„Република на въображението“ от Азар Нафизи – има ли свят без граници?

Авторът на „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ ще зарадва почитателите си със своеобразно продължение на мемоарите – обяснение в любов на литературата.

След като Азар Нафизи спечели сърцата на милиони читатели по цял свят с мемоара си „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ – обяснение в любов към силата на литературата на фона на цензурата и екзекуциите по улиците на Иранската революция, иранската писателка ще зарадва българските читатели с „Република на въображението”.

Избягала от ужаса и създала живот за семейството си в Америка, пред Нафизи е поставено предизвикателство – един скептичен читател заявява по време на пресконференция, че книгите нямат такова значение за хората в САЩ, както за жертвите на режима в Иран.

Но докъде наистина се простират границите на онази „Република на въображението“, където фантазията е паспорт, а литературата има жизненоважно значение за демократичното общество?

В „Република на въображението“ мемоари, фикция и история се преплитат във вихрен танц на фантазията, в който художествените истории са не само оръдия на политическа сила и контрол, но и онази нишка, която отвежда към миналото. Те ни карат да прозрем настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто би могъл да бъде.

През призмата на „Приключенията на Хъкълбери Фин”, „Магьосникът от Оз”, „Бабит“, „Сърцето е самотен ловец“ и „От планината възвестявай!“ Азар Нафизи разглежда образователната система в САЩ, осъжда остро цензурата в Иран и размива границите между континенти и векове.

По думите на Набоков, „Читателите се раждат свободни и трябва да останат свободни.” Независимо дали във време на война или мир, нуждата от книгите и тяхната „Република” е еднаква навсякъде по света.

Откъс от „Република на въображението“

Преди няколко години бях в Сиатъл, за да давам автографи в една прекрасна частна книжарница – Елиът Бей се казваше – и там забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше, застанал до масата. Когато опашката най-после понамаля, той се обърна към мен. Каза, че минавал през Сиатъл, отивал на гости на приятел и искал да ми каже, че до неотдавна е живял в Иран. „Няма смисъл – каза той, – да говорите за книги. Тези хора не са като нас – те са от друг свят. Не ги е грижа за книги и други такива неща. Не е като в Иран, където бяхме толкова луди, че ксерографирахме стотици страници от книги като Мадам Бовари и Сбогом на оръжията.“

Преди да успея да му отговоря, той продължи да ми разказва как е бил арестуван първия път, късно една вечер по време на безразборните проверки на коли от паравоенната милиция. Бил задържан заедно с двамата си приятели по-скоро заради арогантното им държание, отколкото заради контрабандно внесените касети с музика в колата. Задържали ги четиресет и осем часа, а после ги пуснали без никакво обяснение, след като ги глобили и подложили на бой с пръчка. Не можеше да се отрече, че ежедневието на един млад иранец е много различно от ежедневието на повечето млади американци.

Много пъти бях слушала такива истории, но в този млад човек имаше нещо необичайно. Говореше небрежно, от което всичко, казано от него, звучеше още по-болезнено, сякаш се опитваше да отрече случилото се, описвайки го равнодушно. Каза, че от боя с пръчка е изпитал не само болка, но и унижение, при което почувствал за кратко, че напуска тялото си и става призрак, който от разстояние наблюдава как самият той е подложен на бой с пръчка.

„Така се понасяше по-лесно – добави той, – сякаш си призрак.“

„Разбирам какво искате да кажете – отговорих. – Това беше добра техника за оцеляване.“

„И все още е“ – каза той с многозначителната си усмивка.

Пак се беше образувала опашка, хората чакаха търпеливо и учтиво и аз казах нещо глупаво, в смисъл че може би Америка така или иначе е страна на призраци. Той не реагира на думите ми. Подаде ми едно листче и каза:

„Нямам книга. Това е за един приятел.“

Подписах се на оранжевото листче и предпазливо му подадох визитката си.

„Нека да държим връзка“ – казах аз.

Той взе листчето и визитката и повече не се обади. Но аз никога не загубих следите му, защото този млад мъж с неговата ведра усмивка и думите, които изрича, се връщат отново и отново в съзнанието ми на непознати места и привидно безсмислени срещи. Съхранила съм образа му, отчасти защото чувствах тогава, както и сега, че съм го разочаровала – от мен се очакваше нещо, което не беше изпълнено. Когато осъзнах, че той ще продължи да ме преследва в обозримото бъдеще, реших да му дам име – Рамин, за да уважа един друг млад човек, когото познавах в Иран и който ми разказа за подобно преживяване. Всички тези призраци – как да изпълниш задълженията си към тях?

Припомняйки си думите на Рамин, се замислих, че според него американците не разбират не нашите, а собствените си книги. Казано по косвен начин, излизаше, че западната литература принадлежи повече на възвишените души от Ислямска република Иран, отколкото на хората от страната, станала тяхна родина. Как е възможно това? Нали все пак е вярно, че хората, които не се плашат от цензура, затвор и мъчения, защото държат да получат достъп до книги или музика, или филми, или художествени предмети, са склонни да възприемат цялата тази дейност в съвсем друга светлина.

„Тези хора – беше казал той с непроницаемата си усмивка, – не са като нас. Не ги е грижа за книги и други такива неща.“ От време на време след подобен разговор, когато давам автографи или пия кафе със стар приятел, тази тема изниква обикновено като въпрос: „Не мислиш ли, че литературата и книгите бяха толкова важни в Иран, защото там имаше много репресии? И не мислиш ли, че в едно демократично общество няма толкова належаща нужда от тях?“.

Аз съм готова сега, както и тогава, да не се съглася. Повечето хора в Америка, които обикалят книжарниците, ходят на литературни четения и панаири на книгата или просто четат уединени в домовете си, не са травмирани изгнаници. Много от тях рядко напускат родния си град или щат. Но значи ли това, че не мечтаят, че нямат страхове, че не изпитват болка и страдание, че не копнеят за смислен живот? Художествените истории не са само развихряне на въображението или оръдия на политическа сила и контрол. Те ни свързват с нашето минало, осеняват ни с критично прозрение за настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто трябва да е или би могъл да бъде. Творческото познание не е нещо, което човек има днес и захвърля утре. То е начин да възприемаш света и да се свързваш с него. Примо Леви казва: Пиша, за да се върна отново в общността на човечеството. Четенето е лично занимание, но то ни свързва през континенти и векове.

А може би има и друга, по-лична причина за несъгласието ми с Рамин. Не мога да си представя, че се чувствам у дома си на място, което е безразлично към онова друго място, станало вече мой истински дом – една страна без граници, с малко ограничения, която съм нарекла Република на въображението. Мисля за нея с думите на Набоков като за някак, някъде и за задния двор на Алиса, един свят, паралелен на реалния, чиито обитатели не се нуждаят от паспорти или други документи. Единственото изискване за достъп е отворен ум, нестихващо желание за знание и неопределим порив за бягство от баналността.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.