Съботно четиво: „Големите грешки на Втората световна война“ под редакцията на Жан Лопес и Оливие Виевиорка

Втората световна война продължава да привлича вниманието, а огромният обем документи позволява нови интерпретации на събитията. Но как би изглеждал този конфликт при вземането на различни решения в хода на ужасния конфликт?

Големите грешки на Втората световна война“ под редакцията на водещите френски историци Жан Лопес и Оливие Виевиорка се фокусира върху 20 ключови момента от глобалното противопоставяне, които могат да бъдат определени като стратегически грешки.

Какви са причините за всяка от тях, какво е довело до вземането на едно или друго решение, как са повлияли на общия ход на събитията – и било ли е възможно да бъдат избегнати?

Разглеждайки подробно двадесетте примера в тази книга, изследователите се стремят да разберат мотивите зад решенията, чийто резултат често се оказва пагубен. Причините за тях са множество, а за вземането им се намесват различни фактори – налична информация, лични очаквания, психологически или идеологически пристрастия. Така например Сталин е бил предупреден за неизбежното наближаване на операция „Барбароса“, но отказва да види реалност, която не отговаря на визията му за света,  а съюзът с Рим, който Хитлер поддържа докрай въпреки всичко, произтича не от твърде ограниче­ните предимства, които Италия може да му предложи, а от като цяло сантиментален подход, при който рационалността няма много място.

От маневрата „Дил-Бреда“, през спирането на танковете пред Дюнкерк, десанта в Северна Африка до легендарната битка за Сталинград – тази книга се превръща в безмилостна хроника на някои от най-трагичните и кървави събития в човешката история.

Аналитична и подробна, „Големите грешки през Втората световна война“ напомня на всеки читател, че нито дипломацията, нито политиката, нито изкуството са точни науки. И понякога едно-единствено решение може да предреши съдбата на цяла цивилизация.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен любезно от издателство „Сиела“:

УмиротВоряването – грешКа

Рафаел Улрих-Пиер

Умиротворяване или appeasement? Ако се използват и двете думи, английският термин по-скоро се отнася непосредствено за еДин конкретен периоД – втората половина на 1930-те гоДини – и за определена политика, провеждана от британските и френските лиДери по отношение на европейските Диктатори Хитлер и Му­солини. Освен това изглежДа, че той натоварва ЛонДон с отговор­ността за линията, която в крайна сметка се оказва вреДна. Тази политика, спореД съвременното ни схващане, Достига своята кулми­нация на Мюнхенската конференция (29-30 септември 1938 г.), кога- то ДалаДие и Чембърлейн се съгласяват с анексирането от Хитлер на СуДетската област – богат регион на Чехословакия. Днес никой не би се осмелил Да защитава постигнатите споразумения. Цел­та на умиротворяването е Да се постигне мир, а избухването на Втората световна война на 1 септември 1939 г. Доказва неговия провал.

Случаят е ясен: умиротворяването се проваля, защото Хитлер никога не се заДоволява с отстъпките, преДлагани за запазване на мира, защото желае война, за Да си осигури госпоДство и Да Докаже превъзхоДството на арийците наД Другите европейски нароДи. Ако британците и французите бяха разбрали тези механизми от само­то начало, те нямаше Да проДължат със стерилния си стремеж към умиротворяване и може би щяха да осъзнаят неизбежност­та на войната по-рано. Но вместо да реконструираме историята, трябва да се опитаме да разберем как става възможно тази поли­тика да бъде смятана за разумна, ефективна и морална от нейните поддръжници и да вникнем в погрешните постулати, които са ги вдъхновили. Необходимо е също така да се проучи общественото мнение и подкрепата, която то може или не може да окаже на тази политика.

Макар че политиката на отстъпки достига кулминацията си с Мюнхенската конференция, тя обхваща по-дълъг период от тази една година. Тя започва още с идването на Хитлер на власт през 1933 г. Тогава е необходимо да се използват всички средства за запазване на мира – благо, което е още по-ценно, тъй като раните от Първата световна война все още кървят. Най-очевидната и, както изглежда, най-легитимната основа за умиротворяването през 1930-те години се крие в идеята „никога повече“ – идеята, че Голямата война трябва да си остане „последната война“. Именно защото европейските народи, особено френският и британският, не искат да преживеят отново ужа­сите на войната, те са готови да търсят всички начини да избегнат нейното завръщане.

