Съботно четиво: „Стъклени крила“ от Катрине Енгберг

Тази седмица излезе смразяващото продължение на „Наемателката“ от скандинавската писателка Катрине Енгберг – романът „Стъклени крила“ (ИК „Хермес“), който намираме за подходящо четиво за горещите летни дни.

Кардиологичната клиника към Държавната болница в Копенхаген. Медицинска сестра пълни спринцовка със смъртоносна доза от животоподдържащо лекарство и влиза в стаята на възрастен пациент.

Шест дни по-рано. Разносвач на вестници се натъква на зловеща гледка. Голото тяло на мъртва жена се носи във фонтан в центъра на града.

Две години по-рано. Едно момиче се самоубива в психиатрична клиника за деца и юноши.

Следователят Йепе Кьорнер трябва да направи връзката между трите случая. Но този път не може да разчита на партньорката си Анете Вернер. Тя е в отпуск по майчинство. Или поне би трябвало да бъде.

Паралелните разследвания излагат Кьорнер и Вернер на неподозирани опасности и ги водят в сърцето на здравната система, където амбициите и алчността са взели превес.

Предлагаме ви откъс от „Стъклени крила“ на Катрине Енгберг, предоставен любезно от издателство „Хермес“:

В заключения шкаф имаше прозрачни стъклени ампули, наредени до спринцовките за еднократна употреба и контейнерите за канюли. Морфин и оксиконтин за по-силни болки, пропафенон за аритмия и прадакса за разреждане на кръвта – всички запечатани в картонени опаковки и найлон. Стандартни медикаменти в Кардиологичната клиника към Държавната болница – средства за облекчаване и подобряване на качеството на живот, понякога дори за изцеление.

Сестрата хвърли бърз поглед към лекарствата и пресметна наум. Колко ли можеше да тежи? Теглото на пациента беше записано в амбулаторната карта до леглото му, но тя нямаше сили да отиде да провери.

Нощта нямаше край. Вчера, точно преди да я сменят, един колега си пусна болничен и ѝ се наложи да поеме двойна смяна. Вместо да прекара вечерта със семейството си, беше на работа вече от близо шестнайсет часа. В мозъка ѝ кънтяха аларми и тревожни гласове на пациенти, които задаваха въпроси или поставяха изисквания. Краката я боляха въпреки ергономичните обувки, а вратът ѝ беше схванат като младоженска пишка през първата брачна нощ.

Тя се прозя, разтърка очи и видя отражението си в лъскавата метална врата на шкафчето. Никой човек на трийсет и две години не биваше да има хронични торбички под очите, тази работа я съсипваше. Само още час и смяната й свършваше. Щеше да се прибере и да поспи, докато семейството ѝ закусва „Коко попс“ пред телевизора.

Избра три ампули, сложи ги в джоба на медицинската си престилка и заключи шкафа. Три пъти по 10 мл с 50 мг/мл аймалин – това трябваше да е предостатъчно. Пациентът едва ли тежеше повече от седемдесет килограма, което означаваше, че 30 мл от антиаритмичния медикамент са два пъти повече от препоръчителната максимална доза. Достатъчни, за да предизвикат остър сърдечен арест и да го избавят от мъките. Него и всички останали, помисли си тя и тръгна към стая 8 по пустия по това време на денонощието коридор.

Възрастният мъж беше придирчив, говореше грубо и се оплакваше от почти всичко – от вкуса на болничното кафе до арогантността на лекарите. На цялото отделение му беше писнало от сприхавите му фасони.

Винаги тя беше тази, която казваше мнението си на глас и правеше нещо по въпроса. Тази роля не я правеше особено популярна, но какво да прави иначе? Да стои безучастно и да мрънка заради лошите условия и липсата на болнични легла също като колегите си? И дума да не става! Не беше станала медицинска сестра, за да носи кафе и да превързва драскотини. Искаше да предизвика промени.

Забулената чистачка буташе количката с кофи и парцали надолу по коридора, без да вдига поглед от покрития с линолеум под. Медицинската сестра мина покрай нея, стиснала ампулите в ръка. Сърцето ѝ започна да бие по-бързо. След малко щеше да се докаже, да реализира потенциала си, като се опита да спаси един живот. Очакването пулсираше развълнувано във вените ѝ, в противовес на празнотата, която я изпълваше обикновено. В този момент беше незаменима. Залогът беше голям, на плещите ѝ лежеше огромна отговорност. Сега тя беше Бог.

Заключи вратата на тоалетната, дезинфекцира набързо ръцете си и мивката и нареди прилежно ампулите аймалин една до друга. С опитни движения разопакова спринцовката за еднократна употреба, изтегли лекарството от ампулите, почука с пръст и провери по навик дали не е влязъл въздух. Смачка опаковката на малка топка и я пъхна на дъното на кошчето за боклук, след което прибра спринцовката в джоба си и отвори вратата.

Спря пред стая 8 и се огледа дискретно. Не видя колеги или пациенти, на които им се е припикало. Бутна вратата и пристъпи в мрака. Лекото хъркане откъм леглото я увери, че пациентът спи. Можеше да работи на спокойствие.

Приближи се и се загледа във възрастния мъж, който лежеше по гръб с леко отворена уста. Сив, кокалест и сух. В крайчето на устата му имаше малко мехурче слюнка, а клепачите потрепваха немощно. Имаше ли нещо по-ненужно на този свят от киселите старци?

Тя махна запушалката на венозния катетър, който красеше тънката кожа от опаката страна на дланта му, и извади спринцовката от джоба си. Директен достъп до кръвта, която течеше към сърцето – отворена порта към протегнатия показалец на Бог.

Хубавото на аймалина беше, че действаше бързо, сърдечният арест щеше да настъпи почти мигновено. Тя свърза иглата с катетъра. Добре знаеше, че времето ще ѝ стигне точно колкото да скрие спринцовката, след това алармата щеше да се активира.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO