Съботно четиво: „Вечерна сватба“ от Иван Станков

Новата книга на проф. Иван Станков разказва за любов. Повечето от героите във „Вечерна сватба“ наистина са съществували преди сто години. Крадци, млади вдовици, гимназистки, следователи, бъчвари, светици, самоубийци, акробати или проститутки – всички те са от най-големия български град на Дунава. Живеят там и носят на гръб междувоенното време. Всички правят най-старото нещо на света – обичат. Любовта ги намира и се стоварва отгоре им като откровение, но и като проклятие. А човекът се оказва слаб за такива дарове. И мъртвите, и оцелелите споделят с читателя си: от любовта, както и от смъртта, изход няма.

Предлагаме ви откъс от „Вечерна сватба“ на Иван Станков, предоставен от издателство „Хермес“:

…Да си се жени, като не може без жена този негов баща. Петдесет и петте лазарника не му тежаха, даже не му и личаха много. Само лекото изгърбване при раменете и белите косми край ушите. Иначе – канара. И без мустаци. В Русе из центъра доскоро бяха на мода едни такива тънички, по ръба на горната устна, дето само майстор бръснар може да ти ги направи, а напоследък – къси и широки, точно под носа, като на Хитлер от кинопрегледите. Баща му имаше здрава кожа, сам се бръснеше и никакви косми по лицето не оставяше. И лицето му не старееше, само очите стояха уморени и далечни между присвитите клепачи, като очи на човек, който чака да бъде спасен от нещо, но не ще да си каже. Имаше в тях и несъгласие, тих и отчаян някакъв бунт. Трифон следеше накъде отива синьото – ако клонеше към сиво, гледаше да не е край него, ако тръгнеше към зеленото, даже го и заговаряше. Иначе в работилницата, докато учеше бащиното си бъчварство, не си говореха, нито очите си виждаха, защото се гледаха в ръцете. Майстор бе баща му. Печелеше добре, няколко пъти цялата кръчма бе черпил без причина, целият Сарай за това говореше няколко дни след такива бабаитлъци. Не една – две жени би издържал.

проф. Иван Станков; снимка: ИК „Хермес“

Не можел Трифон да си представи какъв момък за чудо и приказ бил баща му, преди да замине в тия проклети войни, особено в Европейската – майка му все това повтаряше. Грамотен, със златни ръце и с голяма душа замина, а се върна като другите. Какъв се върна? Измърсен. И другите жени все това разправяли – мъжете им не били вече същите след войната. И когато се стигало до караници, всички все това повтаряли – те в окопите били виждали повече смърт, отколкото хляб. Смъртта, викали, не била жена, войник била, с манлихера. Знаели ли са те, жените, какво е да видиш човешки очи от лед направени? Защото очите на убитите били точно такива. Добре де, ама нали войната била свършила. Войната никога не е свършвала, викали, и няма да свърши, само си почивала. Докато смъртта посъберяла сили. И все по-малко работели, и все повече стояли в кръчмата. Че и във „Вулкан“ прескачали, при гълъбиците, вагабонтите им с вагабонти! Срам от децата си нямат.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO