Съботно четиво: „Танцът на Жерава“ от Весела Учкунова

Роман за една любов, която може да те издигне до върха на щастието и да те потопи до подземията на отчаянието.

Пролетният танц на жеравите е най-красивият любовен ритуал в природата. Японските жерави са моногамни, но също като при хората, никога не знаеш какво може да се случи.

„Танцът на жерава” всъщност е поход, от който научаваш, че понякога дългите равни отсечки са по-изморителни и по-важни от стръмните изкачвания и спускания. Когато 38-годишната Царина пише историята на своя живот, настанена в клиника за зависимости, тя не търси оправдание, нито се извинява на някого за болестта си. Тъгата в разказа й не носи тихи сълзи, а крещи на всички, които си казват „това никога няма да се случи на мен”… А понякога всичко, от което имаме нужда, е един любовен танц.

Предлагаме ви откъс от „Танцът на жерава”, предоставен любезно от издателство „Мусагена”:

Бях толкова изплашена, че не обръщах внимание на никакви подробности около себе си. Движех се като насън. Прегледа при лекарката изобщо не го помня, после ме изпратиха в стая, където явно трябваше да остана известно време. Не виждах нищо, просто знаех, че съм на едно тъжно и тягостно място. Свих се на леглото и ми се прииска да изчезна. Самотата ме потопи, вместо въздух вдишвах течност, пълнеше белите ми дробове – исках да я изкашлям, но не можех, давех се. Да осъзнаеш, че си напълно сам, боли толкова, колкото и от несподелена любов. Гадна болка, силна, остра, физическа. Но влюбеният винаги таи надежда, глупаво вярва, че другият ще отвърне на чувствата му, и знае, че болката ще мине. Затова се радва на горчилката. Със садистична наслада гледа как сърцето му конвулсира в неправилен ритъм и чака… Но самотата, о, самотата е безнадеждие. И същата тази болка гори постоянно, без намек за промяна.

Единствената приятелка, която имах, ме изрита от живота си с основание. Нямах надежда да видя и теб някога отново. Семейство? Родителите ми живееха своето ежедневие, заседнало в златното им време отпреди четиресет години. Не можех да им причиня неудобството да ги вкарам в настоящето, а още по- малко – в моите проблеми.

Сама, сама, сама.

Свих се на леглото. Допирът на металните тръби ме накара да потръпна и да си завия краката с овехтялото войнишко одеяло, сгънато в другия ъгъл. През непокрития прозорец нахлуваше бяла светлина и ме заслепяваше.

  •  Охо, имам си компания! – Женски глас идваше от вратата. – Здравей! Аз съм Румяна. Не съм те засичала досега май.
  •  А Вие колко често сте тук?
  •  Ами горе-долу два пъти годишно. Но така се получава, че с някои от другите се намираме все по едно и също време.

Гласът се приближи, безцветните петна, които виждах, се изясниха и видях Румяна – осанка на дама, подминала средната си възраст, къса, изрусена коса със сивеещи корени, очила с тънки рамки, зад които ме гледаха две умни сиви очи, захлупени под тежки, паднали клепачи. Дънки, бяла тениска и домашни пантофи – като у дома си.

  •  А колко дълго продължава това „два пъти годишно“? – попитах.

Румяна се усмихна, приближи се и седна в края на леглото ми.

  •  Достатъчно дълго, че да плаши новите. – И двете се усмихнахме.
  •  Казвам се Царина. Приятно ми е – подадох й ръка и тя я пое.
  •  Царина! Няма да ти казвам „добре дошла“. Как си, Царина?
  •  Не знам – отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи.

Румяна се облегна назад и ме придърпа към себе си. Само това чаках – отпуснах глава на коленете й и се разревах с глас. А тя мълчеше, разтриваше гърба ми и чакаше.

  •  Страх те е, нали?
  •  Много – отвърнах.
  •  А срам ли те?

-Да.

  •  Хубавото тук е, че няма от какво да те е срам. Всички сме на едно положение. Е, при някои е по- безнадеждно, при други – не чак толкова. Но ти си още млада. На колко години си?

-37.

  •  Имаш още време.
  •  За какво?
  •  Да се оправиш. И да живееш.

Пак се разхлипах.

  •  Какво има сега?

Мълчах.

  •  Кажи де, или мислиш, че някоя приятелка ще те разбере по-добре от мен?
  •  Нямам приятелки.
  •  Лошо. Ще ти трябват, ако си решила да се оправиш наистина. Никой не е успял сам. А сама ли дойде тук?
  •  He. He знам. He помня.
  •  Мъж? Гадже?

-Не.

Вече не плачех. Сега – освен сама – се чувствах и унизена. Шейсетгодишна алкохоличка ми обясни как ме чака грозна съдба, защото съм успяла да загубя всички по пътя си. Обаче тя не знаеше, че аз веднъж вече се бях справила сама… почти. Просто този път нямаше да допускам грешки.

  •  А Вие имате ли приятели?
  •  Да. Имам и деца. Е, съпругът ми ме напусна.
  •  И като имате и приятели, и семейство, как така сте тук по два пъти в годината и не можете да се оправите?

Знаех, че не съм права да се държа така. Румяна обаче се направи, че не забеляза. Погледна ме в очите и ми заразказва.

  •  Аз нямах твоя късмет, Царина. Ти си на 37 и вече знаеш, че си болна. Вероятно си чела, проучвала, осъзнавала, борила… нищо че пак си се връщала назад. Ако поискаш, ще водиш що- годе нормален живот. А аз разбрах късно, че имам проблем. Бях заета да гоня цели, да гледам деца, да работя. В един момент алкохолът беше единственият начин да се отпусна, да си почина и да изкарам до следващия ден. Проблемите ми се струваха решими след една- две чаши вино, заспивах по-лесно и не се будех до сутринта. С времето навикът стана необходимост. Но така оцелявах. Беше ми по-лесно. Минаваха години, количеството се вдигаше. Караниците с мъжа ми бяха ежедневие. Мислех си как така се е променил толкова. А не виждах, че промяната е в мен. Недоволстваше, мрънкаше, обиждаше ме, заплашваше ме. Наричаше ме „пияница“. Но нито веднъж не каза „ще ти помогна“, „ще се справим“. По- късно му бях обидена заради това. Сега вече не.
  •  Защо?
  •  Какво защо?
  •  Защо си му простила? Нали смисълът на брака е да сте заедно докрай.
  •  Смисълът е това за жените! Ако мъжът е алкохолик, какво, мислиш, ще направи жена му? Ще търпи, ще се бори, за да го измъкне, да спаси семейството. Няма да има собствен живот никога повече, защото всичко ще се върти около него. При мъжете обаче е друго – тях ги е срам, когато жените им пият. Отвращават се. Защото мислят, че те са осигурили всичко необходимо на жена си, а тя се е пропила от слаба воля, от лиготия някаква. А те са се провалили не в друго, а в избора на съпруга. Ставаш тежест, резил, мръсна риза в гардероба. В началото ми казваше: „Имаш всичко, толкова ли беше трудно да работиш от 8 до 5 и да си гледаш семейството след това?“… Кое е това всичко, питах го, а той уд­ряше стената, за да не удари мен. Аз продължавах да крещя насреща му, че искам още, още, малко ми е…
  •  Какво си искала?
  •  Аз преподавам в университета – скандинавски езици. Станах доцент сравнително рано, тръгнах да гоня професура. За да изкарвам повече пари и да не разчитам само на мъжа ми, работех допълнително като преводач. Пътувах много. Родиха се децата, растяха… Много ми идваше, но вярвах, че ще се оправя. Немислимо беше да се откажа. И така. Децата пораснаха, мъжът ми ме напусна, не станах професор…

Две сълзи се търкулнаха по лицето й и измокриха долната рамка на очилата. Бършеше ги бавно в края на тениската, а през това време брадичката й трепереше. И спря точно в мига, в който ги постави обратно на лицето си.

  •  И така. Мъжете просто не могат да носят това бреме – да се грижат за жена алкохолик – обяви го с тон на учителка, като поука от басня, и стана от леглото ми. – Скъпа ми Царина, в сълзи и приказки ще изпуснем обяда. Хайде, че не ми се седи гладна до довечера.

Едва сега осъзнах, че в устата ми горчи от глад. Колко ли време не бях яла? И дали щях да науча как съм попаднала тук?

Вървяхме по олющения коридор и чувах дрънчене на метални съдове. Влязохме в просторна стая със събрани една до друга маси и около десетина души, които шумно поглъщаха храна, говореха и се смееха.

  •  Водя свежа кръв – весело подвикна Румяна, ня­маше нищо общо с наранената жена с мокри очила отпреди малко.

Всички мигом се обърнаха и се вторачиха в мен.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO