Съботно четиво: „Сицилианецът” от Марио Пузо

След публикуването на луксозното издание на емблематичния роман „Кръстникът” отамериканския писател c италиански произход Марио Пузо и няколко седмици след стогодишнината от рождения ден на автора на български език с нов вид се завръща и „Сицилианецът”.

Достойното продължение на най-популярната мафиотска сага се появява в превода на Весела Прошкова и корицата на Дамян Дамянов, за да пренесе читателя някъде през 1950 г. – там, където шедьовърът, вдъхновил Франсис Форд Копола, е оставил Майкъл Корлеоне.

От върховете на сенчестия бизнес в самото сърце на Америка младият мъж се е озовал в Сицилия. И точно когато принудителното му изгнание е на път да приключи, му е възложена нова задача – да открие и придружи до „страната на неограничените възможности” местния престъпник Салваторе Джулиано. Taка Майкъл ще докаже своята лоялност.

Това пътуване съвсем не крие своите сенчести рискове – Джулиано е сложна личност с още по-сложни и оплетени връзки. От една страна, той се възприема от хората като сицилианския Робин Худ, поел нa кръстоносен поход срещу корупцията във властта и срещу самата мафия. От друга, мистериозната му фигура, изгубила се нейде из мъгливия и скалист италиански ландшафт, отдавна се е превърналa в многолика легенда. За едни той е благороден смелчага, за други е неустоим любовник, а за трети – свиреп враг…

Сблъсъкът между него и сенчестите структури, чието влияние стига далеч отвъд Океана, е неизбежен.

Мафията очаква поредната си жертва. А Майкъл ще трябва да докаже, че е достоен наследник на прочутата фамилия.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от издателство “Сиела”:

Майкъл Корлеоне стоеше на дългия дървен кей в Палермо и наблюдаваше как големият океански параход отплаваше за Америка. И той трябваше да е на борда му, но в последния момент получи нови инструкции от баща си.

Майкъл махна за сбогом на хората в малката рибарска лодка, която го бе докарала до пристанището – те бяха негови телохранители в продължение на две години. Лодката се носеше върху пенестата диря на парахода като храбро патенце след своята майка. Хората в нея също махнаха в отговор – Майкъл ги виждаше за последен път.

Пристанището гъмжеше от забързани докери с нахлупени каскети и широки панталони; те разтоварваха корабите и товареха спрелите на кея камиони. Тези дребни жилави мъже с нахлупени каскети, които прикриваха лицата им, повече приличаха на араби, отколкото на италианци. Сред тях бяха и новите телохранители на Майкъл, които трябваше да осигурят неговата безопасност до срещата му с дон Кроче Мало, Capo di Capi[1]на „Приятелите на приятелите“, както ги наричаха тук. За вестниците и за целия свят те бяха „мафия“, но в Сицилия тази дума никога не се споменаваше от обикновените хора. Също както никога не наричаха дон Кроче Capo di Capi, а само „Добрата душа“.

По време на двегодишното си изгнание в Сицилия Майкъл бе слушал много истории за дон Кроче, някои от които бяха толкова невероятни, че се съмняваше в съществуването му. Но получените от баща му инструкции бяха категорични: наредено му бе да обядва с дон Кроче още същия ден и да организира заедно с него бягството от Сицилия на най-прочутия бандит Салваторе Джулиано. Майкъл Корлеоне не трябваше да напуска Сицилия без него.

На петдесетина метра от пристанището, в една тясна уличка беше паркирана голяма черна кола. Пред нея стояха трима души, подобни на тъмни правоъгълници, изрязани в златистата завеса, изтъкана от ослепителните слънчеви лъчи. Майкъл тръгна към тях, но спря за миг, запали цигара и огледа града.

Палермо се гушеше на дъното на чаша, образувана от угаснал вулкан. От трите му страни се извисяваха планини, а от четвъртата той сякаш търсеше спасение от прегръдките им в ослепителните дълбини на Средиземно море. Струйки червена светлина пълзяха по земята, като че бяха следи от кръвта, проливана на сицилианска земя в продължение на безброй столетия. Златистите лъчи галеха величествените мраморни колони на гръцки храмове, източените мюсюлмански минарета, сложните плетеници по фасадите на испански катедрали; на далечния хълм се издигаше мрачната назъбена стена на древен нормандски замък. Всички те бяха наследство от жестоки завоеватели, управлявали Сицилия от дълбока древност, преди настъпването на християнската ера.

Там, зад стените на замъка, островърхите планини притискаха в смъртоносната си прегръдка изнежения Палермо, сякаш се отпускаха заедно на колене и стягаха примката, обвила гърлото на града. Безброй малки червени ястреби се стрелкаха из висините на фона на кристално синьото небе.

Майкъл се отправи към тримата мъже, които го чакаха на края на пристанището. Тъмните правоъгълници постепенно се превърнаха в човешки фигури, откроиха се лицата им. Сега той ги различаваше все по-ясно, те сякаш пристъпиха напред и се раздалечиха, за да го посрещнат и да го обкръжат от всички страни.

И тримата знаеха историята на Майкъл. Знаеха, че той е най-малкият син на великия дон Корлеоне от Америка – Кръстника, чиято власт се простираше дори в Сицилия. Знаеха, че Майкъл е убил висш полицейски служител, когато е екзекутирал враг на империята Корлеоне. Знаеха, че заради тези убийства е трябвало да потърси убежище в Сицилия и че най-сетне въпросът е „уреден“ и той възнамеряваше да се завърне в родината и да заеме мястото си на принц – наследник в семейството Корлеоне. Те наблюдаваха Майкъл и не пропуснаха да забележат бързата му и лека походка, зоркия поглед и дълбокия белег на едната му буза, който му придаваше вид на човек, преживял безбройни страдания и опасности. Безсъмнено той беше „достоен за уважение“.

Първият, който го поздрави, когато слезе на пристанището, беше пълен, облечен в расо свещеник, на чиято глава се мъдреше омазнена широкопола шапка. Бялата му яка беше поръсена с червеникав сицилийски прах, охраненото лице над нея говореше, че отецът не беше чужд на светските удоволствия.

Това бе отец Бениамино Мало, брат на великия дон Кроче. Той се държеше скромно и благочестиво, но бе предан на прочутия си роднина и изобщо не се притесняваше от мисълта, че служеше на сатаната. Злите езици говореха, че той предавал на дон Кроче дори тайните, научени от изповедите. Лицето му беше изкривено от нервна гримаса, той подаде ръка на Майкъл и сякаш приятно изненадан, въздъхна с облекчение при вида на приятелската усмивка на младежа, която съвсем не приличаше на усмивката на прочут убиец.

Вторият посрещач не беше толкова сърдечен, въпреки че се държеше учтиво. Това бе инспектор Фредерико Веларди, шеф на тайната полиция в цяла Сицилия. За разлика от останалите двама, лицето му не се разтапяше в усмивка. Той беше слаб и прекалено добре облечен за човек на държавна заплата. Студените му сини очи сякаш те пронизваха и издаваха родството му с древните нормандски завоеватели. Инспектор Веларди едва ли хранеше топли чувства към американеца, който имаше навик да убива високопоставени полицейски служители – от него можеше да се очаква да стори същото и в Сицилия. Ледената ръка на Веларди напомняше за докосване на шпага.

Третият беше по-висок и по-едър и изглеждаше огромен в сравнение с останалите двама. Той сграбчи ръката на Майкъл и го притисна в обятията си.

– Добре дошъл в Палермо, братовчеде Майкъл – извика той, после се отдръпна и огледа младежа с приятелски, но внимателен поглед. – Аз съм Стефан Андолини, баща ти и аз израснахме заедно в Корлеоне. Видях те в Америка, когато беше малък. Помниш ли ме?

Колкото и да е странно, Майкъл наистина го помнеше, и то защото Стефан Андолини беше червенокос, нещо рядко срещано сред сицилианците. Това беше неговият кръст, защото сънародниците му вярваха, че Юда е бил червенокос. Трудно бе да се забрави това лице. Устата беше огромна и неправилна, дебелите устни приличаха на кървави парчета месо, над тях се мъдреха космати ноздри и дълбоко хлътнали очи. Въпреки че се усмихваше, Андолини приличаше на закоравял убиец.

Майкъл веднага разбра причината за присъствието на свещеника, но не можеше да си обясни ролята на инспектор Веларди. В качеството си на роднина Андолини се помъчи да обясни на Майкъл функциите на инспектора. Младежът се почувства неловко и беше нащрек. Какво ли търсеше тук един от най-върлите врагове на Салваторе Джулиано? Очевидно полицаят и Стефан Андолини не се обичаха: те се държаха с ледената учтивост на хора, готови за смъртен дуел.

Шофьорът отвори вратата на колата. Отец Бениамино и Стефан Андолини с приятелско потупване по гърба настаниха Майкъл на задната седалка. С християнско смирение отецът настоя младежът да седне до прозореца, за да разгледа красотите на Палермо. Самият той се намести по средата. Андолини седна до него, защото инспекторът беше успял да се настани до шофьора. Майкъл забеляза как полицаят стискаше дръжката на вратата, за да може моментално да я отвори. Хрумна му, че навярно отецът бе избрал това място, за да не бъде лесна мишена.

Колата се промъкваше из улиците на Палермо, подобно на голям черен дракон. От двете страни на булеварда се издигаха елегантни къщи в мавритански стил, масивни, украсени с гръцки колони обществени сгради, испански катедрали. Частните домове бяха боядисани в синьо, бяло и жълто, балконите, окичени с гирлянди от цветя, сякаш образуваха втора улица в небето. Гледката щеше да бъде прекрасна, ако не бяха отрядите карабинери – италианската държавна полиция, – заели позиция на всеки ъгъл с готови за стрелба пушки.

Техният автомобил се открояваше с големината си сред останалите превозни средства, особено сред теглените от мулета селски каруци, които докарваха по-голямата част от пресните продукти от околните села. Всеки сантиметър от тези каруци – от спиците на колелата до тегличите на мулетата – беше боядисан с весели, ярки цветове. Върху страничните дъски бяха изобразени рицари с шлемове и крале с корони в драматични сцени от легендите за Карл Велики и Роланд, тези древни герои от сицилианския фолклор. Но Майкъл забеляза върху някои каруци под изображението на красив юноша с молескинови[2] панталони и бяла риза без ръкави, с втъкнат в пояса пистолет и с пушка през рамо надпис от два реда, който винаги завършваше с една и съща дума, изписана с големи червени букви: ДЖУЛИАНО.

По време на изгнанието си в Сицилия Майкъл бе слушал много за Салваторе Джулиано. Вестниците непрекъснато споменаваха името му, навсякъде хората говореха за него. Дори Аполония, годеницата на Майкъл, призна, че всяка нощ се молела за Джулиано, както правеха почти всички деца и младежи в Сицилия.

Те го обожаваха, защото беше един от тях, защото беше герой, какъвто всички те мечтаеха да станат. Въпреки че още нямаше трийсет години, той се славеше като велик военачалник, защото бе успял да срази изпратената срещу него армия от карабинери. При това Джулиано беше красив и щедър: той раздаваше на бедните по-голямата част от своите престъпни доходи. Джулиано бе добродетелен и не разрешаваше на своите бандити да безпокоят жените и свещениците. Преди да екзекутира доносник или предател, той винаги позволяваше на жертвата да се помоли и да пречисти душата си, за да се яви спокойно пред повелителите на отвъдния свят. Всичко това бе предварително известно на Майкъл.

Колата напусна булеварда и вниманието му беше привлечено от огромен, написан с червени букви плакат на стената на една къща. На първия ред Майкъл успя да прочете думата „Джулиано“. Отец Бениамино, който също гледаше през прозореца, каза:

– Това е една от прокламациите на Джулиано. Независимо от всичко нощем той все още владее Палермо.

– Какво пише там? – попита Майкъл.

– Джулиано разрешава на гражданите отново да използват трамваите – отвърна отецът.

– Той разрешава? – усмихна се Майкъл. – Нима един човек извън закона може да разрешава?

От другата седалка се разнесе смехът на Стефан Андолини.

– Карабинерите се возят на трамваите и Джулиано ги взривява, но предварително предупреждава гражданите да не ги използват. А сега обещава да не ги взривява.

Майкъл запита иронично:

– А защо вдига във въздуха пълните с полицаи трамваи?

Инспектор Веларди извърна глава, сините му очи се втренчиха предизвикателно в Майкъл.

– Защото поради глупостта си правителството в Рим арестува родителите му за съучастничество с известен престъпник. Техният собствен син! Това е фашистки закон, който не бе отменен от републиката.

– Моят брат, дон Кроче, уреди тяхното освобождаване – не без гордост съобщи отец Бениамино. – О, брат ми беше много ядосан на Рим.

„Боже мой – помисли си Майкъл, – дон Кроче бил ядосан на Рим! По дяволите, кой беше този дон Кроче освен голяма клечка в мафията?“

Колата спря пред розово здание, разпростряло се на мястото на цяла редица къщи. Сини кулички украсяваха всеки един ъгъл, а въздухът беше изпълнен с уханието на лимоновите дръвчета и зехтин.

Лично дон Кроче сервираше на Майкъл: отрупа чинията му с печено пиле и картофи, внимателно наблюдаваше как посипаха с настъргано сирене спагетите в малката чинийка, напълни чашата му с някакво мътно местно бяло вино. Прекомерното му внимание изразяваше искрената му загриженост новият му приятел да си хапне и пийне добре. Майкъл беше прегладнял, не беше ял от ранни зори, тъй че донът не оставаше без работа. Същевременно домакинът зорко наблюдаваше другите гости и по негов знак прислужникът доливаше чашите им или пълнеше чиниите им.

След като всички се нахраниха, донът отпи от кафето си и се приготви да обсъжда деловите въпроси.

– Значи ти ще помогнеш на нашия приятел Джулиано да избяга в Америка? – обърна се той към Майкъл.

– Такива са инструкциите. Трябва да осигуря той да пристигне невредим в моята родина.

Дон Кроче кимна, на едрото му махагоново лице беше изписано сънливо удовлетворение, типично за затлъстелите хора. Вибриращият мелодичен глас съвсем не подхождаше на мощното му телосложение.

– Имах уговорка с баща ти, според която трябваше да ти предам Салваторе Джулиано. Но нищо в живота не върви гладко, винаги трябва да се съобразяваме с непредвиденото. Сега съм затруднен да изпълня обещаното.

Той вдигна ръка и даде знак на Майкъл да не го прекъсва.

– Вината не е моя, аз не съм се променил, но Джулиано вече не се доверява никому, дори и на мен. Години наред, почти от деня, когато беше обявен извън закона, аз му помагах да оцелее – двамата бяхме съюзници. С моя помощ той стана най-известният човек в Сицилия, макар че още нямаше двайсет и седем години. Сега песента му е изпята. Пет хиляди италиански войници и полицаи претърсват планината. Въпреки това той отказва да се предаде в ръцете ми.

– В такъв случай няма да мога да му помогна – заяви Майкъл. – Наредено ми е да чакам не повече от седмица, след което трябва да замина за Америка.

Докато говореше, той се питаше защо дон Корлеоне държеше толкова много да помогне за бягството на Джулиано. Самият Майкъл жадуваше да се завърне час по-скоро след дългите години на изгнание, безпокоеше го здравето на баща му. По време на бягството му от Америка старият Корлеоне лежеше тежко ранен в болницата. После убиха по-големия му брат Сони.


[1] Буквално: най-големият началник (ит.). Тук: шеф на мафията. – Б. пр. 

[2] Дебел памучен плат – от едната страна като чортова кожа, употребяван за подвързия на дневници или за работно облекло. – Б. р.