Прадядото на Ерик Дрегни напуска Норвегия, когато тя е най-бедната страна в Европа. Повече от сто години по-късно неговият внук се завръща в една от най-богатите държави, за да изживее норвежката мечта.
Потеклото му предполага, че е подготвен за среща със скандинавската държава, но се оказва, че местните имат с какво да изненадат Ерик. Колоритните обичаи, специфичните им разбирания за живота и… традиционната кухня успяват да го впечатлят. Ерик ни представя Норвегия в пълния ѝ блясък – от необикновената ѝ история, през изключителната социална и обществена система, спиращите дъха природни дадености до ексцентричните ѝ жители.
Ерик Дрегни преподава журналистика, творческо писане, английски и италиански език в университета в Минесота. За написването на „Да изживееш норвежката мечта“ той печели престижна стипендия точно когато разбира, че съпругата му е бременна. Това прави едногодишния престой на семейството в Норвегия много по-трепетен. Дрегни е автор на 19 книги.
Предлагаме ви откъс от „Да изживееш норвежката мечта“ на Ерик Дрегни, предоставен любезно от издателство „Ера“:
Културата на дървените хижи
Нашият хазяин и банкер Арне разви теорията, че причината да имаме затруднения в общуването с норвежците в град Тронхайм, е, че всеки предпочита да е сред природата.
– Когато се катерим по хълмовете, ние поздравяваме всеки, и всеки отвръща на поздрава. Там, сред природата, всички сме щастливи – и после се засмя, – но когато видя същите тези хора в града, сякаш не ги познавам.
Арне говореше така, все едно задушаващият Янтеловен важи само в града, но сред природата всички задръжки в общуването падат. Вслушахме се в съвета му да посетим огромния парк „Бимарка“, над града, и да видим дали норвежците наистина са по-дружелюбни и по-щастливи, когато са в гората.
Разнебитеният трамвай напусна центъра на Тронхайм и запъшка нагоре по хълмовете. Другите трамвайни релси в града бяха демонтирани, но любителите на разходките сред природата и на трамваите бяха успели да съхранят последната стара линия нагоре към националния парк.
Група възрастни жени, издокарани с плетени на ръка пуловери, се бореха да слязат от трамвая на следващата спирка. Едната дори беше с проходилка на колелца. Всяка от тях държеше две пръчки, подобни на скиорски щеки, с които да си помагат при движението в гората.
Ние обаче носехме огромна раница – както ни посъветва нашият приятел Хенинг.
– Преди да тръгнете за където и да е, трябва непременно да носите „норвежката раница“ – посъветва ни той. – Вземете чадър или дъждобран, пуловер, бански костюм и сморбрьо и сте готови за всякакви изненади!
Незадължителните принадлежности се оказаха съвсем малко – термос, пълен с кафе (без сметана!), и малко норвежко знаме.
С всяка спирка към националния резерват пътниците ставаха все по-оживени и дружелюбни. След двайсетина минути трик, т.е. трамваят, стигна до края на линията и всички забързано слязоха и започнаха да се протягат.
God tur! (Приятна разходка!) – възкликнаха възрастните жени някак твърде общо и бодро навлязоха в гъстата гора.
Чух ги, че бъбрят и сякаш им се иска да запеят под балдахина от борове. Забиваха бастуни в тревата на всяка крачка и припкаха нагоре по хълма. Скоро се скриха от погледите ни, защото вървяха по-бързо от нас, нищо че едната се придвижваше с проходилка.
Необозначени пътеки лъкатушеха из гората, където норвежците беряха боровинки и диви ягоди. Тийнейджъри, които не се плашеха от леденостудената вода, щастливо скачаха в езерата, наричани иншьор, или „вътрешни морета“. След трамвайната спирка вече нямаше тоалетни, които да загрозяват природната красота. Тъй като Кати беше бременна и не тръпнеше от вълнение да клечи навън, планирахме маршрута си така, че да спираме често в някоя дървена хижа за горещ шоколад и гофрети с ягоди и сметана.
