Неземни плажове, вино и футбол… с това е позната Португалия на света. Но това ли е всичко, с което страната може да се гордее? Наглед малка, тя сякаш винаги остава леко встрани от прожекторите в сравнение с други европейски държави. А всъщност притежава голям чар, уникален дух и пъстрота, за които разказва британският журналист Бари Хатън, който живее от няколко десетилетия в Лисабон, женен е за португалка и често пише за страната в различни медии. В книгата си „Португалия – загадъчна и пъстра“ Хатън умело съчетава дългата и славна история на Португалия с личните си впечатления, за да ни запознае с изобилие от кулинарни, музикални и фолклорни традиции, както и с топлината, гостоприемството и безгрижния живот на португалците.
Днес ви предлагаме откъс от „Португалия – загадъчна и пъстра“ на Бари Хатън, предоставен любезно от издателство „Ера“:
Различен натюрел
Недалеч от Лисабон се издига измамно чаровната Синтра – град на върха на един хълм. Надарен е с всички природни богатства – окъпани в роса поляни, сечища с шарени сенки в тъмни гори със спокойни езерца и бълбукащи извори. Синтра е идеалното въплъщение на провинциална прелест. Уморен от мръсотията на Лисабон от XIX век („Дрипавите жители растат в мръсотия“), Байрон описва Синтра като „пищен рай“. Там се намира и възхитително яркият, подобен на сватбена торта дворец на име „Пена“, построен от крал Фернандо Втори, германец по произход, през XIX век. На изток се вижда Кабо да Рока – най-западната точка на континентална Европа, както и нос, който британските мореплаватели, отправящи се на юг, преди време наричат „скалата на Лисабон“.
Наблизо се намира старият фермерски град Мафра. Неизпъкващ с нищо, той донякъде претенциозно може да се гордее с големия си манастир – най-важния бароков монумент в Португалия. Британският пътешественик Уилям Бекфорд през 1787 г. пише: „Уединеният манастир „Мафра“, окъпан в червеникаво сияние, приличаше на вълшебен дворец на някой великан, а земята, която го заобикаляше, беше сива и неплодородна, сякаш чудовището я беше опоскало и я беше оставило без нищо“. Това е сградата, чието построяване почти разбива португалската икономика от XVIII век. Казват, че 45 000 души, надзиравани от 7000 войници, работят по нея години наред. Всички материали са вносни, с изключение на мрамора от близките кариери. Разказът за принудителния труд и усилията по транспортирането на огромни парчета мрамор във волски коли (при което слизането е по-тежко от качването) са паметно пресъздадени от Жозе Сарамаго, нобеловия лауреат за литература, в историческия му фентъзи роман Memorial da Convento[1], публикуван на английски под името Baltasar and Blimunda. Библиотеката на манастира – в стил Хари Потър – е нещо, което човек не бива да пропуска.
Манастирите в Баталя и Алкобаса на пътя към Порто са също така завладяващи и осигуряват щедър материал за лъскавите книги на масичките за кафе. „Баталя“, построен по заповед на крал Жоао Първи в чест на победата над Кастилия в битката при Алжубарота през 1385 г., днес изглежда така, сякаш по погрешка се е приземил до оживен път. В кръглите му дворове се издига паметник на Незнайния воин в чест на военните подвизи при Алжубарота по време на Реконкистата, когато Португалия прогонва северноафриканските араби, и през Първата световна война. Манастирът „Алкобаса“, от своя страна, е най-забележителната готическа сграда в Португалия. Не е пищно украсен като „Баталя“, но крал Педро Първи и Инеш де Кащро – известни като истински Ромео и Жулиета заради трагичната си любовна история от XIV век – почиват в гробове с интересна украса.
[1] На български книгата е издадена като „Възпоминание за манастира“. – Б. пр.