Желанието за помирение с Германия чрез приемането на разум­ни отстъпки предхожда встъпването на Фюрера на канцлерския пост. Всъщност в очите на британските (особено Остин Чембърлейн) и френските (Едуар Ерио, Аристид Бриан) лидери Ваймарската репу­блика (1919-1933 г.) постепенно се превръща отново в партньор, с когото трябва да се съобразяват. Поради това с течение на времето разпоредбите на Версайския договор започват да се изменят или за­обикалят. Така Договорите от Локарно (октомври 1925 г.) удовлетво­ряват Германия при определени ограничения: това е форма на умиро- творяване по договор между държави, които смятат, че могат да си имат доверие, и се надяват да подобрят атмосферата в Европа.

Но превъоръжаването на Германия е в ход още преди 1933 г.: броят на хората, количествата и видът на оборудването (особено при авиацията) на Райхсвера надхвърлят разпоредбите на Версай, което е добре известно на френските и британските управници. През вто­рата половина на 1920-те години те контролират каквото могат, по­някога протестират и показват, че не са заблудени, но не са готови да стигнат до санкции, още по-малко до опит за частична окупация или превантивен конфликт. Великобритания не се чувства застрашена от германската армия и е по-склонна да си затваря очите за тези наруше­ния, още повече че демилитаризацията на Рейнската област осигурява защитна зона за Обединеното кралство, Нидерландия, Белгия и Фран­ция. Тази политика на умиротворяване, макар и да не носи това име, има за цел да укрепи демократичния режим и добронамереността на младата Германска република.

30 януари 1933 г. не променя веднага следваната политика. През 1933 г. и 1934 г. обаче Лондон и Париж наблюдават със загриженост развитието на ситуацията: арестите на противници, първите преслед­вания срещу евреите, Нощта на дългите ножове са известни и ана­лизирани от политици, журналисти и дипломати от двете страни на Ламанша. Читателите на „Моята борба“ си задават въпроси. Някои смятат, че книгата обявява програма, а други – че е само екзалтира­но младежко писание на човек, който неизбежно ще помъдрее. Някои приветстват антикомунизма на Третия райх като защитна стена срещу евентуална съветска заплаха, други са разтревожени от възраждането на германския национализъм. Накратко, осъждането на нацисткия ре­жим не е нито незабавно, нито всеобщо, макар че първите му стъпки – по-специално напускането на Обществото на народите и Конферен­цията за разоръжаване (октомври 1933 г.) – будят тревога.

Политиката, която в крайна сметка ще бъде наречена „умиротво- ряване“, не е разработена веднага. Франция и Великобритания реаги­рат слабо на излизането на Германия от Обществото на народите. Те не осъждат категорично и японските нападения срещу Китай в Ман­джурия от края на 1931 г. или италианската агресия срещу Етиопия през 1935 г. Париж не желае да отблъсне Рим, тъй като Германия се превръща в заплаха. Конференцията в Стреза (април 1935 г.) отразява това споделено желание от другата страна на Алпите да се привлече Италия, за да се противопоставят на Германия, дори ако това означава да се „умиротвори“ Италия, като се избягва противопоставянето на нейната политика в Африка. Тъй че политиката на умиротворяване е прилагана и по отношение на Италия – тук тя се състои в затварянето на очите пред нарушенията на международното право, извършени на африканския континент, за да се запазят шансовете за споразумение с Рим или да се предотврати сближаването на двете диктатури.

Тази примирителна политика спрямо Италия се проваля въпреки няколкото опита: фронтът от Стреза, споразуменията Лавал-Хор, кои­то тайно признават завладяването на Етиопия от Италия, но разкрива­нето им предизвиква скандал (декември 1935 г.)[1], англо-италианското сближаване, предизвикало оставката на Антъни Идън от Министер­ството на външните работи (февруари 1938 г.), буди голямо недовол­ство у французите, но довежда до англо-италианското „Великденско споразумение“ през април.

Погрешно ли е това намерение? Можем да се питаме дали е било възможно да се противопостави на нацистка Германия френско-англо- италиански фронт и дали е било оправдано демокрациите да се съюзя­ват с доказана диктатура: въпроси, които предизвикват много дебати и сред отговорните за тази политика. Но това умиротворяване не е до­ведено докрай и не предотвратява формирането на оста Рим-Берлин.

