Съботно четиво: „Алрауне“ от Ханс Еверс

5/5

Двете най-популярни произведения на германския актьор, философ, поет и писател Ханс Хайнц Еверс (1871–1943) – романът „Алрауне“ и разказът „Паякът“, са публикувани в общо издание на български език под едноименното с романа заглавие „Алрауне“ (ИК „Изток-Запад“). И двете произведения излизат в изцяло нов превод от немски език на Цветелина Димитрова и са част от колекция „Magica“. А тъй като лятото е перфектното време за смразяващи кръвта книжни истории, тази седмица Ви предлагаме откъс от многократно филмирания роман „Алрауне“, предоставен любезно от издателство „Изток-Запад“:

Тогава настъпи денят, в който тази мисъл се превърна в нещо повече от шега.

Волфи копаеше в градината, зад конюшните под голямата черница. Алрауне бе пожелала да ѝ направи подземен замък там. Ден след ден той копаеше, а понякога му помагаше някое от градинарчетата. Детето седеше при тях, не говореше, не се смееше, а само тихо наблюдаваше.

Една вечер лопатата на момчето издрънча в нещо твърдо.

Градинарчето му помогна; копаеха внимателно, изгребваха с ръце кафявата пръст между корените. Занесоха на професора един портупей, една катарама и шепа монети. Той заръча да продължат да копаят надлежно. Накрая попаднаха на малко съкровище – редки и много ценни галски монети.

Разбира се, в това нямаше нищо чудно. Ако селяните намираха находки ту тук, ту там, защо и в неговата градина да нямаше скрито имане? Но имаше и друго: Тен Бринкен попита момчето защо е копало точно там, под черницата. Волфи отговори, че малката поискала така – там и никъде другаде.

Попита и Алрауне. Но Алрауне мълчеше.

Тайният съветник си помисли: „Тя е като вълшебна пръчица. Тя усеща къде земята крие своите съкровища.“ Дълго се смя на тази мисъл.

Понякога я взимаше със себе си навън към Рейн, по улицата с вилите. Вървеше с нея през терените, където неговите хора разкопаваха.

– Къде трябва да се копае? – питаше я сухо.

Докато вървеше през ливадите, наблюдаваше внимателно дали нежното ѝ телце няма да даде някакъв знак, да подскаже нещо…

Но Алрауне мълчеше, а дребната ѝ фигурка не подсказваше нищо.

Едва по-късно тя разбра. Понякога спираше на произволно място и казваше:

– Копайте.

Копаеха и не откриваха нищо. А Алрауне звънко се смееше.

„Прави ни на глупаци“, мислеше си професорът. Но всеки път разпореждаше да се копае, където наредеше тя.

Веднъж-дваж се натъкнаха на нещичко. Откриха римски гроб, а после голяма урна със стари сребърни монети.

– Чиста случайност – заяви тайният съветник, но си мислеше: „Може и да е случайност!“

Един следобед, когато тайният съветник излезе от библиотеката, видя момчето да стои под помпата, полуголо, силно приведено напред. Старият кочияш помпаше, обливаше със студената струя главата и тила му, гърба и ръцете. Кожата му бе пламнала и бе осеяна с мехурчета.

– Какво се е случило, Волфи? – попита той.

Момчето мълчеше, стиснало зъби, а черните му очи се бяха налели със сълзи.

– Коприва. Малката го била с коприва – обясни кочияшът.

– Не, не, не ме е била – възпротиви се той. – Сам съм си виновен – хвърлих се в нея.

Тайният съветник започна да го разпитва. Мъчително, с помощта на кочияша, успя да изтръгне истината.

Случило се така: Той се съблякъл гол до кръста, хвърлил се в копривата и се търкалял в нея по желание на сестричето. Тя забелязала как той си опарил ръката, когато случайно пернал билката, видяла, как тя почервеняла и избили мехури. Тогава го накарала да я хване с другата ръка, а после – да се въргаля в нея с голи гърди.

– Глупаво момче! – укори го тайният съветник. Сетне попита дали Алрауне също е пипала копривата.

– Да – отвърна момчето, – но тя не се опари.

Професорът отиде в градината, заоглежда се, накрая намери приемната си дъщеря. Тя беше отзад до високия зид, късаше снопове коприва от невисокия насип. Носеше ги с голи ръце през алеята в беседката с глицинии и ги разстилаше там на земята. Правеше истинско легло.

– За кого е това? – попита той.

Малката го погледна, а сетне обясни сериозно:

– За Волфи!

Той хвана дланите ѝ, огледа тънките ѝ ръчички. Никъде не се забелязваше обрив.

– Ела – каза той.

Отведе я в парника, където имаше дълги редове с японска иглика.

– Откъсни цветовете – подкани я той.

Алрауне започна да къса цвят след цвят. Тя трябваше да се пресяга, да се протяга нависоко, целите ѝ ръце се отъркваха в отровните листа. Но никъде не изби парещ обрив.

– Значи има имунитет – мърмореше си професорът.

И той написа в кафявия кожен дневник безупречна студия за появата на Urticaria при докосване на Urtica dioica и на Primula obconica. Разясни, че реакцията е чисто химична, че влакънцата на стъблото и на листата, които нараняват кожата, отделят киселина, която предизвиква локално отравяне на наранените места. Той проучи дали и до каква степен имунитетът към тези иглики и коприви, който се среща изключително рядко, има нещо общо с безчувствеността към болка на вещиците и лудите, дали и в двата случая причината трябва да се търси в самовнушението на истерична основа. Веднъж забелязал странности в момиченцето, той старателно започна да търси всички случки в подкрепа на тази идея. И така, на това място се намира допълнителната забележка, която доктор Петерсен бе прескочил в своя доклад като твърде маловажна: че момичето се е родило точно в полунощ.

„Алрауне бе доведена на този свят… както подобава“ – допълни тайният съветник.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp