Съботно четиво: „Котешка люлка“ от Кърт Вонегът

5/5

Кърт Вонегът (11 ноември 1922 – 11 април 2007) – още приживе наредил се сред най-значимите американски писатели на XX в., завещава на човечеството 14 романа и множество сборници с есета и разкази, побрали в себе проницателния му поглед към човешката природа. През 2021 г. издателство „Кръг“ се зае с амбициозната задача да отдаде дължимото на големия творец и да преиздаде най-популярните му романи в нови луксозни издания с твърди корици. На 11 април, по повод 15-годишнината от загубата на любимия автор, на пазара излиза Котешка люлка“ – история, в която светът не свършва епично, светът свършва с глупост. Изданието е в превод на Аглика Маркова и със забележителната корица на художничката Милена Вълнарова.

Котешка люлка“ е сатиричен постмодерен роман, с елементи на научна фантастика. Публикувана за първи път през 1963 г., творбата изследва и иронизира науката, технологиите, религията и надпреварата във въоръжаването.

Протагонист е писателят Йона (Джон), вдъхновен от идеята да напише книгата си „Денят, в който светът свърши“. Той събира спомени на наследници и приближени на „бащата на атомната бомба“ д-р Хоуникър за деня на атомната бомбардировка над Хирошима. Но дали ядреното оръжие е това, което ще погуби света? С развитието на сюжета се оказва, че преди смъртта си легендарният учен е изобретил нещо много по-ужасяващо – лед-9 – малък леден кристал, способен да превърне цялата вода на света в лед. Сега всяко от трите му деца притежава по едно смъртоносно термосче с веществото и всеки от тях държи съдбата на човечеството в ръцете си. Разгръщайки историята, Вонегът умело вплита в нея и ключови пасажи за религията, която нарича бокононизъм – основана изцяло върху лъжи.

Подобно на повечето произведения на автора, иронията, черният хумор и пародията са широко застъпени и в „Котешка люлка“. Много от повтарящите се теми на Вонегът се появяват и в романа, като въпросите за свободната воля и връзката на човека с технологията. А основната сюжетна линия изследва особено концентрирано заплахата от ядрено унищожение по време на Студената война.

Предизвикателното оголване на неудобни истини провокира някои остри реакции в обществото спрямо книгата. През 70-те тя е забранена в няколко училища в САЩ без официална причина, като е определена за „напълно болна“.

Освен 15 години от смъртта на големия писател, на 11 ноември тази година се навършват и 100 години от рождението му. След „Механично пиано“, „Сирените от Титан“, „Майка Нощ“ и „Котешка люлка“ от издателство „Кръг“ обещават още издания на култовите му романи, а в рамките на кинофестивала Master of Art, публиката може да се наслади на дълго чакания документален филм за Кърт Вонегът „Неподвластен на времето“ (реж. Робърт Уейд и Дон Аргот).

Кърт Вонегът (1922 – 2007) е американски писател, автор на четиринайсет романа, множество разкази, пиеси и нехудожествени текстове. Участието му във Втората световна война оставя траен белег в съзнанието му и в цялостното му творчество. Острото негодувание на Вонегът към функционирането на човешкото общество се проявява във всеки ред на безкомпромисната му сатира.

Предлагаме ви откъс от Котешка люлкана Вонегът, предоставен любезно от издателство Кръг:

Денят, в който настъпи краят на света

Наричайте ме Йона. Така ме наричаха моите родители… макар че те не ми казваха Йона, а Джон.

Йона… Джон… И Сам да бях, пак щях да се чувст­вам като Йона. Не защото околните ме смятат за жертва на зла съдба, а защото някой или нещо неизменно ме задължава да бъда на дадено място в даден час. Причини и средства, обикновени или невероятни, винаги се намират; и точно по план, във всяка определена секунда, Йона е на определе­ното място.

Слушайте:

Когато бях млад – преди две жени, преди двес­та и петдесет хиляди цигари, преди три хиляди литра алкохол…

Когато бях доста по-млад, започнах да събирам материал за книга, която трябваше да се нарича „Денят, в който настъпи краят на света“.

Книгата трябваше да бъде документална.

Тя трябваше да изясни какво са правили някои видни американци в деня, в който първата атом­на бомба бе хвърлена над Хирошима, Япония.

Книгата щеше да бъде християнска. Тогава бях християнин.

Сега съм бокононист.

Щях да стана бокононист още навремето, но тогава нямаше кой да ме научи на горчиво-сладките лъжи на Боконон. Навремето бокононизмът бе непознат отвъд каменистите плажове и кора­ловите рифове, които обграждат онова островче в Карибско море – република Сан Лоренсо.

Ние, бокононистите, вярваме, че човечество­то се дели на групи – групи, които изпълняват божията воля, без да съзнават това. Всяка така­ва група Боконон нарича карас, a инструментът, моят кан-кан, който ме въведе в собствения ми карас, бе книгата, така и останала недовършена, книгата, която трябваше да се нарича „Денят, в който настъпи краят на света“.

Хубаво, хубаво, много хубаво

„Ако забележиш, че животът ти се преплита с живота на друг човек без никаква логична причи­на – пише Боконон, – този човек по всяка вероят­ност е член на твоя карас.“

На друго място в „Книгите на Боконон“ той за­явява: „Човек създаде шахмата; Бог създаде кара­са“. С това Боконон иска да каже, че за членовете на един карас не са от значение национални, ин­ституционални, професионални, семейни и класо­ви граници.

Карасът е неопределена форма, като амебата.

В петдесет и третото си калипсо[1] Боконон ни подканя да пеем заедно с него:

Ох! Пияницата, който спи

в Сентръл парк,

и ловецът на лъвове

в тъмната джунгла,

и зъболекарят китаец,

и английската кралица –

всички добре пасват

в същата машина.

Хубаво, хубаво, много хубаво,

хубаво, хубаво, много хубаво,

хубаво, хубаво, много хубаво,

толкова различни хора – в един кюп.

Безумие

Никъде в книгата си Боконон не ни обезсърча­ва да търсим границите на нашия карас, нито с каква цел го е създал Всемогъщият. Боконон само отбелязва, че подобен род опити са напразни.

В автобиографичния раздел от „Книгите на Бо­конон“ той разказва притчата за едно безумие: безумието да се самозалъгваш, че си открил или разбрал нещо:

Веднъж моя позната, която принадлежеше към епископалната църква в Нюпорт, Роуд Айлънд, ме помоли да проектирам и построя колибка за кучето й – немски дог. Тази дама твърдеше, че великолепно разбира Господ и делата му. Не проумяваше как хората могат да се объркват по отношение на отминали и предстоящи събития.

Но когато й показах плановете за кучеш­ката колиба, тя ми каза:

– Извинявайте, но нищо не разбирам от чертежи.

– Занесете ги на съпруга си или на свещени­ка си, за да ги предадат на Господ – отвърнах аз, – и когато той намери свободна минутка, уверен съм, ще ви обясни плановете на моята колибка така, че дори и вие да ги разберете.

Тя ме изгони. Никога няма да я забравя. Беше убедена, че Господ обича повече хора в платноходки, отколкото хора в моторници. Не можеше да понася червеи. Видеше ли чер­веи, пищеше.

Тя беше глупачка и аз съм глупак, и е глу­пак всеки, който смята, че проумява делата Господни.


[1] Вид фолклорна песен, разпространена из Карибските острови, която със саркастичен тон осмива политическите и социални­те събития. – Бел. ред.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
WhatsApp