Съботно четиво: „Менгеле. Ангелът на смъртта” от Дейвид Маруел

Йозеф Менгеле е навярно най-известният военнопрестъпник на всички времена. Разкритията за неговите чудовищни експерименти в Аушвиц го превръщат в зловещ символ на жестокостта и безмилостната ефективност на нацистката идеология. Садистичните експерименти му печелят прозвището „Ангелът на смъртта”, а неуспехът в залавянето му продължава да хвърля тъмна сянка върху опита за налагане на справедливост след края на Втората световна война.

В своето впечатляващо изследване„Менгеле. Ангелът на смъртта” американският историк Дейвид Маруел тръгва по стъпките на мъжа, който в края на войната успява успешно да избегне наказание и заедно с много други нацистки престъпници да избяга в Южна Америка. Но за разлика от мнозина от тях, като например Айхман, Менгеле успява да се укрие до края на живота си.

През 1985 г. Маруел става ръководител на екип в Службата за специални разследвания към Министерството на правосъдието на САЩ, натоварени със случая „Менгеле”. За пръв път професионални историци участват като щатни членове в правен екип, използвайки своите знания и умения, за да подпомогнат съдебните производства, а разкритията, до които стигат, проследяват в смайващи детайли живота на немския учен, подчинил работата си на нацистката идеология.

В изданието историкът се спира на изненадващи обстоятелства и детайли за образованието и научните му интереси преди войната, участието във военни действия като част от отговорната за масови кланета SS дивизия „Викинг“, назначаването на ръководен пост в Аушвиц и последвалото успешно бягство в хаоса след капитулацията на Германия.

Донякъде карикатурният образ на Менгеле, създаден от книги и филми, като типизиран символ на злото, е до­бре известен. Много по-малко се знае за неговата личност и още по-малко за тайния живот на Менгеле в Южна Америка, отношенията с близките му и особено с неговия син, контактите с Айхман и други нацистки престъпници, избегнали правосъдието поне за известно време.

Маруел е част и от екипа, който изследва предполагаемите останки на Менгеле, открити в бразилско гробище. Какво е да държиш костите на човека, който е решавал кой ще живее и кой ще умре в газовите камери? Историкът не спестява нито един детайл от изследванията, които трябва да докажат, че десетилетното търсене на Ангела на смъртта е приключило. И да дадат макар и недостатъчна утеха на жертвите му и техните близки.

Предлагаме ви откъс от „Менгеле. Ангелът на смъртта” на Дейвид Маруел, предоставен от издателство “Сиела”:

СЕЛЕКЦИЯТА

Може би най-смразяващият и познат образ на Аушвиц е сце­ната на „перона“, където постъпващите затворници, объркани и уплашени, гладни и изтощени, биват сваляни от влака. Тук те ста­ват обект на добре режисиран и ефикасен процес, станал известен като „селекция“. Той ги лишава от останалото им имущество, раз­деля ги с близките им и ги сортира в две категории: такива, които ще останат живи – поне за известно време, за да работят, и други, които ще бъдат убити до часове. Задълженията на Менгеле като лагерен лекар включват селекция както при пристигането на нови хора, така и рутинна, за отсяване на вече негодните. Процедурата невинаги е била извършвана от медицински персонал, но през про­летта на 1943 г. Едуард Виртс успява да промени нещата с довода, че лекарите са по-квалифицирани и ще избегнат минали грешки, като изпращане на трудоспособни затворници на смърт196. Използ­ването на лекари също затвърждава виждането, че изтреблението на евреи е въпрос на обществено здраве, акт за защита и опазване на расовата общност. С други думи, лекарите изпълняват медицин­ска мисия в полза на народа197.

През 1982 г. Рудолф Върба, избягал от Аушвиц през април 1944 г., ми описа как е протичало пристигането и разтоварването на влака. До пролетта на 1944 г. перонът се е намирал извън лагера Биркенау, на мястото на товарна гара Аушвиц. Щом се обявяло ид­ването на нова композиция, там се разполагала част от охранител­ния батальон. Локомотивът се отделял от вагоните, а войниците от СС ги обграждали напълно, за да предотвратят бягства и загуба на ценности. Едва тогава вратите на вагоните се отваряли и на всички затворници било нареждано да излязат. След щателно преброяване ги нареждали в две колони – мъжете в едната, а жените и децата в другата. Те трябвало да минат под строй пред дежурния лекар на лагера, който да извърши „селекцията“, разделяща колоната на две: наляво животът, а надясно смъртта. Старците се изпращали дирек­тно на гибел, както и майките с невръстни деца.