Политиката на умиротворяване обаче е насочена по-скоро към нацистка Германия след 1933 г. и е разработена за първи път от Лон­дон. Премиерите Рамзи Макдоналд (ноември 1931 г. – юни 1935 г.), Стенли Болдуин (юни 1935 г. – май 1937 г.), а след това и Невил Чембърлейн (май 1937 г. – май 1940 г.) я провеждат отчасти, за да задоволят пацифисткото обществено мнение, което вярва в колектив­ната сигурност, и Обществото на народите (поне до неуспеха при раз­решаването на етиопския въпрос). Освен това икономическата криза довежда до свиване на военните разходи. Британското ръководство води политика на страна, която не се чувства пряко застрашена от Германия, която разчита на флота и империята си и която смята фран­цузите с техните постоянни упреци относно сигурността за пречка пред европейското помирение. Още повече че британските аристо­крати и собствениците на медии се застъпват за сближаване с Бер­лин. Англо-германското военноморско споразумение от юни 1935 г. – британците се съгласяват германският надводен флот да достигне 35 на сто от Кралския флот – е ранен пример за стратегия, при която се предлагат значителни предимства на Хитлер с надеждата да се стаби­лизира общата ситуация, в онзи момент незастрашаваща британските интереси. Французите, разгневени от факта, че с тях не са проведени консултации (както и с италианците), остават с впечатлението, че Ан­глия губи интерес към континенталните дела в полза на островната си и морска позиция. Неспособността да разреши проблема с Етиопската война в рамките на Обществото на народите задълбочава различията между двамата съюзници.

Политиката на умиротворяване достига своя връх през 1936 г. и особено през 1938 г. Но дали през 1936 г. става дума за оформена по­литика? Когато на 7 март Хитлер изпраща войските си в демилитари- зираната зона в Рейнланд, нито Франция, нито Великобритания, нито Белгия или Италия са готови да започнат война, за да защитят тази клауза от Версайския договор. Франция и Белгия са първите обезпо­коени, тъй като присъствието на Вермахта на левия бряг на Рейн пряко застрашава сигурността им. Затова Франция трябва да удари с юмрук по масата. Но нито френските министри, нито военните лидери, нито общественото мнение – едва двадесет години след ужасната битка при Вердюн – са готови да започнат война, за да накарат германците да отстъпят, докато последните се намират на своя територия, а военните клаузи на Версайския договор са останали почти мъртва буква. Без да се говори точно за умиротворяване (няма изрични отстъпки), кризата от март 1936 г. завършва по-скоро с липса на реакция. Добре известно е обаче, че Германия не разполага с военни средства, за да се противо­постави на съюзническата офанзива. Пропусната е добра възможност да се нанесе на Хитлер, ако не поражение, то поне шамар по лицето.

През 1938 г. германският режим се консолидира, без да се отка­же от нито една от целите си. И напротив, изглежда, че Обществото на народите показва своята неспособност да гарантира европейската система от 1920-те години. От своя страна Франция се бори с трайна икономическа криза и с изострени политически разногласия (разпа­дане на Народния фронт, три смени на правителството през януари, март и април 1938 г.). И обратното, британското консервативно пра­вителство, ръководено от май 1937 г. от Невил Чембърлейн, е стабил­но и има голямо мнозинство в Камарата на общините. И външният министър лорд Халифакс, и министър-председателят тогава прилагат характерната политика на умиротворяване.

Чембърлейн вижда в Хитлер разумен водач на велика европейска нация, чиято воля за могъщество не може да бъде блокирана до без­край. Той е убеден, че стремежът му да приобщи германските народи, като се започне с австрийците и судетските немци, към Райха е оправ­дан – чрез преговори Германия ще получи удовлетворение, което ще я направи надежден партньор. Министър-председателят вярва преди всичко в способността си да разговаря с Фюрера и да го убеди да се откаже от войната. По онова време тези съображения могат да из­глеждат наистина разумни и тази политика получава доста широк кон­сенсус. Подкрепят я онези, които са донякъде или много благосклонни към нацисткия режим – сред британската аристокрация и преса има хора, които се възхищават на режима, – онези, които искат да избег­нат каквото и да било замесване в сложната ситуация в Централна Европа, както и пацифистите, травмирани от Първата световна война. И напротив, преди Мюнхен привържениците на твърдия подход са малцинство. Въпреки че Уинстън Чърчил започва да надига глас, той няма достатъчна подкрепа, за да притесни министър-председателя и министъра на външните работи.

Във Франция, както видяхме, икономическата криза и полити­ческите разногласия ограничават възможностите на управниците за маневриране. Леон Блум, министър-председател от юни 1936 г. до юни 1937 г., все още вярва в интернационализма и не е привърженик на нова война. През март 1938 г., по време на аншлуса, той отново става за кратко министър-председател и би искал да бъде по-твърд с Германия, но не разполага нито с финансови средства, нито с военни инструменти, за да наложи мнението си. Особено след като триумфал­ното посрещане, устроено от виенчани на Хитлер, вероятно затвърж- дава усещането, че независимостта на Австрия не е кауза, достойна за жертви от страна на Лондон или Париж. Въпреки това аншлусът поражда нови опасения за стабилността на европейската система, тъй като сигурността на Чехословакия, френски съюзник, изглежда по- застрашена, а други централноевропейски страни (Унгария, Югосла­вия) сякаш са все по-малко склонни да се противопоставят на герман­ските икономически и политически искания.

