. – Защо ми пробутаха тази бричка?

Джанет изпуфтява.

Габриела Гарсия

–  Щях да си донеса кафесито*, ако знаех, че има поставка за чаша. – Тя отпуска ръка на страничната облегалка.

–  Разбира се, че има. Къде според теб се намираме? На Марс ли? Не сме толкова изостанали.

Представете си ме: аз съм с двама чужденци. Нужно е доста търпение. Въпреки че съм по-склонна да понеса прищевките на братовчедка си, отколкото на този изгорял от слънцето вилнеещ германец, дошъл тук на ваканция. Валетата пред хотела ни наблюдават безмълвно. Знам, че се опитват да разгадаят ситуацията. Две кубински проститутки и един турист? Двама туристи роднини и един кубински късметлия, също член на семейството? Семейна двойка и тяхната суетяща се туристическа водачка? Валета, и аз самата още се опитвам да разгадая ситуацията.

Лятото е лепкаво, задушаващо – от онзи тип, който обезсмисля вземането на душ. Вече усещам вкуса на пот, на саламура във въздуха. Германеца излиза от алеята на хотел „Насионал“, хотела на Джанет – където пренощувах миналата вечер – и се насочва по пътя, който му показвам. И после пред нас се ширва „Малекон“, променадата на Хавана: океанът, варовиковата стена, абсолютно равната морска повърхност, без вълни, които да смекчат малко жегата, въпреки че това не пречи на децата по шорти и долни гащи да подскачат по плажа в оптимистично очакване. Върху стената има двама рибари със саморъчно направени въдици. Ние, кубинците, определено сме хора с надежди.

–  Тук съм вече цяла седмица и все още се впечатлявам от това. Всичко се разпада. Всичко е в руини. – Джанет посочва към един рушащ се апартамент, на чийто праг е застанала жена с кърпа на главата и безизразен поглед.

–  Но все пак има известна романтика, нали? – Германеца ме поглежда. – Рушенето. Всичко е в пастелни тонове. Океанът, о, океанът…

При други обстоятелства бих им се изсмяла. Но придобих специално търпение, нещо като маска, която си слагам на лицето, защото туристите са докачливи. Научих се на това, докато продавах джунджурийки на чужденци по „Малекон“. Работа, която съпругът ми подценява. Занимание, което той даже не възприема сериозно. Но аз изкарвам повече пари от него, а той е лекар. И именно затова ми се подиграва.

Важното е да забелязваш малките детайли. Да познаеш какви са хората само по дрехите, които носят, разбирате ли? Наблюдавам минувачите, докато караме по „Малекон“. Жена с малък златен кръст на верижка и три златни пръстена. Кубинска американка, без съмнение. Върнала се от Юма**, пълна със злато и бижута, за да впечатли някого. Те обичат да чуват колко трудно се живее тук. Как става все по-зле. О, да, много често спират тока, онзи ден нямаше никакво електричество, пропуснахте го. Виждали ли сте какво ни дават в магазините срещу купоните ни? Трябва да се говори за политика. Всичко е политика. Ако са наистина американизирани, им продавам носталгия, пощенски картички от старата Хавана, която съществува само в мечтите им. Продавам им нашето нещастие с надеждата, че ще ми дадат долар-два повече. Подарих на Джанет рисунка със стария клуб „Тропикана“ в цялото му величие.

–  За майка ти – казах.

Подминаваме млад гринго – дълга коса, прибрана на кок. Джапанки, гердан от морски раковинки, потник. Европеец. Или американец. Няма значение. Неговият типаж: той иска да слуша за романтика, за това колко вдъхновяващо е да се живее тук. Но при тези туристи трябва да внимавам. Първо трябва да ги усетя. Някои просто искат да чуят нещо за музиката, за „Буена Виста Соушъл Клъб“, искат да чуят как баба ми е срещнала Фидел Кастро, докато е обикалял из града по време на някой празничен парад. Други обаче са политически ангажирани по различен начин. Задават ми сложни въпроси, искат да разберат какво е истинското положение в Куба, сякаш има някаква конспирация. Образованието (наистина ли е безплатно?), здравеопазването (наистина ли е безплатно?). И искат да разберат нещо за сантерията***, затова се преструвам, че и аз я практикувам. Искат да чуят как превръщаме разпадащи се апартаменти с рушащи се покриви в клубове за салса музика. Казвам им, че мога да ги заведа, но никой от туристите досега не е поискал наистина да дойде с мен. Напомням си постоянно, че те харесват мръсните неща. Не искат да е хубаво, приятно и чисто. Странно е. Купуват всякакви картички и снимки с Че Гевара и винтидж революционни значки. Или просто ми дават пари, защото предполагат, че са ми нужни – което за мен е още по-добре. Наричат ме приятелко.

Стигаме до Квинта Авенида и се насочваме към магистралата. Десетина души, мъже и жени, стоят отстрани на пътя, в очакване някой да ги подбере. Джанет въздиша драматично.

А аз си мисля: джинетера**** не означава „проститутка“. Още нещо, което чужденците не разбират. Те смятат, че двете думи са взаимозаменяеми. Проституцията е нещо лесно. Проституцията е вкарване-изкарване, прибиране на парите, бърза трансакция.

Германеца се включва в трафика, подминава гуяджиро с муле, теглещо каруца.

– Каруца. На шибаната магистрала – казва той. – На магистралата.

Джинетерите изучават, оценяват. И да, понякога предлагат секс, даже често. Но освен това могат да дадат толкова повече. И не става дума само да направят комплимент, да те изслушат с търпение, което също е част от арсенала на проститутките. Някоя джинетера например може да се озове в кола с американската си братовчедка и германски турист, който е предложил да ги откара до курорт на Варадеро Бийч. Може да предлага на хората банални истини, маскирани като дълбокомислени прозрения.

Шосето се променя и пейзажът става по-селски. Повече тръстикови полета, по-малко боклук. Билбордове: РЕВОЛЮЦИЯТА ЗАПОЧВА С ТЕБ. Или ВИНАГИ С ТЕБ, КОМАНДАНТЕ. Повече палми, повече небе, повече долина. Повече тела с веещи се от вятъра коси в каросериите на камиони.

–  А, ето това е живот – казва Германеца.

–  Бедността. Бедността е покъртителна – отбелязва Джанет.

Отпускам се назад. Времето се точи бавно покрай мен. Приспивната песен на провинцията, трополенето на гумите по магистралата. Затварям очи и си представям какво ли ще е необходимо, за да съблазня германския турист, да го подмамя да се влюби в мен, да го убедя, че трябва да се оженим, защото се нуждае от мен, защото в неговото съзнание аз съм всичко, което една германка не е. Какво ли трябва да направя, за да го убедя да ме вземе със себе си? Случва се доста често – моите приятелки Дианелис, Юди, Лети, всички са някъде в Европа. Представям си как се премествам от Германия в Испания, където ще ми е по-лесно да си намеря работа. Дали ще се наложи да остана омъжена за него повече от една година?

После се събуждам – спрели сме до барака покрай пътя, където предлагат някакви неща за храна, основно свинско. Германеца ме сръгва и ми прошепва:

–  Трябва да ни превеждаш, скъпа.

Излизаме от колата и попадаме под яростната атака на комарите. Вървим сред висока до прасците трева. В сянката на една колиба от палмови дървета селянин бърка огромен казан. Колко ли съм спала, час? Два? Поръчвам три порции бавно печено свинско и селянинът намазва месото обилно със сос, след което ни го подава в хартиени чинии, увито в царевични листа. Германеца отхапва големи хапки, облегнат на колата, и се привежда напред, докато мазният сок капе по брадичката му. Джанет яде изискано, въпреки че мазнината лъщи по устните ѝ и е обградена от комари.

Какво ли ще е необходимо, за да накарам братовчедка си да ми изпрати покана? Какво ще е нужно, за да я убедя, че се налага да ме издържа, докато си стъпя на краката в място като Маями, където има хиляди истории като моята? Може би просто ще успея да уредя така нещата, че да пътувам дотам и обратно. Кое ли ще изисква да дам повече от себе си?

–  Трябва да пишкам – казва Джанет, все още неизяла сандвича си. Подава ми чинията си и отваря багажника на колата, рови из багажа си. С тоалетна хартия (взета от хотела) в ръка, тя ме сръгва с лакът и ми казва да я придружа. Оставяме чиниите си под грижите на Германеца и се насочваме към гъстата трева. Селянинът ни наблюдава от бараката и гони мухите около себе си с мазните си ръце.

–  Колко още ще вървим? – питам аз.

–  Тихо. Изобщо не ми се пикае.

–  Какво?

Джанет ме сграбчва за китката и ме дърпа към себе си. Тревата вече е преминала в захарна тръстика. Насекомите жужат в ушите ми, когато изтривам потта от лицето си. И двете приклякваме в сенките на тръстиките като криеща се от хищник плячка.

–  Просто не можех да чакам повече – казва Джанет. – Разкажи ми какво се случи. Умирам от нетърпение.

Какво мога да кажа на тази моя братовчедка, която никога досега не съм срещала на живо? Тя е красива – гъсти черни къдрици и вдлъбнати бадемовидни очи. Има странна, леко крива усмивка. Опитвам се да открия признаци на това, което каза леля ми, когато ми прати имейл и ме предупреди за пътуването на Джанет: за дългогодишната ѝ пристрастеност към наркотиците, за драмата на провалената връзка, която я е съсипала, от онзи тип връзки, които състаряват човек. Не откривам никакви следи от тези трудности. Очите ѝ сияят, когато ме докосва съзаклятнически; допир, който казва: Не сме се познавали досега, но кръвта си е кръв и сега можем да сме откровени една с друга.

Затова съм откровена, доколкото ми е възможно да бъда с човек, чийто живот е толкова различен от моя. Разказвам ѝ какво се случи миналата нощ, след като тя ме остави в продълговатото патио на хотел „Насионал“ и се прибра. Преди това поръчвахме мохито след мохито (макар че технически Джанет не би трябвало да може да пие) и – леко замаяна – аз гледах към простиращия се под нас „Малекон“, към двойките, разхождащи се в солената влажна вечер, към продавачите на фъстъци с техните хартиени конусовидни шапки и напевни рекламни подвиквания. И обмислях събитията от вечерта: непривлекателният германец, който ни заговори и попита небрежно дали искаме да го придружим на кратко пътуване до Варадеро. Джанет каза „не“, аз казах „да“. Окуражена от рома, затоплил гърлото ми, я придърпах в тоалетната на хотела – май сега повтаряхме същия танц в захарната тръстика. И шепнешком ѝ казах истината: че германецът ме е поканил да се кача в стаята му и аз възнамерявам да  го направя. Ако това я шокира, определено не пролича по лицето ѝ. Може би се бе запитала за съпруга ми, но също не попита нищо. Да, ето това бяха онези следи, които търсех. Братовчедка ми знаеше, че животът е сложен и никой от нас не е точно този, за когото се представя.

–  Но, Мейделис, какво ще кажеш на Рони? – Джанет уби един комар на ръката си и той остави кърваво петно по кожата ѝ.

–  Че сме пили твърде много. Че съм решила да остана в стаята ти за през нощта. И ще му кажа истината за това – че сме решили да отидем до Варадеро, за да видим плажа.

–  А той няма ли да се притесни, че не сте се чували от вчера?

–  Понякога не се прибирам у дома, Джанет. Понякога и той не се прибира.

Ето. Истината. Излезе и ни погълна с лепкавия селски въздух. Джанет не ме притиска повече. Но аз знам какво иска да разбере, затова добавям:

–  Сексът беше добре.

Не ѝ казвам, че Германеца пъхна пачка евро в ръката ми, за да „си купя някакви нови дрехи, тъй като не съм си приготвила багаж за пътуването“. Че нещо в това да съблазня един мъж и да го накарам да ми предложи портфейла си ме възбужда. Че дори е без значение кой лежи под мен – моята собствена миризма, жегата и покварата ме довеждат до оргазъм. Не, не ѝ казах, че си фантазирам как съм една истинска, напълно разцъфнала джинетера.

Не че това можеше да бъде моят живот: фантазията щеше да приключи. Кожата ми е светла, косата – абсолютно права. В Куба белите джинетери, които продават секс, нямат особено много клиенти. Тези мъже си падат по много младите, много тъмнокожи жени. Всички го знаят. Има дори шегички за това: Те не идват тук, за да гледат себе си.

Не, нямам шансове за кариера като джинетера.

Трябва просто да избягам някъде, да спечеля някакви пари и да се върна. Да купя разни неща, които мога да продам тук. Не знам.

*  Кубинско еспресо (cafecito, исп. ез.) – характерно за него е, че е силно подсладено. Приготвя се по специален начин, като кафето и захарта се разбиват предварително. – Б. пр.

** Град в Аризона, близо до границата с Калифорния и Мексико. Но името му, La Yuma, се използва за нарицателно за САЩ, Yumas е жаргонно название на американците или за чужденци от която и да е не-испаноговоряща страна. – Б. пр.

***Синкретична религия, смес от католицизъм и африкански вярвания, разпространена в Куба и в други държави (Бразилия). Донесена е от робите от африканското племе йоруба и е популярна и сред афрокубинските емигранти в САЩ. – Б. пр. **** Jinetero – м.р., jinetera – ж.р. – букв. жокей, ездач (исп. ез.). Някои приравняват термина с „проститутка“. Но всъщност се използва за хората в Куба, изкарващи по някакъв начин пари от туристи, като им осигуряват различен тип услуги – от наставяне до развеждане по барове, намиране на нелегални стоки и т.н. – Б. пр.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp