Съботно четиво: „Човекът, който плаче от смях“ от Фредрик Бегбеде

Наскоро излязлата „Човекът, който плаче от смях“ (превод: Георги Ангелов, 272 стр.) на известния френски съвременен писател Фредерик Бегбеде ни среща отново с Октав Паранго, рекламист в първия роман, ловец на модели във втория. В третия алтер-егото на автора се преобразява в хуморист, участник в сутрешно радиопредаване. В тази поредна блестяща сатира Бегбеде, самият той с неоспорима склонност към хумористичното, разобличава „диктатурата на смеха“, описва едно общество, в което „смешното е задължително“ и осмива това, което нарича комикопопулизъм, практикуван от много негови събратя – например от водещия телевизионно реалити шоу Доналд Тръмп, стигнал до Белия дом, или от известния като „клоуна Бо-Джо“ Борис Джонсън, станал министър-председател, и още, и още… Остроумно, занимателно и с немалко тъга славният френски писател ни превежда от безобидния хумор през иронията и сарказма, за да стигне до момента, когато смехът със сълзи се превръща в смях през сълзи.

Той е неуморим бунтар, симпатичен сноб, отявлен библиофил, язвителен до болка критик, разказвач, позьор и купонджия. Фредерик Бегбеде учи политически науки в Париж, има диплома по маркетинг, упражнява професията си в нашумяла рекламна агенция, работи като публицист и телевизионен репортер. Литературните му подвизи са много и се отличават с елегантно безцеремонен стил, пикантен хумор, дръзки анализи на съвременното общество и ексцентрични равносметки. Писателите, повлияли върху артистичната му чувствителност, са Мишел Уелбек, Брет Ийстън Елис и Джей МакАйнърни. Сред най-известните му произведения се нареждат романите „Любовта трае три години“, „Windows on the World“, „Един френски роман“, който отнесе награда наградата „Рьонодо“ и, разбира се, „6.66 евро“, филмиран през 2007 г. под режисурата на Ян Кунен.

Тази събота ви предлагаме откъс от „Човекът, който плаче от смях“, предоставен любезно от издателство „Колибри“:

Казвам се Октав Паранго и съм на седемдесет и четири години след двадесет години. Току-що излязоха рейтингите: работя за най-слушаното във Франция сутрешно предаване. Пипълметрията изчисли аудиторията на „Франс Пюблик“ на 3,9 милиона слушатели. Тази сутрин водещият от 7 до 9 гордо представяше всеки участник. „А сега най-слушаната прогноза за времето във Франция“, „А сега най-слушаният икономист във Франция“, „Седнал съм до най-слушаната репортерка във Франция“, когато идва и моят ред, той продължава устремено, с лукаво намигване: „Следва страницата на Октав Паранго, най-слушания хуморист във Франция“. Трябваше да се усъмня – обикновено водещият е твърде пестелив на палаво затваряне на клепачите. Това внезапно съучастие издава нещо… Атмосферата е шеговита, ководещата се усмихва, всички изглеждат доволни. Защо ли трябваше да проваля всичко? Какво ми стана? Тази книга разказва за едно самопотопяване, което не засяга само мен, а по-скоро напомня на колективно жертвоприношение.

Крушението ми започна под звуковия фон на традиционен индийски фолклор, изпълняван от Рави Шанкар с хипнотично изящество, характеризиращо тъжното му свирене на цитра. Тази отнесена музика е способна да отпусне атмосферата на всяко стресиращо предаване. Става въпрос за откъс от концерта за Бангладеш, организиран от Джордж Харисън на „Медисън Скуеър Гардън“ през 1971 г.  – първия благотворителен концерт в историята на попмузиката. В разгара на кризата с флуоресцентните жилетки този хипарски фон трябваше да звучи като обнадеждаващо послание. След кратко мълчание най-накрая обявих по извития към слепналата ми уста микрофон:

– О, знам какво си мислите: Октав печели време. Октав не е подготвил нищо, Октав си е легнал много късно, Октав почти не е спал. Ами, ъъъ… днес положението е малко особено. Наистина написах суперблестяща хроника за флуоресцентните жилетки, но я загубих. Написах я на лист хартия, но го затрих някъде снощи, към три сутринта… в нов бар, който се казва „Меделин“… наистина – „Меделин“ на авеню „Марсо“.

Срещу мен Силвия Вийерд, медиен журналист, избухна в нервен смях. Хвана главата си с ръце, после избърса очите си и оправи кестенявите си коси с разперени пръсти, което при нея е начин да разсее страха. Притесняваше се за мен, защото знаеше, че казвам истината: противно на навиците си, не чета от лист хартия. От дясната ми страна Антонен Тарпенак отдалечи стола си на колелца, за да не бъде до мен на видеото. Облещи сините си очи, в които добронамереността бе заменена от WF. Що се отнася до Доминик Гомбровски (с кръглите очила, широката усмивка, XL фланелката на интелектуалец, на когото не му пука да се яви по пижама в офиса), той току-що бе приключил прегледа на печата, размахвайки както всеки ден ръце, захилен до уши. Луд беше по моите палячовщини. Мислеше, че се правя на ударен и бързо ще преобърна ситуацията. Скъпи Доминик, съжалявам, че те разочаровах.

 – Но… ъъъ… добре сме си тук, нали? Ние сме най-слушаното сутрешно предаване във Франция, браво на всички, поздравления!

Лора Саломе, завършила като мен (но не чак толкова отдавна) политически науки, си казва, че би трябвало да си е у дома, да гледа бебето си, вместо да проваля живота си с идиоти. Прекъсва ме:

– Ще издържите ли три минути така? Усещах как по челото ми избива пот. Има проблем, всички го схващаха, само не и аз, напълно убеден в гениалността си.

– Мисля, че сме добре. Доминик изчете всички вестници вместо нас…

– Така е – казва водещият с безизразен глас.

Водещият Натан Дешардон започва да се върти в стола си. Поведението му е напълно нечовешко. Не се поверява толкова важна мисия на човек с емпатия. Възхищавах се на абсолютната му студенина. Владееше емоциите си при всички обстоятелства, както когато организираше социални планове в „Либерасион“. Никога не се поддаваше на натиск. А най-много ме изумяваше, че бе съвсем същият и извън ефир – никаква любезна дума, никаква проява на внимателна загриженост. Натан никога не сваляше гарда, той бе булдозер  – липсващата брънка между човека и машината. Когато след него поверят воденето на сутрешния блок на алгоритъм, слушателите няма да доловят разликата.

Аз обаче настоявах:

– Натан и Лора, предаването почти е свършило, за вас всичко е наред, интервютата приключиха…

– Все пак в този час цари тревога – въздъхна Натан.

– Страхуваме се за вас и най-вече за слушателите, за тях мислим – добави Лора.

– Както и за слушателите на следващото предаване – вмъкна Антонен.

След десет минути Антонен трябваше да интервюира певица, която бърчи вежди от корицата на „Телерама“, чието име сега ми убягваше.

– Истинска паника  – нагнети още атмосферата Натан.

– Вече са сменили станцията, сега слушат „Кюлтюр Пюблик“ вместо Тарпенак! – извика Лора, разкривайки основната си тревога: на всяка цена да остане лидер в този часови пояс.

Опитах да се противопоставя на груповия им залп.

– Твърде много сте стресирани. Сега, като свършите, ще си легнете, нали? Ще спинкате ли?

– Не, имаме други срещи – отговори Лора. Със сигурност знаех, че сътворявам много опасен момент. Всички разбирахме, че нищо не е под контрол. Беше едновременно много приятно и много плашещо. Тревогата беше осезаема  – главата ми бе пламнала, но по гърба ми лазеха студени тръпки. Всяко секунда траеше цяла вечност. На подобно място никога не се случва подобно нещо. Може би всички заедно бяхме открили начин да спрем времето. Освен ако аз не бях обикновен смотаняк, който проваляше триумфа на живо радиопредаване.

– Меделин като картела ли? – попита Доминик. – И там продават ли…?

– Странно – казах – над входа пишеше „При Пабло“.

– О, не! – извика Лора.

Твърде рядко бе да се възхвалява колумбийската връзка в толкова слушан час. Мислех се за провокативен, докато продължавах да затъвам в подвижните пясъци на колежанската импровизация.

– Значи единствените, които още ще работят, са Силвия и Антонен. В колко часа станахте?

– Пет и половина, шест часа  – въздъхна уморено Антонен.

– А Силвия?

– Пет и четиридесет и пет.

– И тъй като нямам рубрика – продължих аз, – все пак открих една статия в сериозен вестник, който се казва „Льо Фигаро Мадам“. Много сериозен вестник.

– Наистина ли – каза Натан, надявайки се иронията му да е разбираема и тя беше.

– …статия, която откъснах в таксито и която е озаглавена „Реваншът на поспаланковците“ от Валери дьо Сен-Пиер. Тя цитира изследване на „London School of Economics“, което доказва, че „нощните птици са по-интелигентни от ранните пилета“.

– Страхотно, наистина… – каза леко засегнат Натан, който сигурно не е стъпвал (или не е успял да стъпи) в нощен бар поне от пет години.

Мъките ми продължаваха. Наслаждавах им се с арогантността на отчаянието. В пропадането ми имаше нещо сладостно, както във всички големи замисли, от които се отказваме.

– Има още едно изследване на Чикагския университет, което твърди, че хората, които си лягат късно, са по-дръзки, готови да поемат рискове, докато хората, които стават в шест часа, не могат да се адаптират към промените.

– Благодаря ти – измърмори Антонен.

Давах си сметка, че обиждам всички, а не това бе целта ми. Исках да опитам нещо: да вкарам малко дух, естественост, живот в смазаната машина на сутрешния хумор. Исках да докажа, че можем да излезем от скоростното изчитане на вечната хроника – в момента доказвах обратното. Може би несъзнателно, цитирайки тези изследвания за качествата на хората, които си лягат късно и недостатъците на ранобудниците, просто исках да оправдая своя лунатизъм и мързел…, докато бях заобиколен единствено от ранобудни работяги, на които съвсем справедливо им бе дошло до гуша от уроците на един ленив бохем. Без да споменавам милионите хора, които страдат, че са станали на зазоряване, за да слушат излиянията на един мързеливец.

– Да спрем дотук? – пита Натан.

– Какво? Не ви ли интересува? – казах, все едно съм изненадан, докато той от деветдесет секунди ме прогаряше с поглед.

– Ами…

– Извинете, драги слушатели! – умоляваше Лора.

– При всички положения това бе последната рубрика на Октав Паранго! – извика Натан и предизвика всеобщ смях около масата.

Гледаше ме с нежността на дъщеря ми, когато поръсваше със сол гол охлюв.

Имах чувството, че съм засмукан в черна дупка.

Току-що бях уволнен на живо. Потях се обилно, зачервих се, свалих очилата, за да избърша носа си. Питах се какво правя тук и не бях единственият. Около масата, зад стъклото в студиото, в офисите на Червената къща и във висшите сфери на френската нация, всички си задаваха същия въпрос.

– Самоуби се на живо! – засмя се Лора.

Тогава произнесох последната неуместна шега на бившия „най-слушан хуморист във Франция“:

– Ако никой не ходеше на работа, нямаше да има проблеми с бензина.

Ставаше въпрос за анархистки намек относно повишаването на данъка за вредни емисии, който предизвика безпрецедентни бунтове във Франция. Колегите ми ме гледаха слисани. Излязоха от студиото, без да кажат нищо. Само Антонен дойде да ме утеши.

– Но какво се опита да направиш, напълно ли си откачил? Винаги трябва да имаш нещо написано! Няма вариант, в който да идваш с празни ръце!

Знаех, че паниката му е приятелска, но не бе улучил. Разбрах, а може би и пожелах, тази катастрофа. Замъкнах се към редакцията, където бях оставил синьото си манто. Никой вече не ми обръщаше внимание. Насочих се към асансьора сред мъртвешко мълчание. Досещах се, че вече съм обект на приказки или дори по-лошо – на всеобщо съжаление.

Бях се сринал пред цяла Франция. В следващите минути електронната поща на медиаторката на „Франс Пюблик“ бе задръстена с имейли от слушатели, изискващи моето уволнение. Получих малко есемеси от няколко нихилистично настроени като мен приятели: „уау, ти си моят идол“, „беше смахнато“, „мечтаех за това, ти го направи“. Но не се заблуждавах относно ситуацията, която сътворих. Имах манията винаги да предизвиквам изгонването си. Моята психоаналитичка твърди, че е поради липса на самоувереност, че се опитвам да проверя доколко съм обичан точно както капризното дете чупи играчките си. Този път тестът нямаше да е положителен. Към часа медиаторката обяви заминаването ми в Туитър: „Скъпи слушателки и слушатели, вие ни изразихте разочарованието си от последната хроника на Октав Паранго. Самият той признава своята слабост и реши да прекрати рубриката, тъй като вече няма достатъчно време, за да ѝ се посвети напълно“.

Бях освободен за един ден без предизвестие или предупреждение, нито предварителен разговор. Чувствах се като лош ученик, когото директорът гони от колежа. Никога в цялата история на „Франс Пюблик“ хроникьор не е бил изхвърлян толкова бързо. Светкавичното уволнение бе представено като подаване на оставка. Да знаете, че когато в подобна значима медия някой напуска на четвърта скорост, то той не си е подал оставката. Изхвърлили са го и са го оставили навсякъде да тръби, че това е негово решение, от куртоазия… и за да не му плащат обезщетение. Два месеца по-рано, по време на първата сбирка на екипа на сутрешния блок на „Франс Пюблик“, Франсоаз Башло, шефката на програмата, поиска всички хроникьори да са „пънк“. Несъмнено тази сутрин бях твърде много пънк.