Третият роман на Жоао Пинто Коелю е вече в книжарниците.
Действието ни пренася в Тоскана, Италия, 1937 година.
Крепостното градче Питилияно е кацнало като орлово гнездо на върха на една скала. Но градът, въпреки тунелите и катакомбите издълбани в каналите му, не може да скрие потайностите, които се случват на повърхността. В диплите на неговите крепостни стени Анина Бемпорад, еврейка с бунтовен дух, се сбогува с детството в момента, в който се събужда посред нощ от пукот на изстрели. Макар отломките от трагедията да я застигат, Анина е решена да преследва най-смелите си мечти, било то в компанията на Козимо – момче, което е готово да даде живота си за нея, с Алесия – ексцентричната приятелка, която трудно намира подходящата за нея житейска роля, или с енигматичния Пепино, който поставя театрални представления от отпадъците, събирани по улиците, и който е способен да спасява Анина в най-трудните ѝ моменти.
Ако красотата на младата еврейка поражда болезнени страсти и безмерна омраза, нищо не предполага, че те биха могли да доведат до такива безразсъдни постъпки… За нея остават желанието за мъст и преструвките, за да оцелее в свят обърнат наопаки, в какъвто се превръща Италия на Мусолини, където расовите закони са насочени срещу евреите и предвещават пристигането на нацистите.
Написан с много въображение и строго подплатен документално, „Време за преструвки“ (изд. „Лемур“) е майсторски роман, чийто сюжет има рядкото качество да бъде едновременно абсолютно неочакван и напълно правдоподобен. Още една страхотна книга от Жоао Пинто Коелю.
Предлагаме ви откъс от „Време за преструвки“ на Жоао Пинто Коелю, предоставен любезно от издателство „Лемур“:
Питиляно, Италия
май 1937 година
Първият път, в който чух името на Пепино, беше, когато го викаха. Случи се в един късен майски следобед, слънцето да е било на път да се скрие зад някоя гора в Тоскана, когато всички хлапета от Питиляно, изглежда, искаха да се втурнат към крепостната стена на града, такъв беше устремът, с който се бутаха, за да видят по-добре кой пристига. Сред онези побеснели кучета беше и Улисе, който си спомни за мен, неспособен да приеме, че обожаваната му сестра ще пропусне това, което ги бе накарало да се развълнуват.
– Annina, guarda! – викна ми. – L’Uomo Nero!
Без да си въобразявам, че ще мога да си пробия път сред децата, се затичах до портата на града, откъдето бе най-хубавата гледка към долината.
Като пристигнах, се отправих към терасата, която се намираше досами празната пиаца, и се облегнах на каменния зид. В този момент, незнайно защо, се заличиха всички представи за ужасния Черен човек, които си бях създала в детството. Така, без да съм сигурна за какво да се оглеждам, само проследих с очи криволиченията на пътя между дърветата. Когато най-сетне го видях да изниква иззад един завой, веднага разбрах, че не е същият като този, който обитаваше кошмарите ми.
Яхнал колелото си, Пепино се изкачваше по пътя, който идваше от Манчано. Въпреки стръмния наклон не забелязвах у него никакъв признак за усилие, въртеше педалите с такава кръшност, че изглеждаше като носен от планинския бриз. Дрехите му бяха от горе до долу черни, дори и високата като комин на някоя фабрика шапка. Освен това Пепино беше свръхкльощав, почти като скелет, възседнал черното си колело, което, както узнах по-късно, носеше името Прозерпина3. Впрочем заедно биха могли да образуват едно божествено същество, приличащо на дървен манекен с ръце и крака, прикрепени към дръжките и педалите, или на китайска сянка, очертала се срещу късното следобедно слънце. Но няколко метра по-назад се движеше още нещо: една топка, една торба, която се пръскаше по шевовете. Каквото и да беше, изглежда, се влачеше по земята, може би вързано с каишка за онази марионетна двойка и полагайки големи усилия, за да ги настигне. Когато различих кучето – за което също след време разбрах, че се казва просто Куче – вече бяха стигнали до града. За да бъде по-добре описано това животно, достатъчно е да се замисли човек за Пепино или за неговия железен боен кон и да се очертае контрастът – Кучето приличаше на свинче, тромаво като куклата Робърт4, едно кюфтенце, панирано от прахоляка по пътя, който го беше изцапал. Все пак можеше да е чаровно, но не, дори от разстояние беше грозно и раздразнително и дори отгоре, от крепостната стена, можеше да се усети смрадта му.
В момента, в който стигна до цитаделата, Пепино тръгна към мен и тогава го видях отблизо. Бледото му лице беше издължено и тясно като врата, а ръцете, костеливи и тънки, бели като ръкавиците на илюзионист. Но очите компенсираха всичко това. Винаги се обагряха в нюанса на това, което гледаха, и сега се спряха върху мен, все едно нямаше по-важно нещо на света. В този миг ми се усмихна и си свали шапката, допирайки я до гърдите си. Макар да бях очарована, нито усмивката, нито отношението му ми изглеждаха логични. Ролите ни се размениха, сякаш току-що пристигналият непознат на средна възраст беше единственото дете при тази случайна среща.
Тогава аз рекох:
– Казвам се Анина.
– А аз Пепино.
Само това. После, след първото завоевание, Прозерпина се втурна през портата на града, водейки своя ездач, както и едно раздразнено куче.
Днес, когато си спомням за този ден, ми хрумва единствено, че Пепино се е появил в точния момент, защото няколко часа по-късно надвисналата над мен трагедия щеше да ме превърне в жена.