След така описания подбор се сформират три групи: жени за приемане в лагера; мъже за приемане в лагера; и мъже, жени и деца за незабавно обгазяване. Онези, които ще бъдат приети, изминават пеша краткото разстояние до Биркенау, а обречените на смърт се карат с камиони до един от двата комплекса с газови камери и кре­маториуми. Куфарите и другите лични вещи се транспортират до складовете с прякор „Канада“, където ще бъдат инвентаризирани и предоставени за ползване на място, или изпратени обратно в Гер­мания. Във вагоните влизат екипи за почистване, а чиновниците попълват съответната документация. В зависимост от размера на композицията цялата операция приключва до час-два. Полагат се всячески старания за намаляване на безпокойството сред затворни­ците, като им се предлага цял каталог лъжи относно техните съдби. Йозеф Ербер, офицер от СС, споделя в интервю през 1979 г., че мотото е било: „Нека всичко е спокойно на перона, за да върви гладко по-нататък“

На 3 август 1964 г. в хода на процеса за Аушвиц във Франк­фурт Ричард Бьок, шофьор от лагерния автопарк, отговарящ за превоза на обречените затворници до комплексите с газови камери, дава подробно описание за провеждането на подбора от Менгеле. Самият Бьок е от Гюнцбург и познава него и семейството му:

Влакът беше спрял на коловозите и аз видях там Менгеле заедно с още неколцина офицери. Не ги познавах всичките… Отначало поговориха малко, а аз стоях облегнат на бронята на камиона и чаках. После Менгеле викна: „Докторите и фар­мацевтите да излязат напред!“… Неколцина мъже пристъпиха бавно – истински господа, с измачкани костюми, но добре обле­чени, елегантни, някои носеха очила. После Менгеле даде знак, ето така, и те минаха покрай него, от лявата му страна.

Бьок показва жеста с палец и продължава сърцераздирателна­та сцена на подбора на новодошлите.

Една жена стоеше най-отпред. Видях я толкова ясно, че бих я познал и днес. Отначало я взех за онази филмова актриса, Ли­лиан Харви. „На колко сте години?“, попита я Менгеле. А тя отвърна: „На двайсет и девет“. „Бременна ли сте?“ „Да.“ „В кой месец?“ „В деветия.“ И тогава Менгеле направи ето така.

Бьок жестикулира отново, с десния палец.

Тя отиде накъдето ѝ посочи, през релсите, от дясната му страна… Подир нея имаше млад 24-годишен мъж. „Здрав ли си, силен ли си?“, попита го Менгеле, а онзи отвърна: „Да“. И Мен­геле пак даде знак, наляво. Все същия знак, ту наляво, ту над­ясно, отново и отново. Накрая отиде до мястото, където стояха докторите. Сред тях имаше един стар, с бяла брада. Той не го попита нищо, само го посочи и махна надясно.

Бьок описва Менгеле като нетърпелив, отегчен или просто уморен от цялата процедура.

Жените с малки деца и онези, бутащи колички, се събраха вдясно, на отсрещната страна на релсите, отделно от докторите и младите и здрави хора.

По-нататък Бьок свидетелства за участта на изпратените към газовите камери. Той е присъствал на действително обгазяване и го описва в мъчителни подробности.

В подготовка за очаквания огромен наплив от евреи покрай депортациите от Унгария, през пролетта на 1944 г. е построена железопътна отсечка, водеща през главната порта на Биркенау и достигаща самото сърце на лагера, съвсем близо до комплекса от крематориуми II/III. С това подобрение разтоварването на зициите вече може да се извършва вътре, като по този начин се пре­махва необходимостта от охранителна рота и моторизиран превоз и значително се увеличава ефективността на процеса.

Д-р Маурициус Бернер, лекар от Унгария, също свидетелства на процеса във Франкфурт за преживяното при пристигането си в Биркенау на 29 май 1944 г.:

И потокът от хора тръгна напред, а аз казах на жена ми – бях с жена си и трите си деца, три малки дъщерички: „Не правете нищо. Важното е петимата да сме заедно, пък ще видим какво ще стане по-нататък“.

Едва бях изрекъл думите, когато един войник дойде между нас и каза: „Мъжете надясно, а жените наляво“, и ни раздели. Нямах време дори да прегърна жена си. Тя извика подир мен: „Ела, целуни ни!“, Може би някаква женска интуиция ѝ подска­за грозящата ни опасност.

Изтичах през кордона към тях и целунах жена си и трите си деца. Бързо ме избутаха обратно и продължихме така – редом, но разделени. Между двата коловоза, между двата влака, далеч едни от други. После тълпата ме повлече и изгубих от поглед тях, моето семейство.

Бернер чува как някой вика: „Лекарите и фармацевтите да се съберат тук!“ и се присъединява към голяма група, наброяваща по негов спомен към 70 души. Само от неговия град има 38 лекари и няколко фармацевти. Към тях доближават двама немски офицери, единият от които му е познат – това е Виктор Капезиус, посещавал практиката му като фармацевтичен търговски представител на ИГ „Фарбен“. Капезиус превежда от унгарски на другия офицер, за ко­гото Бернер по-късно научава, че е Йозеф Менгеле. Бернер казва на Менгеле, че е оставил дипломата в куфара си, който е струпан заедно с останалите на перона, и пита дали може да я вземе. След като намира куфара и грабва дипломата и няколко семейни снимки, Бернер се връща при групата. Междувременно Менгеле се е при­движил двайсетина метра по-нататък и Бернер го вижда да стои пред тълпата, която се движи насреща му, а той я разделя с движе­ние на ръката. Някои отиват надясно, а други, включително жени и деца, наляво. Бернер свидетелства:

Изведнъж видях жена си и трите си деца да се отдалечават от Менгеле. Хрумна ми да помоля д-р Капезиус за една услуга. Отидох до него и казах: Хер капитан […], имам две близначки, които се нуждаят от повече грижи. Ще работя каквото пожела­ете, само моля, позволете ми да остана заедно със семейството си“. Не знаех защо сме там, нито накъде отиваме. „Близнаци?“, попита той. „Да.“ „Къде са?“ „Ето там“, посочих. „Повикайте ги“, заръча ми той.

Извиках имената на съпругата и децата си. Те се обърнаха, а аз им дадох знак да се върнат.

Те дойдоха, а д-р Капезиус сам улови за ръка близначките и ни поведе към д-р Менгеле. Доближихме откъм гърба му, а той ме побутна: „Кажи му“. „Господин капитан“, казах, без да знам ранга му. „Господин капитан, имам две деца близнаци.“ Исках да продължа да говоря, но той ме прекъсна: „По-късно, нямам време“. И с пренебрежителен жест ме отпрати.

Капезиус нарежда съпругата и децата на Бернер да се присъе­динят към своята група, а той да се върне в неговата. Д-р Бернер никога повече не вижда семейството си.

По-голямата част от хората, срещнали Менгеле на перона при пристигането си в Аушвиц, загиват. Малцината оцелели си спом­нят с болка за кратката среща, защото тя бележи мига на раздя­ла с близките им. Има и такива, които се заблуждават, че са били посрещнати от него, като го бъркат с друг лекар от СС или про­сто предполагат, че Менгеле трябва да е извършил чудовищното дело, оставило ги живи, а същевременно отнело любимите им хора. Историкът Зденек Зофка отбелязва, че някои оцелели твърдят, че Менгеле им е говорил на унгарски, а той не знае този език, за раз­лика от колегите си, фармацевта Виктор Капезиус и лекаря д-р Фриц Клайн. „Менгеле често е описван като висок и рус, докато той е само 175 сантиметра на ръст и тъмнокос.“ Според Зофка „почти всички затворници“ от Аушвиц смятат, че са били подбрани от Менгеле.

Херман Лангбайн, бивш лагерист от Аушвиц и автор на авто­ритетната книга „Хората в Аушвиц“, пише за това явление, което нарича „ефект на Менгеле“, като за особена форма на „изместване в паметта“:

Ако даден член на СС е многократно и публично цитиран във връзка с особено чудовищни дела, е възможно оцелелите да проек­тират своите преживявания върху него… Неведнъж чувах оцелели да казват, че Менгеле им е сторил това или онова, макар в дадения момент той още да не е бил пристигнал в Аушвиц. Олга Ленгиел го описва като рус ангел, въпреки че Менгеле е подчертано тъмнокос. Накратко, всяко престъпление на анонимен лекар от СС е припис­вано на Менгеле, за когото хората са изчели толкова лоши неща…

Някои известни есесовци определено биват идеализирани постфактум. Така Фаня Фенелон нарича Менгеле „красив Зиг­фрид“, а Терез Шасен пише: „Менгеле е безупречен в препасаната си униформа, висок, с лъскави черни ботуши, излъчващ чистота, благополучие и човешко достойнство“. Ели Визел пък описва ха­рактерните му атрибути като „бели ръкавици, монокъл и всичко останало“.

Лангбайн вижда Менгеле „почти всеки ден в офиса на лазаре­та, където върши рутинна канцеларска работа“, и твърди, че Мен­геле никога не го е впечатлявал като особено привлекателен или елегантен, нито пък го е виждал с монокъл. Дорис Берген, опис­вайки работата на израелския историк Наама Шик, също пише за „така наречения ефект на Менгеле“, отбелязвайки как десетилетия по-късно спомените на оцелелите могат да бъдат моделирани от онова, „което са чели или слушали междувременно“

Джефри Хартман, който пише подробно за показанията на оце­лелите, също отбеляза, че „всеки оцелял от Аушвиц, изглежда, е преминал през подбора на Менгеле, сякаш той е стоял на поста си по 24 часа на ден“. Всъщност Менгеле дежури на перона наравно с останалите медицински служители от лагера. Няма доказателства да е стоял там по-често или по-дълго от колегите си. Изглежда оба­че, както предполага Зофка, „името Менгеле се е отделило от чо­века“ и е станало „нарицателно“ за всеки лекар в Аушвиц208. Ана­логично, историкът Кристофър Браунинг, описвайки свидетелско показание за среща на перона в Аушвиц с Ангела на смъртта, за която е доказано, че не се е състояла, нарича това „един от най- разпространените архетипни епизоди на Холокоста, широко тира­жиран от книги и филми“.