Съботно четиво: откъс от „В България след Съединението“ на Джузепе Модрич

5/5

Наскоро на български език в превод на Дария Карапеткова и с корица на Дамян Дамянов излезе интересното издание „В България след Съединението“, което съдържа щрихи от творческия портрет на своя автор – пиблициста Джузепе Модрич, но също и автентични свидетелства за политическата и социалната обстановка в страната, както и коментари относно външните й отношения и техните перспективи. Уикендно ви предлагаме откъс от книгата:

Дали заради скитнишката ми природа, дали понеже вниманието на всички нас, журналистите, е насочено към Балканите, но най-вече защото – преди да започна да списвам моя нов политически вестник – ми се щеше да си изградя точна представа за настоящото положение в балканските страни, реших да нагледам от птичи поглед тези краища. Естествено, няколкото дни, които останах там, нямаше да ми стигнат да се ориентирам, да проуча из основи тези държави и тези народи, да вникна във въжделенията, идеалите, стремежите им, а още по-малко да представя на читателите тази брошура.

Но за щастие, преди години съм живял дълго време в Белград. Тогава, макар и да не бях професионален журналист, ме занимаваше живо вътрешнополитическото положение в Сърбия, България и другите балкански държави, изучих тяхната история, език, нрави. И даже по-късно, когато се отдалечих от сръбската столица, всички новини от тези краища упражняваха върху мен особено очарование.

Ето защо престоят от само два дни в Белград, четири дни в София, два дни в Пловдив ми бе достатъчен, за да си изградя точна преценка за еволюционния стадий, през който преминават понастоящем тези държави. Също така имах късмета да се окажа в Белград и София в психологически моменти: тоест – в сръбската столица, когато се обяви разводът на кралското семейство и два дни след това неочаквано се свика Велика народна скупщина за промяна на конституцията; после в българската столица в деня, когато Негово Височество княз Фердинанд откри – с тържественост, която нямаше и едно слабо място в своето великолепие – редовните заседания на Събранието (Националния парламент).

Подразбира се, че както в Белград, така и в София се докоснах до най-видните персонажи на политическата сцена, посетих частни и обществени сбирки, накратко – не загубих дори един миг в лентяйство, движен от твърдото намерение бързо и крепко да се сближа с политическите среди в тези две държави, които образуват ядрото на Балканите.

Само че в тази брошура няма да се занимая със Сърбия. Тази държава се намира днес в доста критичен момент, на който е добре да се изчака крайният развой. И после Сърбия е от твърде много години в близки отношения със Запада, за да може да се надява човек да съобщи нещо ново чрез описанието на лични впечатления от едно пътуване от Белград до Ниш и Пирот. Ще се огранича да изложа в общи линии настоящите отношения между Сърбия и България.

По-пространно ще говоря за България, макар колегата Вико Мантегаца да е говорил вече за нея със симпатия, с компетентност, с голям писателски и журна – листически талант. Следователно тази брошура ще може, ако не друго, то поне да допълни в някои части значимото дело на моя уважаван колега. Във всеки случай тя ще послужи да разкрие още по-пълно една държава, на която предстои хубаво бъдеще след окончателното разрешаване на Източния въпрос, за който тъй много се говори и пише. Това не е задълбочено проучване: поскоро е сборник от впечатления, идеи, новини за това, което съм видял и чул. Може би няма да е излишен на моите събратя от печата. Дано да събуди у тях желание да посетят тези краища, сега, когато от Рим се отива в Константинопол през Балканския полуостров за около 60 часа. Допреди няколко години бяха нужни седмици. Железницата вече изтръгна балканските държави от Ориента и е на път да ги приобщи по цивилизованост и прогрес към Запада.

Да ги посрещнем с добре дошли!

Триест, ноември 1888 г.

Дж. Модрич

Сърбия и България

В известна степен се знаят причините, които подтикнаха Сърбия да обяви война на България през есента на 1885 г. С присъединяването на Източна Румелия към България, извършено след прочутия пловдивски преврат, в очите на сърбите България ставаше доста голяма и като държава, и като нация, нарушавайки балканското равновесие. Наред с това стари и нови причини за неприязън бяха хвърлили мрачна сянка върху добрите отношения между двете съседски нации посестрими.

Докато бойната слука съпътстваше сърбите, т.е. до деня на битката при Сливница, голяма част от международния печат славословеше сръбската инициатива. Викаха на княз Александър Батенберг: „Назад, Дон Родриго!“. Говореше се: „И какво, тези шепа българи нима мислят да разклатят европейския мир с необмислените си начинания? В края на краищата сърбите са прави да бранят съществуването си!“.

Уви, успехът винаги и навсякъде е имал силата да преобръща обстоятелствата. Ако три дни по-късно сърбите бяха навлезли победоносно в София, както се надяваха, историята и историците щяха някак си да оправдаят тяхното начинание. Но то не стана; и това беше първата им грешка. Проиграха шанса си и изгубиха облога.

Вече – самите сърби го знаят и го казват – политическото и военното първенство сред славяните на Балканите се поделя между Сърбия и България и то повече не представлява традиционен приоритет на управлението на крал Милан. Българската пепеляшка се е преобразила като по чудо в девойка, равна на своите посестрими.

Тъй или иначе, сърбите не са обезсърчени. След като излекуваха първоначалните рани от произшествието, бързо се захва – наха да мислят сериозно за своите си дела. И до днес хранят известна завист, много оправдана, към българите; но тази завист ги тласка по-скоро да прогресират, да наваксват пропуснатия път, да се наложат отново на Балканите спрямо българите по отношение на цивилизованост, вместо да точат наново оръжия. Това, което неимоверно ме успокои, беше разкритието пред мен от страна на видни сръбски патриоти, че никой в Сърбия не мисли за реванш. Всички искат, желаят, призовават за дълъг период на спокойствие. Дипломатическите отношения между Белград и София са отлични. Наскоро в Белград на тържествата във връзка с тленните останки на Вук Стефанович Караджич двамата български делегати бяха сърдечно приветствани. Почти ги понесоха на ръце. От двете страни е искрено желанието за мир, съгласие, добросъседство.

Само един въпрос би могъл да смути сръбско-българските отношения: македонският въпрос. Сърбите постоянно се боят, че българите, окуражени от скорошните успехи, ще искат да се възползват от случая и да присъединят един прекрасен ден цяла Македония, както присъединиха Източна Румелия.

Даже наскоро, когато „Свобода“ – правителствен орган на София – публикува няколко статии по македонския въпрос, издигайки знамето на панбългаризма, в Белград застанаха нащрек. За щастие, тревогата бързо бе овладяна и взаимното доверие между двете правителства не бе накърнено ни най-малко.

Както ще кажа по-нататък, колкото в Белград, толкова и в София има горещо желание своевременно да се разреши македонският въпрос в съгласие между сърби и българи. Тази приятелска и взаимна нагласа е както успокояващ сигнал за бъдещето, така би могла и да бъде – и ще бъде със сигурност – първоначалната основа за изграждането на балканска конфедерация. Ето това е желанието на целия цивилизован свят, на всички, които искрено желаят автономията, независимостта, политическото и гражданското развитие на балканските народи.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp