Съботно четиво: „Магията на реалността“ от Ричард Докинс

5/5

Едва ли има човек, който да разкаже по-убедително и по-вдъхновяващо историята на Вселената, на еволюцията и на митовете от биолога и хуманист проф. Ричард Докинс („Наука в душата“, „След Бог“, Себичният ген, Делюзията Бог“, „Сказанието на прадедите ). Едно от светилата в съвременната наука, преобърнало представите на света за гените и мемите („meme”), се отправя на изумително приключение, разкриващо „Магията на реалността“!

Впечатляващото издание търси отговори на някои от най-енигматичните въпроси пред човешкото съзнание. А тяхната красота оживява с майсторските илюстрации на Дейв Маккийн.

Кога и как е започнало всичко? От какво е направена светлината? Защо има толкова видове растения и животни? Сами ли сме във вселената?

„Разказът“ на Докинс започва с някои от най-популярните митове, които и до ден днешен живеят в мисленето ни, за да ги обясни чрез научните процеси и феномени, които стоят зад тях. И да докаже, че понякога фактите могат да бъдат по-вълшебни и невероятни и от най-грандиозните фантазии. Преминавайки от раждането на Вселената, през произхода на звездите и планетата, през съдбата на динозаврите, обяснението на природни явления като цунамитата и земетресенията, та чак до философски въпроси като тези съществуват ли чудеса – тази красива книга не се опитва да даде готови отговори, а по-скоро дава различни модели за интерпретация, които да се превърнат в тест за нашето въображение и здрав разум. Защото понякога това, което е невидимо за очите ни, не е плод на друго, освен на магията на самия живот.

Преводът от английски език е на Деян Кючуков.

Предлагаме ви откъс от „Магията на реалността“ на проф. Ричард Докинс, предоставен от издателство „Сиела“:

РЕАЛНОСТТА Е ВСИЧКО, което съществува. Звучи просто, нали? Но всъщност не е. Има различни усложнения. Какво да кажем например за динозаврите, които някога са съществували, но вече ги няма? Или пък за звездите, които са толкова далеч, че докато светлината им достигне до нас, те може би вече са угаснали? След малко ще разгледаме динозаврите и звездите. Но как да разберем, че нещата съществуват дори в настоящето? Е, нашите пет сетива – зрение, слух, обоняние, вкус и осезание – вършат доста добра работа, за да ни убедят, че определени неща са истински: камъни и камили, окосена трева и прясно смляно кафе, шкурка и кадифе, водопади и входни звънци, захар и сол. Но дали едно нещо е „истинско“ само когато можем да го регистрираме директно с едно от петте си сетива? Ами космическите галактики, твърде далечни, за да ги забележим с просто око? Или бактериите, толкова малки, че трябва да се наблюдават през мощен микроскоп? От това, че не ги виждаме, следва ли, че те не съществуват? Не, разбира се. Ние можем да подсилим сетивата си с помощта на специални инструменти. Разбираме начина на работа на телескопа и микроскопа и умеем да ги използваме, за да разширим обхвата на сетивата си – в случая на зрението. Онова, което виждаме през окулярите им, ни убеждава, че галактиките и бактериите са истински. А какво да кажем за радиовълните? Те съществуват ли?

Но да се върнем на динозаврите. Как да сме сигурни, че някога са бродили по Земята? Не сме ги виждали и чували, нито ни се е налагало да бягаме от тях. Уви, не разполагаме с машина на времето, за да ни ги покаже директно. Но имаме нещо друго: вкаменелости, които можем да видим и пипнем. Вкаменелостите не бягат и не скачат, но понеже разбираме как са се образували, са способни да ни разкажат част от случилото се преди милиони години. Водата, с разтворените в нея минерали, се е просмуквала в телата на умрелите животни, погребани под пластове от кал и скали. Минералите постепенно са кристализирали и заместили веществата в трупа, атом по атом, оставяйки следа от оригиналната му форма, отпечатана върху камъка. Така че макар да не можем да видим динозаврите пряко, ние разбираме, че са съществували благодарение на косвени доказателства. Вкаменените следи от древния живот са напълно реални за нашите сетива. В известен смисъл телескопът е своеобразна машина на времето. Онова, което виждаме, гледайки даден предмет, всъщност е отразената от него светлина, а пътуването на светлината отнема време. Дори когато се взираме в лицето на свой приятел, ние го виждаме в миналото, защото на светлината ѝ е нужна частица от секундата, за да стигне от него до очите ни. Звукът се движи много по-бавно, затова виждаме разноцветните фойерверки, избухващи в нощното небе, дълго преди да чуем трясъка им. Ако наблюдаваме човек, сечащ дърво в далечината, движенията му също изпреварват звука от ударите по дънера. Светлината пътува толкова бързо, че обикновено приемаме, че всичко се случва в момента, в който го видим. Но при звездите нещата стоят по-иначе. Дори слънцето се намира на осем светлинни минути разстояние. Ако случайно избухне, катастрофалното събитие ще стане част от нашата реалност едва осем минути по-късно. И това ще е краят ни! Следващата най-близка звезда, Проксима Кентавър, е отдалечена от нас на повече от четири светлинни години. Галактиките са огромни системи от звезди. Ние се намираме в галактика, наречена Млечен път. Ако погледнем непосредствения съсед на Млечния път, галактиката Андромеда, нашият телескоп се превръща в машина на времето, която ни отпраща два и половина милиона години назад. Има струпване от пет галактики, наречено Квинтет на Стефан. През телескопа „Хъбъл“ се вижда как те на практика се сблъскват помежду си. Но този сблъсък е станал преди 280 милиона години. Ако на някоя от сблъскващите се галактики има извънземни с достатъчно мощен телескоп, за да разгледат Земята, те ще я видят в епохата на ранните предци на динозаврите. Съществуват ли наистина извънземни в космоса? Част ли са те от реалността? Не знаем, защото никога не сме ги виждали и чували. Ако някога се озовем лице в лице с извънземно, нашите сетива ще отговорят на въпроса. Може би някой ще изобрети телескоп, достатъчно мощен, за да открива живот на други планети. Или нашите антени ще засекат сигнали, издаващи извънземен разум. Защото реалността не се състои само от нещата, които вече знаем: тя включва и други, за които ще научим в бъдеще, може би когато изградим по-добри инструменти, за да подпомагаме петте си сетива.

Атомите винаги са съществували, но ние едва отскоро знаем за тяхната същност, а потомците ни вероятно ще научат за тях още много неща, които засега не знаем. Това е чудото на науката: тя продължава да прави нови и нови открития. Което не означава, че следва да вярваме на всичко, което някой си мечтае. Има милион неща, които можем да си представим, но е малко вероятно да бъдат реални – феи и хобгоблини, леприкони и хипогрифи. Винаги трябва да сме отворени, но единствената основателна причина да вярваме, че нещо съществува, са реалните доказателства за неговото съществуване. Моделите – тест за въображението Има и друг начин, по който учените разбират кое е реално и кое не, ако то е неуловимо за петте ни сетива. Това са „моделите“, поддаващи се на последващо тестване. За начало си представяме или прогнозираме определен обект или явление. После преценяваме, примерно чрез математически изчисления, какво би следвало да видим, чуем и т.н. (с помощта на уреди, ако се налага), ако моделът е верен. И накрая проверяваме дали действително е така. Моделът може да е в буквалния смисъл на думата макет, направен от дърво или пластмаса, математическа фигура, начертана върху хартия, или компютърна симулация. Ние го разглеждаме внимателно и проверяваме дали прогнозите ни са правилни, или грешни. Ако са правилни, това увеличава нашата увереност, че моделът наистина отразява реалността. Тогава продължаваме с допълнителни експерименти и усъвършенстваме модела, като тестваме допълнително констатациите и ги потвърждаваме. Ако прогнозите са грешни, отхвърляме модела или го променяме и опитваме отново. Ето един пример. Днес знаем, че гените – носителите на наследствеността – са изградени от ДНК. Научили сме много за ДНК молекулите и начина им на работа, но не можем да ги разгледаме в детайли, дори смощен микроскоп. Почти всичко, което знаем за тях, идва по косвен път, от тестване на предполагаеми модели. Дълго преди някой да е чувал за ДНК, учените вече знаят доста за гените благодарение на експериментите. Още през XIX век един австрийски монах на име Грегор Мендел прави опити в манастирската си градина, отглеждайки лехи с грах. Той брои растенията, които имат различни цветове, или пък зърна с гладка или сбръчкана повърхност. Мендел никога не вижда, нито докосва ген. Вижда само шушулки, зърна и цветове и използва очите си, за да следи развитието им през поколенията. Така стига до модела за онова, което днес бихме нарекли гени (макар самият той да не ги нарича така). На определена фаза от експеримента си изчислява, че ако моделът му е верен, трябва да се роди три пъти повече гладък грах, отколкото сбръчкан. И точно това установява след проверката. Като оставим настрана подробностите, същността е, че „гените“ на Мендел саплод на въображението му. Няма начин да ги види с очите си, дори под микроскоп, но чрез разглеждане и броене на зърната намира косвени свидетелства. Неговият модел за наследствеността се доказва от явленията в реалния свят. По-късно учените използват модификация на метода му и работят с други живи същества, като плодовите мушици, за да стигнат до извода, че гените са подредени в определена последователност в нишки, наречени хромозоми (ние, хората, имаме четиридесет и шест хромозома, докато плодовите мушици имат осем). Тестването на моделите позволява дори да се установи точният ред, в който гените са разположени в хромозомите. Всичко това става дълго преди да разберем, че гените са изградени от ДНК. Вече сме научили много за ДНК и нейните функции благодарение на Джеймс Уотсън и Франсис Крик, както и на редица други учени след тях. Уотсън и Крик също не могат да видят ДНК със собствените си очи. За пореден път правят своите открития, като си представят различни модели и после ги тестват. Буквално сглобяват метални и картонени структури на ДНК и проверяват по набор от параметри дали тези структури са верни. Една конкретна структура, във вид на двойна спирала, отговаря точно на измерванията, направени от Розалинд Франклин и Морис Уилкинс. Те си служат със специални инструменти, облъчващи с рентгенови лъчи кристали пречистена ДНК. Уотсън и Крик веднага осъзнават, че техният модел на ДНК дава точно същите резултати, получени и от Грегор Мендел в неговата манастирска градина.Има три начина да разберем кое е реално и кое не. Първият е директен, чрез използване на нашите пет сетива. При втория си служим с уреди от рода на телескопа и микроскопа. При третия подхождаме косвено – създаваме пробни модели и после ги тестваме, за да проверим дали успешно предсказват нещата, които би следвало да видим, чуем и т.н. В крайна сметка, всичко по един или друг начин опира до сетивата ни. Означава ли това, че реалността съдържа само неща, които могат да бъдат регистрирани, пряко или косвено, от нашите сетива и от научните методи? Ами понятията като ревност и радост, щастие и любов? Не са ли те също реални? Да, реални са. Но съществуват само в съзнанието – в човешкото, а вероятно и в това на други висши животни като шимпанзетата, кучетата и китовете. Скалите не изпитват радост или ревност, а планините не се влюбват. Подобни емоции са ни напълно понятни, но не ги е имало, преди да се появи мозъкът. Възможно е на други планети да бушуват и по-различни емоции, за които дори не подозираме, но само ако на тези планети също има мозъци или нещо еквивалентно на тях. Кой знае какви странни и невероятни органи на мисълта и усещанията се спотайват из далечните кътчета на вселената?

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
WhatsApp