Кулминацията на умиротворяването настъпва през 1938 г. с че­хословашката криза. Хитлер предявява претенции към Судетската област, където мнозинството от жителите са немскоговорещи, за да смаже по този начин Чехословакия, най-силния източен съюзник на Франция – в по-дългосрочен план той цели да доминира в Централ­на и Източна Европа, икономически и по възможност политически. Французите от своя страна знаят, че Чехословакия е важна част от тяхната система от съюзи в Централна Европа, но също така осъзна­ват, че икономиката им е в криза и че превъоръжаването им е недос­татъчно, за да възпират Германия. Утежняващо обстоятелство е, че френското разузнаване е склонно да надценява германската мощ, като и приписва преувеличено въздушно превъзходство, а в същото време подценява британските и френските военновъздушни сили[2]. Британ­ците също така смятат, че са слабо въоръжени и не са в състояние да се противопоставят на евентуална германска въздушна атака. Но най- вече Чембърлейн, воден от оптимизъм и самоувереност, вярва, че е възможно да преговаря с Фюрера. Това са съображенията, на които се основава френската и британската политика по време на решаващите кризи през 1938 г.

Между март и септември инициативата е у британците. Чембър- лейн успява да държи френските си колеги настрана от своята дипло­мация. Той невинаги поставя в течение целия британски кабинет и разчита само на тесния си кръг: Халифакс, няколко близки съветници и дори неофициални емисари. Когато в средата на септември 1938 г. Хитлер формулира императивни искания, той решава да лети сам, за да разговаря директно с него. Кризата в края на септември води до частична мобилизация в Чехословакия, Франция и Великобритания, общественото мнение изглежда готово да приеме войната. Но дали ще предприемат действия? Така или иначе Чембърлейн се възползва от идеята да се обърне към Мусолини, набързо е организирана Мюн­хенската конференция между четирите сили – без Чехословакия, най- пряко засегнатата страна. Райхът получава огромна част от чехосло­вашката територия, Прага губи мощни отбранителни линии и част от земеделското и индустриалното си богатство, а Лондон и Париж изо­ставят верен съюзник. Тъжна равносметка!

Чембърлейн се завръща триумфално в Англия, убеден, че е спе­челил „мир за нашето поколение“. От своя страна Даладие съзнател­но се оставя да бъде принуден да го направи. Той смята, че Франция не може да се бори с Германия без британска подкрепа, и не полага особени усилия да постигне ангажирането на СССР, съюзник на Че­хословакия. Той позволява на Чембърлейн да поеме водеща роля не защото смята, че Хитлер е утолил жаждата си за придобивки, а защото се надява да засили френско-британското разбирателство и да спече­ли време за превъоръжаване и икономическо укрепване на страната[3]. Ако срещата в Мюнхен е катастрофална, за целите на анализа е не­обходимо да се разграничат съображенията, характерни за 1938 г., от настоящите ни познания. В края на 1938 г. френските финанси са из­черпани, а превъоръжаването – недостатъчно. Италия и Франция са в лоши отношения, а Париж може да разчита само на – доста колеблива­та – подкрепа на Лондон. В Обединеното кралство военновъздушни­те сили, взаимодействието между родовете войски и подготовката за евентуалното създаване на експедиционни сили също не са на висота. И в двете страни военните ръководители не успяват да предоставят на политиците работещ военен инструмент, особено след като французи­те разчитат на линията Мажино да ги защити от германско нападение. Двадесет години след края на Голямата война пацифистките настрое­ния все още оказват влияние върху гражданите, ветераните и журна­листите. А този пацифизъм благоприятства поддържането на чисто отбранителна военна доктрина. Вярно е, че може да се води политика на мир, като в същото време се разгръща настъпателна армия, но само малцина френски военни са склонни към това. Накратко, няма натиск от страна на армията, разузнаването, дипломацията или общественото мнение да бъде предизвикана война срещу хитлеристка Германия. В зависимост от степента на оптимизъм на всеки облекчението от Мюн­хен ще осигури или мир, или отдих.

За Мюнхен обаче може да се съди по-строго, като се взема пред­вид, че възприетото днес мнение включва информация, с която взе­мащите решенията не разполагат по онова време. От военна гледна точка балансът между френско-британските сили и германците не е толкова нарушен, още повече че разузнавателните служби, както вече казахме, надценяват военната мощ на Райха. Така през 1938 г. Райхът не разполага с военновъздушни сили, способни да разрушат големите английски градове, а още по-малко да гарантират успеха на десант. Укрепленията в западната част на страната са недовършени, а су­хопътните войски са по-малобройни от тези, които Франция може да разгърне. От друга страна, преди Мюнхен чехословашката армия, до­бре организирана и с висок морал, разполага със солидни укрепления в Судетската област: чехите биха могли да ангажират значителна част от Вермахта, принуждавайки Германия да води война на два фронта, ако Париж, а след това и Лондон бяха дошли на помощ на Прага. Гер­манските военачалници, за разлика от Хитлер, са против започването на война през есента на 1938 г., тъй като не вярват, че Германия е в състояние да спечели срещу съюз от три държави. Мусолини от своя страна не възнамерява да се намесва по това време, тъй като също смята, че страната му не е готова.

През последните дни на септември, непосредствено преди Мюн­хенската конференция, общественото мнение в трите демократични страни се втвърдява донякъде и броят на хората, които подкрепят твърдата позиция срещу Хитлер, нараства, както показват социологи­ческите проучвания от онова време. Трудно е да се каже какво щяха да направят Съединените щати и Съветският съюз, ако Франция и Вели­кобритания бяха влезли във войната. Но по това време СССР е в съюз с Чехословакия, а съветският комисар на външните работи Литвинов вижда основната опасност в Германия. Като не поканват Сталин в Мюнхен, Франция и Великобритания засилват подозрителността на господаря на Кремъл, който заменя Литвинов с Молотов и по този начин проправя пътя към германско-съветския пакт за ненападение от август 1939 г. Рузвелт от своя страна е обвързан с изолационистката политика на страната си, но изразява морална подкрепа за Франция и Великобритания. Без да се впускаме в политическа фантастика, мо­жем да признаем, че през септември 1938 г. вариантът „война“ съвсем не е неразумен, а като цяло военното и стратегическото предимство не са непременно в полза на войнствения режим на Хитлер. Франция и Великобритания се смятат за зле подготвени за войната, но Германия не е по-добре.

От политическа и дипломатическа гледна точка изглежда, че най- голямата грешка може да се припише на Чембърлейн. До самия край (поне до нахлуването в Бохемия и Моравия през март 1939 г.) той смята, че Хитлер може да бъде вразумен и накаран да се откаже от войната, че войната не е основната му цел, а средство за постигане на неговите искания. Но Хитлер чисто и просто желае война, затова е разочарован от Мюнхенската конференция, чиято цел е да го лиши от тази възможност. Фюрерът възнамерява да провежда политиката си на господство над Европа с желязо и кръв. Никакви отстъпки, никаква политика на умиротворяване не могат да променят намеренията му.

Подбрана библиография

Tim Bouverie, Apaiser Hitler. Ils voulaient lapaix, ils eurent le deshonneur. Et la guerre, Paris, Flammarion, 2019.

Robert Boyce (dir.), French Foreign and Defence Policy, 1918-1940. The Decline and Fall of a Great Power, Londres/New York, Routledge/London School of Economics, 1998.

Jean-Baptiste Duroselle, La Decadence, 1932-1939, Paris, Imprimerie nationale/ Seuil, „Points“, „Politique etrangere de la France“, 1979.

R. A. C. Parker, Chamberlain and Appeasement. British Policy and the Coming of the Second World War, Londres/Basingstoke, Macmillan, 1993.

Zara Steiner, The Triumph of the Dark. European International History 1933­1939, Oxford, Oxford University Press, 2011.


[1] Фронт от Стреза се нарича временното англо-френско-италианско сближаване, започ­нало на едноименната конференция. През декември 1935 г. френският министър на външните работи Пиер Лавал и британският министър на външните работи Самюел Хор се споразумя­ват за план, който признава на Италия две трети от завоеванията и в Етиопия и превръщането във фактически протекторат на останалите. Разкрит от пресата, този план скандализира бри­танското обществено мнение и Хор е принуден да подаде оставка. По-късно идва англо-ита­лианското сближаване, изразено в споразумението от април 1938 г., без французите.

[2] Питър Джаксън показва, че френското разузнаване е било много добре информирано за германската армия и плановете на Хитлер, но може би е надценило силните страни на германската армия и е подценило слабите и страни. Виж La France face а la menace nazie, 1933-1939, Paris, Nouveau Monde editions/ministere des Armees, 2017.

[3] За подробен анализ на френската политика по време на чехословашката криза виж

Yvon Lacaze, La France et Munich. Etude d’un processus decisionnel en matiere de relations internationales, Berne, Peter Lang, 1992.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO