Съботно четиво: „Важният си ти“ от Ема Рийд Таръл

Преди броени дни на български излезе книгата „Важният си ти“ (издателство „Ера“) на психотерапевтката Ема Рийд Таръл.

Всички искаме да сме харесвани. Обичаме да подкрепяме и обгрижваме близките си. Раздаваме се, за да се почувстваме значими и оценени – от семейство, приятели, колеги, дори и непознати… Но когато пренебрегваме собствените си потребности, това е проблем. А често дори не го осъзнаваме. Авторката смята, че правите лоша услуга на себе си и на околните, ако:

  • ви е трудно да казвате „не“ без чувство на вина;
  • предпочитате да угодите, за да избегнете болезнени разговори и неприятни емоции;
  • сте изморени и стресирани от непрестанната грижа за чуждите нужди, а никога не обръщате внимание на своите

За да се радвате на искрени и пълноценни отношения, трябва да се научите да поставяте ясни граници, които да отстоявате. За да можете да се погрижите за останалите, на първо място е нужно да се погрижите за самите себе си.

С помощта на тази лека за четене и разбираемо написана книга от психотерапевт с дългогодишен опит, ще осъзнаете, че е крайно време да помислите за себе си. Авторката представя разнообразните истории на свои пациенти, с които всеки може да се идентифицира. Предлага съвети и техники, чрез които да опознаете своето „Аз“ и да заживеете истински. Разкрива как да спрете да угаждате на другите и да се нагърбвате с проблемите им.

Промяната е във вашите ръце. Започнете да поставяте себе си на първо място, за да преобразите напълно живота си!

Ема Рийд Таръл е квалифициран психотерапевт. В момента практикува по специалността си и пише втората си книга.

Предлагаме ви откъс от „Важният си ти“, предоставен любезно от издателство „Ера“:

Да угаждаш като родител

Угаждането на другите, когато си родител, започва още преди раждането на бебето. Докато се готвим да станем родители, може да открием, че сме навлезли в нова територия на преценка, каквато не сме срещали преди.

Натискът да угаждаш на другите по време на бременност, се случва на публична сцена. В по-напреднал етап на моята първа бременност вървях по улицата и съвършено непознати жени се приближаваха до мен с протегнати ръце, готови да погалят издутия ми корем и да предложат преценката си, че е „добре оформен“, „огромен“ или „хубаво закръглен“. Слушах страховити истории за раждане и кимах, докато те раздаваха съвети за родилните мъки, и бях твърде уморена, за да споря, или да защитавам остатъка от личната си неприкосновеност. Избрах да разбера какъв е полът на бебето ми, както майка ми беше направила с мен, и обожавах да си представям човечето, с което щях да се запозная. Бързо стана ясно обаче, че това не е норма за всеки и много често изборът ми беше посрещан с поглед на съжаление или разочарование. Очевидно развалях изненадата. Аз, от друга страна, бях на мнение, че да изскочи бебе измежду краката ми и след това да отговарям за оцеляването му, е достатъчно изненадващо. В деня на изследването с ултразвук в двайсетата седмица бях пресрещната от една колежка, докато излизах от офиса.

„Е, ще разбереш какво бебе ще имаш, така ли?“ – многозначително попита тя. Досетих се какво предстои.

„Еха! Наистина ли? – попита тя с напълно объркан вид, когато ѝ отговорих. – Не мога да си представя какво е да искаш да разбереш! Онзи вълшебен момент, когато раждаш и се нуждаеш от един последен напън, за да се запознаеш с красивото си бебе, и да разбереш дали е момче или момиче… Това е най-прекрасната изненада на природата! Не искам никой да пропуска този момент.“

На другия ден същата колежка ме спря, докато минавах покрай бюрото ѝ.

„Е, какво е?“ – попита тя.

В този случай вероятността да не бъда харесана, си заслужаваше задоволството, когато отговорих: „О, не се тревожи. Знам колко много обичаш изненадите и затова реших да не ти казвам.“

Да не можеш да угодиш на други родители

Чувството да не си харесван като родител от други родители, е ужасно – чувстваш, че не си годен за тази работа или че правиш ужасяващ избор, който някак ще постави в неизгодно положение бебето за цял живот. Но пък е имало толкова много възможности за избор, изпълнени с огромно значение, управлявани от самоназначили се съдии, изгарящи от нетърпение да разгласят индивидуалните си преживявания като основно правило и „най-доброто за бебето“! Дали да бъде кърмено, или не, да се върна ли на работа, или не, да го храня ли с купено от магазина пюре, или не (само в абсолютно краен случай, ако фризерът е размразен и кубчетата замразен кускус с плодове трябва да бъдат дадени на кучето, но дори тогава ще ти отнеме само десетина минути да приготвиш лесна каша с картофи и сирене, затова всъщност няма оправдание, нали?). Лесно е да получиш чувството, че се проваляш, когато имаш бебе.

Джай станала майка наскоро. Тя дойде на терапия с диагноза следродилна депресия, когато бебето ѝ беше на три месеца. Раждането на Алия било травмиращо и за двете и Джай страдаше от натрапчиви мисли и мъчителни спомени. Алия присъстваше на сеансите ни, обикновено дълбоко заспала в детска седалка за кола, която Джай леко люлееше с крак. Тя гледаше замислено бебето, докато говореше. „Онзи ден бях под душа – каза ми Джай, – и се запитах дали нямаше да е по-добре за всички, ако бях умряла в родилното отделение. Съпругът ми можеше да даде на Алия добър живот, без аз да прецаквам всичко… и тя нямаше да познава друг живот, затова нямаше да ѝ липсвам, ако ме няма.“ Джай продължи да говори и ми разказа, че преди няколко дни съпругът ѝ извел на разходка дъщеря им с количката, докато Джай се опитвала да поспи. Алия се събудила от дрямката си твърде скоро и се разплакала, докато умореното ѝ тяло се борело отново да заспи. Една случайна минувачка се спряла и със силен и критичен глас казала на приятелката си: „Горкото агънце! Божичко, къде е майката?“ Съпругът на Джай не можел да повярва, докато ѝразказвал за забележката на досадницата, но това било последната капка за Джай, която вече имала чувството, че се проваля като майка. Съпругът ѝ се опитал да я убеди, че не си заслужава да се тревожи за това, но след като не била спала месеци и полагала усилия да измисли как да се грижи за новото човече, Джай установила, че я измъчват мрачни мисли. Тя казала на съпруга си и спешно си уредила час при домашния лекар. Депресията е риск за Опонента в такива периоди, когато не чувства кожата си толкова дебела, колкото обикновено, и не може да отхвърли натиска да угажда, както обикновено прави. Накрая Джай не можела вече да понася да я съдят – здравните работници, които я посещавали през ден; сияещите майки с розови бузи, които с лекота кърмели бебетата си до нея; свекърва ѝ, чиито деца спели непробудно по цяла нощ от шестседмични (очевидно). Джай се чувствала изгубена в море на неодобрение и сякаш нищо, което прави, не било достатъчно добро.  Тя започнала да се отдръпва от света и от Алия, давала бебето на гостите си, за да може да се позабави, докато прави чай в кухнята, и търсела начини да бъде сама, когато може. Джай ми каза, че преди да стане родител, никога не се притеснявала, когато хората не са съгласни с избора ѝ. Като шеф на отдел „Услуги на клиенти“ тя свикнала да получава критики и да взима непопулярни решения, и винаги се чувствала черната овца в семейството. Джай оцелявала като Опонент и да я съдят, не било нещо ново за нея, но осъзнала, че чувството да не те харесват като родител, е нещо съвсем различно. Като всеки нов родител, тя импровизирала в крачка, но когато изведнъж отнякъде изпълзели поколения предишни родители и „експертни“ мнения, и без да има смелостта на собствените си убеждения, почувствала се съкрушена от присъдата им и под завладяващ натиск да прави всичко „правилно“. Защитавайки се срещу постоянните критични погледи, Джай се чувстваше потисната, защото изборът ѝкато майка подронваше увереността ѝ в способността да се грижи за бебето си. Сега, когато не можеше просто да не ѝ пука, схемите ѝ на Опонент се завръщаха и я оставяха незащитена в огневата линия. Забележката на жената на улицата обобщаваше всички критики, всички начини, по които Джай не успяваше да направи нещо правилно за Алия и за всички останали. Докато люлееше с крака си бебешката седалка за кола, тя каза: „Може би жената е била права и аз вероятно трябваше да бъда там. Аз съм майката на бебето, нали? Трябва да бъда при детето. Искам да кажа, че не правя правилно дори това. Ако бях добра майка, сега щях да я гушкам, но Алия е завряна в седалка за кола на пода, горката. Мъчно ми е за нея, че аз съм ѝ майка.“ Погледнах Алия, която гукаше спокойно, и след това погледнах Джай, която правеше всичко възможно за нея в момента, даваше ѝ каквото можеше да предложи и смело се отваряше пред мен с надеждата, че нещата ще се подобрят. Алия се размърда и Джай тихо ѝ изшътка. Заедно щяхме да научим, че някъде в миналото на

Джай е имало някой, който никога не ѝ отделял вниманието, което тя отделяше на Алия в момента.

„Знаеш ли какво? – рекох. – Мисля, че в момента това е всичко, от което тя се нуждае. И че това, което правиш, е абсолютно достатъчно. Ти си достатъчно добра майка.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO