Съботно четиво: „Убийците на цветната луна“ от Дейвид Гран

Броени седмици преди появата по българските кина на филма, в който гигантът в индустрията Мартин Скорсезе за първи път събира легендарните Леонардо ДиКаприо и Робърт де Ниро в свой пълнометражен проект на голям екран, на книжния пазар в ново издание и с обновена филмова корица се завръща  „Убийците на цветната луна“  от Дейвид Гран (изд. „Сиела“; публикувана като „Убийците от Оклахома” през 2021 г.).

Обявената за най-добра книга за 2017 г. според Wall Street Journal, GQ, Time, Newsday, Entertainment Weekly и Vogue вдъхновява бруталната историческа драма, която светът очаква да види на 20 октомври, а у нас ще бъде разпространена от „Форум Филм България“.

На 24 май 1921 г. Моли Бъркхарт от град Грей Хорс в резервата на осейджите в Оклахома започва да се опасява, че нещо се е случило с една от трите ѝ сестри – Ана Браун. А скоро идва и новината, че още един осейдж, Чарлз Уайтхорн, е изчезнал седмица преди нея.

Телата и на двамата са открити малко по-късно, а убийства им дават началото на един от  най-травматичните периоди в американската история, а именно избиването на индианците осейджи в техния резерват през 20-те години на миналия век, когато петролният бум сблъсква техните интереси с тези на едрия бизнес и организираната престъпност.

Във времена на алчност и беззаконие, когато цивилизацията все още не е преобразила напълно Дивия запад, а стремежът за бързи пари тласка находчиви авантюристи към богатата на петрол прерия, един мъж с качествата на класически уестърн герой се изправя сам срещу корупцията, омразата и организираната престъпност. Неговото разследване през 20-те години на XX век проправя пътя към възхода на ФБР, но също така спасява може би стотици коренни американци, които са били набелязани за отстраняване.

Базирана на хиляди стра­ници от досиета на ФБР, секретни показания пред съдебни заседатели, съдебни стенограми, данни от информатори, лична кореспонденция и устни разкази, фотографии от местопрестъпления и още много други цензурирани и нецензурирани източници, „Убийците на цветната луна”от Дейвид Гран е обляна в кръв паметна епопея за унищожаването на един народ, в която гласът на кръвта „вика от земята”. А истината успява да възтържествува из покритите с дъбрава хълмове и обширни прерии на територията на индианци­те осейджи от Оклахома.

Предлагаме ви откъс от „Убийците на цветната луна”, предоставен любезно от издателство „Сиела“:

Изчезването

През април милиони дребни цветя¹ обсипват покритите с дъбрава хълмове и обширни прерии на територията на индианците осейджи от Оклахома. Това са предимно теменужки, клейтонии и хустонии. Писателят от племето осейдж – Джон Джоузеф Матюс, отбелязва, че галактиката от цветчета прилича на „конфетите на боговете“². През месец май, когато койотите вият по изнервящо голямата луна, над дребните цветчета започват да се надигат по-високите традесканции и рудбекии, които крадат от водата и слънчевите им лъчи. Стъбълцата на по-малките цветя се превиват, цветовете им повяхват и не след дълго биват погребани под земята. Ето защо индианците наричат месец май „луната убиец на цветя“.

На 24 май 1921 година³ Моли Бъркхарт, жител на селището на осейджите в оклахомския град Грей Хорс, започва да се опасява, че нещо се е случило на една от трите й сестри – Ана Браун. Тя е на 34 години и по-малко от година по-възрастна от Моли. Изчезнала е три дни по-рано. Често се е отдавала на „гуляи“, както пренебрежително се изразяват членовете на семейството й, а именно да танцува и пие с приятели до зори. Този път обаче нощта е отминала, след нея и втора, а Ана не се е появила на прага на къщата на Моли, както обикновено го е правила, с леко разрошена дълга черна коса и блещукащи като диаманти очи. Когато влиза, Ана обикновено си събува обувките и на Моли сега й липсва успокояващият звук на спокойното й движение из къщата. Вместо това в нея цари тишина като онази в околните поля.

Моли вече е загубила сестра си Мини преди около три години. Смъртта й е настъпила с ужасяваща бързина и макар лекарите да са я отдали на „странно отслабване“⁴, Моли таи съмнения. Мини е била само на 27 години и винаги се е радвала на отлично здраве.

Също като тези на родителите им, имената на Моли и сес-трите й са вписани в Свитъка на осейджите, което означава, че са регистрирани членове на племето. Също така това означава, че са богати. В началото на 80-те години на 19. век осейджите са изведени от земите си в Канзас и настанени на каменистата територия на североизточна Оклахома, за която няколко десетилетия по-късно се установява, че се намира над един от най-богатите нефтени залежи в Съединените американски щати. За добива на този петрол компаниите са длъжни да плащат такси на племето. Към началото на 20. век всеки член на племето започва ежемесечно да получава чек с пари. Първоначално сумата е само няколко долара, но с времето, колкото повече нефт се добива, тя нараства на стотици, а след това и на хиляди долари. Всяка година става все по-голяма и по-голяма точно както прерийните вади се сливат, за да оформят калната река Симарон, като в крайна сметка членовете на племето събират милиони и милиони долари. (Само през 1923 година са им били раздадени над 30 милиона долара, равняващи се на сегашни 400 милиона долара.) Осей-джите са смятани за най-богатия народ на глава от населението в целия свят. „Дивете се!“⁵, пише в нюйоркския ежеседмичник Outpost. „Вместо да гладуват до смърт, индианците… се радват на стабилни доходи, които карат банкерите да се пукат от яд.“

Обществеността бива обсебена от благосъстоянието на племето, което е в контраст с образа на индианците от времето на първия контакт на бледоликите с местното население – първородния грях, от който се ражда тази държава. Журналистите издевателстват над читателите си със статии за „осейджите плутократи“⁶ и „червенокожите милионери“⁷, обитаващи просторни имения с изящни полилеи, носещи диамантени пръстени и кожени палта, возещи се в коли с частни шофьори. Един от авторите се диви на девойките осейджи, които посещавали най-добрите частни пансиони и носели превзети френски облекла, сякаш „някоя très jolie demoiselle^[1] от парижките булеварди небрежно е решила да се отбие в този малък градец по средата на резервата“⁸.

В същото време репортерите се възползват от всеки случай да покажат аспекти на традиционния начин на живот на осейджите, който да внуши на читателите образи за „индианците диваци“. В един материал се отбелязва, че „около открит лагерен огън са паркирани в кръг скъпи автомобили⁹, а на него червенокожите им собственици, наметнати в шарени одеяла, си пекат месото по най-примитивен начин“. Друг описва как група осейджи пристигат с частен самолет на церемониалните им танци, сцена, която „не е по силите на фантазията на всеки писател“¹⁰. За обобщение на обществената представа по адрес на осейджите можем да приемем статия във Washington Star, в която четем, че „Съжалителното горките бедни индианци съвсем основателно може да бъде променено на облагодетелстваните богати червенокожи“¹¹.

Грей Хорс е едно от най-старите селища в резервата. В тези аванпостове, включително в съседния Феърфакс, с население от почти 15 000 души, и Похъска, административния център на окръг Осейдж, с население над 6000 човека, животът кипи. Улиците гъмжат от каубои, хора, които са дошли да си търсят късмета, контрабандисти, оракули, престъпници, шерифи, нюйоркски финансисти и петролни магнати. Автомобилите прегазват следите от конски копита, а миризмата на гориво доминира над прерийните аромати. Гарвани са накацали по телефонните жици като съдебни заседатели. Съществуват и ресторанти, скрили се зад табелите на кафенета, оперни зали и игрища за поло.

Макар Моли да не харчи толкова охотно, колкото някои от съседите й, тя си е построила красива дървена къща в Грей Хорс, в близост до старото семейно жилище от овързани пръти, тъкани рогозки и дървесна кора. Притежава няколко автомобила и прислуга – „индианските блюдолизци“, както много от заселниците презрително наричат тези имигранти. Най-често това са чернокожи или мексиканци, а един от посетителите на резервата в началото на третото десетилетие на 20. век през-рително отбелязва, че „дори бели“¹² са изпълнявали „всички ежедневни домашни задължения, които никой осейдж няма да се унижи да прави“.

* * *

Моли е един от последните хора, видели Ана преди изчезването й. На 21 май тя се е събудила малко преди изгрев-слънце, навик, насаден от баща й, както и неговата ежедневна молитва към Слънцето. Свикнала е с хора на чучулигите, бекасите и тетревите, заглушаван сега от ритмичното почукване на сондите, източващи земята. За разлика от много от приятелите си, които са захвърлили традиционните носии на осейджите, Моли е увила раменете си с индианско одеяло. Освен това не е подстригала черната си коса къса, а я е пуснала дълга по гърба си, като по този начин разкрива красивото си лице с високи скули и големи кафяви очи.

Ърнест Бъркхарт, съпругът й, се събужда заедно с нея. 28-годишният бледолик притежава красотата на звезда от каубойски уестърн: къса кафява коса, небесносини очи и квад-ратна брадичка. Само носът му загрозява гледката, защото изглежда така, сякаш е отнесъл няколко удара с юмрук по време на пиянско сбиване. Израснал в Тексас, син на беден фермер с памукова плантация, той е завладян от разказите за хълмовете на Осейдж, границата, зад която се говори, че каубоите и индианците все още бродят из прериите. През 1912 година той е на деветнадесет, но си опакова багажа в торбичка като Хъкълбери Фин и заминава да живее с чичо си във Феърфакс, властен животновъд на име Уилям К. Хейл.

– Не беше човек¹³, който да те помоли да свършиш нещо – той заповядваше – казва веднъж Ърнест по адрес на Хейл, който се превръща в негов втори баща.

Макар да е в общи линии момче за всичко на Хейл, младежът от време на време работи и като частен шофьор, и така се запознава с Моли, като я развежда из града.

Ърнест обича чашката и игрите на покер с хора с лоша репутация, но зад грубата му външност явно се крият нежност и несигурност, които карат Моли да се влюби в него. Родена като говорител от името на племето осейдж, Моли е учила английс-ки в училище, но независимо от това Ърнест учи родния й език, докато не започва да говори свободно с нея.

Тя е болна от диабет, затова той се грижи за нея, когато тя изпитва болки в ставите, а стомахът я присвива от глад. След като чува, че тя е обект на интересите на друг мъж, той й прошепва, че не може да живее без нея.

Сватбата им не е лесно начинание. Грубоватите приятели на Ърнест му се подиг-рават, че щял да бъде „мъж на скуоу^[2]“. Макар трите сестри на Моли също да са се омъжили за бели мъже, тя се чувства длъжна да приеме уговорения брак, характерен за традициите на осейджите, както са се взели и родителите им. Семейството й практикува някаква религиозна смесица между католицизъм и племенни вярвания, но Моли така и не успява да разбере защо Бог ще й изпрати любовта само за да й я отнеме след това. Затова през 1917 година двамата с Ърнест си разменят пръстените и се кълнат да се обичат вечно.

Към 1921 година те вече имат дъщеря на име Елизабет и син, наречен Джеймс, който е само на осем месеца, но вече има прякора Каубой. Моли полага грижи и за застаряващата си майка Лизи, която се е преместила да живее с тях след кончината на бащата на Моли. В миналото Лизи се е притеснявала, че Моли ще умре млада заради диабета си, затова е помолила останалите си деца да се грижат за нея. Нещата обаче се стичат така, че именно Моли се грижи за всички останали.

^[1] Изключително красива девойка (фр.) – Б. пр.

^[2] Скуоу – омъжена индианка – Б. пр.