Хазяинът ни Арне се оказа прав. Туристите в гората ни поздравяваха наистина щастливи. Тъмните, стилни градски дрехи бяха заменени с ярки разноцветни пуловери и туристически обувки. Една двойка дори спря да си побъбри с нас.
– Някои хора харесват по-отдалечени места – обясниха ни те. – На норвежки има един известен цитат – „Отидох на разходка сред природата, която обаче беше помрачена, защото видях друг човек“. Ако искате истинско норвежко изживяване, трябва да прекарате известно време в hytte, дървена хижа.
След като се разходихме в парка „Бимарка“ сред приветливи норвежци, ние се качихме на трамвая обратно за Тронхайм, за да поплуваме в басейна „Пирбадет“. Огромните прозорци на закрития басейн гледаха към фиорда и водовъртежи от сладка и солена вода отпуснаха мускулите ни след разходката. Не бяхме единствените, които бяха дошли да релаксират. Разпознах двама едри мъже от парка, които седяха на най-високата – и най-горещата – пейка в облицованата с кедрово дърво сауна. Очите ме заболяха и кожата ме засърбя от горещината от 88°С, но грамадните мъжаги стоически издържаха, докато обсъждаха дървените си хижи близо до отдалечения миньорски град Рьорос.
– Ох, всичко ме боли от вървенето до нашата hytte – оплака се мъжът, чийто корем преливаше на няколко гънки над банските. – Намира се на цял километър от най-близкия път.
– Само на един? Нашата е на три километра от мястото, където паркираме, все нагоре по хълма – отговори другият, който седеше с изправен гръб, за да се изфука с едрите си гърди.
– Ние имаме само три стаи в нашата хижа, затова спим до камината – по корема на мъжа се лееше пот като малки водопадчета.
– Нашата hytte има една голяма стая – отвърна приятелят му и избърса капките пот от челото си, вероятно раздразнен, че тялото му предателски се поддава на горещината.
– Наистина ли? Съпругата ми иска да прокараме електричество в хижата, но аз питам, тогава какъв е смисълът да бъдем сред природата?
– Nei, не ви трябва електричество! Ние нямаме. Нито водопровод.
– Но има лосове. Всяка година изпояждат градината ни.
– Лосове? Вие би трябвало да ги ядете!
Температурата в сауната се повиши на 102° по Целзий.
Станах и кръвта се отдръпна от главата ми, а пред очите ми прехвръкнаха малки светлинки. Когато отворих замаян вратата, двамата мъже все още се хвалеха с примитивността на дървените си хижи.
Не посмях да бъда първият, който да им признае, че сауната е всъщност твърде гореща за тях.
***
През следващите няколко седмици все по-често чувахме, че трябва да отидем в дървена хижа, hytte, където ще имаме истинско норвежко изживяване. Кнут и Ингер разказваха за семейната си хижа, където прекарваха четири-пет седмици през лятото. Хижата не трябва да е масивна вила край езеро с всички удобства, а спартански обзаведена и уединена. Колкото по-отдалечена, толкова по-добре. Културата на дървените хижи включва носенето на хитаклар, окъсани стари „дрехи за хижа“.
– Твоите хитаклар в хижата са предимно старите ти дрехи от осемдесетте години – подразни Ингер Кнут. – Това е като лош ретро музикален видеоклип, заснет на фиордите.
Ейвин, гимназиален учител, с когото също се запознахме, сияеше, докато говореше за хижата си.
– Ние имаме страхотна дървена хижа, на три часа път пеша от най-близкото шосе – започна да ми разказва той.
Хижата му се намирала до парка, където „Нешънъл Джиографик“ искали да снимат мускусни бикове. Фотографът обаче не можел да носи цялото си оборудване, а норвежките закони забраняват моторни превозни средства в парка. Не се разрешават никакви моторни шейни, хеликоптери и атевета. Списанието се отказало да пише статия, но после открили вратичка в закона: в случай на национален интерес, можело да влязат там с танк.
