Журналистът и пътешественик Николай Н. Нинов, познат с изданията „Повторени сънища. Фотописи от мистична България”, „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България” и „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България”, се завръща в книжарниците с „Видения от древността. Ескизи от мистична България“ – четвъртата книга от своята поредица с пътеписи, разкриваща някои от най-мистичните кътчета на родината ни и многообразие от скални образувания, мегалити и живи светилища.
Тази поредица е плод на повече от 70 000 км зад волана, 900 часа странстване отвъд пътеките и допир с магичната красота на над 555 обекта, останали извън картите и традиционните пътеводители.
От шеметните каньони на река Вит до тунелите от вклинени риолити на скалния комплекс Кривия камък, трудно откриваемите пътеки до светилищните комплекси край Банско и пещерите край село Мадара, „Видения от древността. Ескизи от мистична България“ разкрива дивата красота и древната мъдрост на малко известни скални образувания у нас.
Воден от напътствията и разказите на местните, Николай Н. Нинов събира поверия и легенди от най-различни краища на България, всяко едно от които разказва фантастични истории от българския фолклор и среща читателите с триглави чудовища, змейове, търсещи спасение невести и много други митични персонажи.
В духа на предходните издания, и тук Николай Нинов е включил GPS индекс на всички споменати обекти и множество цветни фотографии, които да събудят интереса у всеки любител пътешественик.
Едно по-различно пътуване към сърцето на българската природа и древните култури по нашите земи – „Видения от древността“ напомня, че „никой не знае толкова много и толкова древни неща, колкото камъка“ и предлага още любопитни идеи за следващи приключения.
Николай Н. Нинов е журналист, писател, пътешественик. Колегите му го наричат търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. А приятелите – приключенец по дух, с око за скалните вълшебства. През 2012 той печели фотоконкурса на в. „Дневник“ „Спомен от лятото“. Три години по-късно той започва да споделя историите за пътешествията си в книгата „Повторени сънища“.
Предлагаме ви откъс от „Видения от древността. Ескизи от мистична България“ на Николай Н. Нинов, предоставен любезно от издателство „Сиела“:
Няма и шест километра делят селата Подкова и Върбен. Вълшебствата около тях бележат края на летните ни обиколки край Кърджали. Ще им отделим цял предиобед, май никакви уловки в менюто – скален ансамбъл, гробница, пак действащо провирало, светилище с ниши.
Така да е, щом си в Източни Родопи, смайванията са ти вързани в кърпа, но улавям как Венци се усмихва загадъчно. Присъщата му нетърпеливост (да обясни с ръце, искрящи очи и суперлативи какво предстои) сега я няма хич. С което учестява пулса ми тутакси. Пак го подпитвам, потретвам, резултатът е нулев. Със същия успех опитват и Лидия, и Ники Петков – изкусната му усмивка не предвещава да излезе скоро от тази непривична, но очевидно усладила му се роля.
Добре де, с пълна пара напред към обширния комплекс Коджа кая над махала Биримирка. Той предлага грамадански силуети на заек, крокодил и на кит плюс две колони от доработвани пролуки, побиращи приведен човек. Жена ми веднага се напъхва под тях, Венци снима и си гарантира почерпката с почти поетичната добавка: Пеперуда Lydia Solo, среща се само по скалите.
Личат още ерозирали ниши в съседство и проход под тях. Местните разкрили на водача ни, че стеснението стигало чак до другата страна на масива, било уширен изход най-вероятно за спасителни бягства. И че тукашните пастири го запълнили отдавна с камъни и пръст, за да не се губят в него животните.
Гробницата край Подкова е обърната на юг. Четириъгълна камера, грубо загладени стени, иманярски изкоп в пода. Вкопаният вход прилича на тези от Овчево и Бенковски. Той предполага капак или плоча, лягали в жлеб – поредната древна структура, разклащаща хипотезите за дом на покойник.
Провиралката край Върбен обаче носи истинска наслада от сутрешното ни разтъпкване. Виждал съм достатъчно лечебни халки – тайнствени, слисващи, опасни, потискащи. Тази е красива, насища с мекота някаква, някак си приласкава. И заради отвора є, който очертава женско тяло в профил. И заради женския лик с фригийска шапка, продължаващ колоната – съставен елемент от входа. И заради ажурните порести текстури в скалата, които Венци винаги сравнява с татуировки, Иво Георгиев с фина бродерия, а аз с пемза, с мехурчета от аеро шоколад.
Не се забелязват наоколо навързани дрехи, но промушилката е действаща. При предишното му идване Венци научил, че тя е част от т.нар. Щъркелови скали и че призори на всеки Гергьовден страдащи от околността се провирали тук за здраве. Намерил още оставени монети и шест наредени един над друг камъка, улесняващи достъпа до отвора.
Камъните ги няма сега, няма ги и монетите.
За първи път попадам на такъв тип кощунство със свята зона. И с надеждите човешки за избавление.
Отвратително.
– Дойде и звездният ми час – виква в ухото ми Венци час по-късно. – Идея нямаш върху какво си стъпил!
– Стига бе, на скала със сухи треви съм, не е ли ясно? Едни тополи и диви орехи отсреща и една пресъхнала река зад тях. Даже щъркели няма. Да ти имам звездния час!
– Слизаш долу – нарежда Венци. – И поглеждаш косо нагоре към мястото, на което си стъпил в момента! Ние с Ники и Лидия оставаме, след това ще ти кажа къде точно да ни снимаш от ниското.
Слизам с недоверие. Поглеждам.
– Е, нещо да кажеш?! – виква Венци възторжено.
Леле.
Иде ми да възкликна, че съм част от митичен спектакъл.
После – че съм в капсула от зората на времето. Че съм спуснат скоростно в антични недра.
Че съм пред древно видение.
Пред демиург в светлееща дрезгавина.
Масивът над Върбица завършва с колосална глава, която след време скаломаните ще оприличават с паднал ангел, жена с корона, втренчен в реката наблюдател. Да, ваянието напомня за сфинкс, но най-вече за носово украшение на старинен кораб, за изящно протоме от огромен ритон.
След известно помайване от наша страна, но най-вече отърсване от видяното, приковаващият миметолит все пак получава името си – Многоликия.
Както би вметнала Стела, тайнствата зачитат по свой начин приключенците, виждащи сходни образи, като им се появяват и представят подобаващо, тоест благосклонно.
Многоликия от Щъркеловото светилище не само поиска да ни се разкаже, но пожела да го стори и от корицата на тази книга.
