Съботно четиво: „Допаминов свят“ от д-р Анна Лембке

5/5

Къде е границата между болката и удоволствието е ключовият въпрос, чиито отговори предлага професорът по психиатрия и медицина на зависимости в медицинския факултет на Университета в Станфорд Анна Лембке. В книгата си „Допаминов свят“ (ИК „Изток-Запад“) Лембке представя част от най-новите научни открития, които обясняват защо неумолимото търсене на удоволствие води до болка, както и какво можем да направим ние по този въпрос.

Смартфони, социални мрежи, онлайн пазаруване, игри, храна – удоволствията са навсякъде около нас и ни подтикват към още и още консумация, вследствие на която покачваме нивата си на допамин. До какво води всичко това обаче?

Д-р Лембке разглежда обстойно връзката между удоволствието и болката, обяснявайки защо сега повече от всякога намирането на баланс е от основно значение. Позовавайки се на невронауката, авторката илюстрира, че за да постигнем реално удовлетворение и взаимосвързаност, трябва да поддържаме нивата на допамина под контрол – задача, която може да се окаже (не)лека.

Предлагаме ви откъс от „Допаминов свят“ на Анна Лембке, предоставен любезно от издателство „Изток-Запад“:

Невронаучният напредък през последните петдесет до сто години, включително напредъкът в биохимията, новите техники за образна диагностика и развитието на изчислителната биология (биоинформатика), хвърлят светлина върху фундаменталните процеси на възнаграждението. Чрез по-добро разбиране на механизмите, които контролират болката и удоволствието, можем да получим по-добра представа защо и как твърде много удоволствие води до болка.

Допамин

Основните функционални клетки на мозъка се наричат неврони. Те комуникират помежду си по синапсите чрез електрически сигнали и невротрансмитери.

Невротрансмитерите са като бейзболни топки. Питчърът е пресинаптичният неврон. Кетчърът е постсинаптичният неврон. Разстоянието между питчъра и кетчъра е синаптичната цепнатина. Точно както бейзболната топка се хвърля между питчъра и кетчъра, невротрансмитерите преодоляват разстоянието между невроните: химически пратеници, регулиращи електрическите сигнали в мозъка.

Има много важни невротрансмитери, но нека се фокусираме върху допамина.

Допаминът е идентифициран за първи път като невротрансмитер в човешкия мозък през 1957 г. от двама независимо работещи учени: Арвид Карлсон и неговият екип в Лунд, Швеция, и Катлийн Монтагю, базирана близо до Лондон. Карлсон печели Нобелова награда за физиология или медицина.

Допаминът не е единственият невротрансмитер, участващ в процеса на обработка на награди, но повечето невролози са съгласни, че той е сред най-важните. Допаминът може да играе по-голяма роля в мотивацията за получаване на награда, отколкото в удоволствието от самата награда. По-скоро желание, отколкото харесване. Генетично изменени мишки, които не могат да произвеждат допамин, не търсят храна и умират от глад дори когато храната е поставена на сантиметри от устата им. Обаче ако храната се постави директно в устата им, те ще дъвчат и ще изядат храната, сякаш я харесват.

Абстрахирайки се от дебатите за разликите между мотивация и удоволствие, допаминът се използва за измерване на пристрастяващия потенциал на всяко поведение или наркотик. Колкото повече допамин освобождава наркотикът по допаминергичния награден път на мозъка (мозъчна верига, която свързва вентралната тегментална област, нуклеус акумбенс и префронталната кора) и колкото по-бързо се освобождава допаминът, толкова по-пристрастяващ е наркотикът.

Това не означава, че високодопаминовите вещества буквално съдържат допамин. Те по-скоро предизвикват освобождаване на допамин по наградния път на нашия мозък.

Когато на плъх в кутия се даде шоколад, това увеличава основната продукция на допамин в мозъка с 55%, сексът – със 100%, никотинът – със 150% и кокаинът – с 225%. Амфетаминът, активната съставка в уличните наркотици „спийд“, „лед“ и „кранк“, както и в лекарства като адерал, които се използват за лечение на разстройство с дефицит на вниманието, увеличава освобождаването на допамин с 1000%. Сметнато по този начин, едно дръпване от лула с метамфетамин се равнява на десет оргазма.

Удоволствието и болката произлизат от едно и също място

В допълнение към откриването на допамина, невролозите установяват, че удоволствието и болката се обработват в припокриващи се региони на мозъка и работят чрез механизъм на опонентния процес. Казано по друг начин, удоволствието и болката действат в баланс помежду си.

Представете си, че нашите мозъци съдържат кантар – везна с опорна точка в центъра. Когато на везната няма нищо, тя е в покой. Когато изпитваме удоволствие, по нашия награден път се освобождава допамин и везната натежава на страната на удоволствието. Колкото повече натежава тази страна и колкото по-бързо се случва, толкова повече удоволствие изпитваме. Обаче ето нещо важно за баланса: той предпочита да остане изравнен, тоест в равновесие. Везната не иска да бъде накланяна твърде дълго на едната или на другата си страна. Следователно всеки път, когато балансът се наклони към удоволствието, могъщи саморегулиращи се механизми се задействат, за да го изравнят отново. Тези саморегулиращи се механизми не изискват съзнателна мисъл или волеви акт. Те просто се случват подобно на рефлекс.

Представям си тази саморегулираща се система като група малки гремлини, подскачащи от страната на болката на везната, за да противодействат на тежестта от страна на удоволствието. Тези гремлини представляват работата на хомеостазата: тенденцията на всяка жива система да поддържа физиологично равновесие.

След като балансът е изравнен, гремлините не спират, а накланят везната в еднаква степен в противоположната посока към страната на болката.

През 70-те години на XX в. социалните учени Ричард Соломон и Джон Корбит наричат тази реципрочна връзка между удоволствието и болката теория на опонентния процес: „Всяко продължително или многократно отклонение от хедонисткия или афективния неутралитет […] има цена.“ Тази цена е „вторична реакция“, която е противоположна по стойност на подбудата. Или както казва старата сентенция: Каквото отива нагоре, трябва да падне надолу.*

Оказва се, че много физиологични процеси в организма се управляват от подобни саморегулиращи се системи. Йохан Волфганг фон Гьоте, Евалд Херинг и други например демонстрират как възприемането на цветовете се управлява от система на опонентен процес. Внимателното взиране в един цвят за продължителен период от време спонтанно създава изображение на „противоположния“ му цвят в очите на зрителя. Гледайте зелено изображение на бял фон за определен период от време и след това погледнете настрани към празна бяла страница и ще видите как мозъкът ви създава червен остатъчен образ. Възприемането на зеления цвят отстъпва в последователност на възприемането на червения. Когато е включено зеленото, червеното не може да бъде, както и обратното.

* Цитат от известния физик, математик и астроном сър Исак Нютон.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
WhatsApp