„Република на въображението“ от Азар Нафизи – има ли свят без граници?

Авторът на „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ ще зарадва почитателите си със своеобразно продължение на мемоарите – обяснение в любов на литературата.

След като Азар Нафизи спечели сърцата на милиони читатели по цял свят с мемоара си „Да четеш „Лолита“ в Техеран“ – обяснение в любов към силата на литературата на фона на цензурата и екзекуциите по улиците на Иранската революция, иранската писателка ще зарадва българските читатели с „Република на въображението”.

Избягала от ужаса и създала живот за семейството си в Америка, пред Нафизи е поставено предизвикателство – един скептичен читател заявява по време на пресконференция, че книгите нямат такова значение за хората в САЩ, както за жертвите на режима в Иран.

Но докъде наистина се простират границите на онази „Република на въображението“, където фантазията е паспорт, а литературата има жизненоважно значение за демократичното общество?

В „Република на въображението“ мемоари, фикция и история се преплитат във вихрен танц на фантазията, в който художествените истории са не само оръдия на политическа сила и контрол, но и онази нишка, която отвежда към миналото. Те ни карат да прозрем настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто би могъл да бъде.

През призмата на „Приключенията на Хъкълбери Фин”, „Магьосникът от Оз”, „Бабит“, „Сърцето е самотен ловец“ и „От планината възвестявай!“ Азар Нафизи разглежда образователната система в САЩ, осъжда остро цензурата в Иран и размива границите между континенти и векове.

По думите на Набоков, „Читателите се раждат свободни и трябва да останат свободни.” Независимо дали във време на война или мир, нуждата от книгите и тяхната „Република” е еднаква навсякъде по света.

Откъс от „Република на въображението“

Преди няколко години бях в Сиатъл, за да давам автографи в една прекрасна частна книжарница – Елиът Бей се казваше – и там забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше, застанал до масата. Когато опашката най-после понамаля, той се обърна към мен. Каза, че минавал през Сиатъл, отивал на гости на приятел и искал да ми каже, че до неотдавна е живял в Иран. „Няма смисъл – каза той, – да говорите за книги. Тези хора не са като нас – те са от друг свят. Не ги е грижа за книги и други такива неща. Не е като в Иран, където бяхме толкова луди, че ксерографирахме стотици страници от книги като Мадам Бовари и Сбогом на оръжията.“

Преди да успея да му отговоря, той продължи да ми разказва как е бил арестуван първия път, късно една вечер по време на безразборните проверки на коли от паравоенната милиция. Бил задържан заедно с двамата си приятели по-скоро заради арогантното им държание, отколкото заради контрабандно внесените касети с музика в колата. Задържали ги четиресет и осем часа, а после ги пуснали без никакво обяснение, след като ги глобили и подложили на бой с пръчка. Не можеше да се отрече, че ежедневието на един млад иранец е много различно от ежедневието на повечето млади американци.

Много пъти бях слушала такива истории, но в този млад човек имаше нещо необичайно. Говореше небрежно, от което всичко, казано от него, звучеше още по-болезнено, сякаш се опитваше да отрече случилото се, описвайки го равнодушно. Каза, че от боя с пръчка е изпитал не само болка, но и унижение, при което почувствал за кратко, че напуска тялото си и става призрак, който от разстояние наблюдава как самият той е подложен на бой с пръчка.

„Така се понасяше по-лесно – добави той, – сякаш си призрак.“

„Разбирам какво искате да кажете – отговорих. – Това беше добра техника за оцеляване.“

„И все още е“ – каза той с многозначителната си усмивка.

Пак се беше образувала опашка, хората чакаха търпеливо и учтиво и аз казах нещо глупаво, в смисъл че може би Америка така или иначе е страна на призраци. Той не реагира на думите ми. Подаде ми едно листче и каза:

„Нямам книга. Това е за един приятел.“

Подписах се на оранжевото листче и предпазливо му подадох визитката си.

„Нека да държим връзка“ – казах аз.

Той взе листчето и визитката и повече не се обади. Но аз никога не загубих следите му, защото този млад мъж с неговата ведра усмивка и думите, които изрича, се връщат отново и отново в съзнанието ми на непознати места и привидно безсмислени срещи. Съхранила съм образа му, отчасти защото чувствах тогава, както и сега, че съм го разочаровала – от мен се очакваше нещо, което не беше изпълнено. Когато осъзнах, че той ще продължи да ме преследва в обозримото бъдеще, реших да му дам име – Рамин, за да уважа един друг млад човек, когото познавах в Иран и който ми разказа за подобно преживяване. Всички тези призраци – как да изпълниш задълженията си към тях?

Припомняйки си думите на Рамин, се замислих, че според него американците не разбират не нашите, а собствените си книги. Казано по косвен начин, излизаше, че западната литература принадлежи повече на възвишените души от Ислямска република Иран, отколкото на хората от страната, станала тяхна родина. Как е възможно това? Нали все пак е вярно, че хората, които не се плашат от цензура, затвор и мъчения, защото държат да получат достъп до книги или музика, или филми, или художествени предмети, са склонни да възприемат цялата тази дейност в съвсем друга светлина.

„Тези хора – беше казал той с непроницаемата си усмивка, – не са като нас. Не ги е грижа за книги и други такива неща.“ От време на време след подобен разговор, когато давам автографи или пия кафе със стар приятел, тази тема изниква обикновено като въпрос: „Не мислиш ли, че литературата и книгите бяха толкова важни в Иран, защото там имаше много репресии? И не мислиш ли, че в едно демократично общество няма толкова належаща нужда от тях?“.

Аз съм готова сега, както и тогава, да не се съглася. Повечето хора в Америка, които обикалят книжарниците, ходят на литературни четения и панаири на книгата или просто четат уединени в домовете си, не са травмирани изгнаници. Много от тях рядко напускат родния си град или щат. Но значи ли това, че не мечтаят, че нямат страхове, че не изпитват болка и страдание, че не копнеят за смислен живот? Художествените истории не са само развихряне на въображението или оръдия на политическа сила и контрол. Те ни свързват с нашето минало, осеняват ни с критично прозрение за настоящето и ни позволяват да видим живота си не само такъв, какъвто е, а и какъвто трябва да е или би могъл да бъде. Творческото познание не е нещо, което човек има днес и захвърля утре. То е начин да възприемаш света и да се свързваш с него. Примо Леви казва: Пиша, за да се върна отново в общността на човечеството. Четенето е лично занимание, но то ни свързва през континенти и векове.

А може би има и друга, по-лична причина за несъгласието ми с Рамин. Не мога да си представя, че се чувствам у дома си на място, което е безразлично към онова друго място, станало вече мой истински дом – една страна без граници, с малко ограничения, която съм нарекла Република на въображението. Мисля за нея с думите на Набоков като за някак, някъде и за задния двор на Алиса, един свят, паралелен на реалния, чиито обитатели не се нуждаят от паспорти или други документи. Единственото изискване за достъп е отворен ум, нестихващо желание за знание и неопределим порив за бягство от баналността.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.