Радостина Николова с нов роман за деца – „Шантавѝя до шия“

Авторката на успешната поредица “Приключенията на мотовете” Радостина Николова зарадва своите верни читатели с нова книга – „Шантавѝя до шия“, която вече е в книжарниците. Първият роман на детската писателка поставя началото на приключенията на близнаците Лина и Нико, чието очертаващо се да бъде скучно лято тотално се преобръща след срещата със съседката им Стефания.

Предизвикателството към двамата герои е съвсем ясно – стиска ли им да се изправят лице в лице със Стефания – Шантавѝя, която може (или не може) да превръща хората в зайци, бухали, кози и гъсеници! Към шеметното надлъгване, превърнало се в история за приятелството и заличаването на пропастта между поколенията, се присъединяват и един куц заек, един луд детектив, една шарена коза, един щастлив доктор и много, много смях.

„Шантавѝя до шия“ е втора книга на писателката за малко по-големи читатели след “Моите красиви рога”. След като през 2018 г. Николова издаде картинна книга за най-малката аудитория – “Кико без крила”, донесла й за трети път награда “Бисерче вълшебно”, сега тя е създала вълнуваща история за децата между 6 и 12 години.

Графичните допълнения към текста в книгата са дело на Христина Ефтимова, за която това е дебют в детската литература като илюстратор. Леко мистичният ѝ, но пълен с настроение стил обаче допълва по впечатляващ начин сюжета на романа.

илюстрация от „Шантавѝя до шия“

„Радостина Николова е написала талантлива книга с предизвикателно заглавие, което обещава, че ще става дума за обилие от „шантави“ приключения. И обещанието е изпълнено!“, казва проф. Валери Стефанов, един от най-уважаваните родни литературни критици и автор на учебници по литература.

Първият български автор, номиниран за международната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен” – Юлия Спиридонова, също е сред първите читатели на приключенията на Шантавѝя, Лина, Нико и техните приятели. „Шантавѝя до шия“ не е просто книга, която ще ви хареса. Това е книга, която ще ви стане любима“, категорична е тя.

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“ и картинната книга „Кико без крила“. Радостина е трикратен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, която се връчва след гласуване на деца в цяла България. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет.

Радостина Николова; снимка: Елена Ненкова

През последните месеци тя отбеляза и голям международен успех, след като стана ясно, че от книгите от поредицата „Приключенията на мотовете“ са продадени над 50 000 екземпляра в Китай.

„Мармот“ е семейно издателство за литература за деца от 0-10 г. Портфолиото му залага на съвременна художествена литература от български и чужди автори. Акцентът се поставя върху заглавия извън задължителната литература или класическите произведения, по-близки до съвременното дете, съобразени с неговата чувствителност и начин, по-който възприема и обработва информацията.

Откъс от “Шантавия до шия” от Радостина Николова

За една чиния с мекици и едно съседско запознанство, а също и за дървото на раздора

Лина се събуди от страшна шумотевица Някой режеше с трион или косеше трева, или забиваше гвоздеи. Тя се надигна от леглото. Насреща ѝ часовникът показваше десет без малко, а слънцето силно напичаше през отворения прозорец. Като видя, че преходната врата към стаята на брат ѝ зееше отворена, стана и набута едно габърче в леглото му.

– Предупредих те да не ми отваряш прозореца сутринта! – промърмори, след което се надвеси отгоре и видя, че баща ѝ косеше тревата, а брат ѝ забиваше пирони в някаква дъска… сигурно за някой от експериментите си – Две от три! Пф, бива си ме.

– Добро утро, Лина! – извика ѝ Нико отдолу и вдигна лице към нея, като заслони очите си с ръка.

Слънцето се пързаляше по русата му коса, от което тя изглеждаше още по-лъскава. Кафявите му очи топло се смееха, докато ѝ махаше все едно нищо не беше станало и животът беше прекрасен.

– Добро друг път, събудихте ме! – отговори Лина.
– Слизай вече. Искам нещо да ти покажа – извика брат ѝ. Въпреки че бяха близнаци, двамата значително се различаваха не само по характер, но и по външност. Лина имаше огромни сини очи, а косата ѝ беше по-тъмно русо от неговата. Приятелката ѝ Мони твърдеше, че Лина била по-хубавата от двамата, но всъщност винаги питаше дали Нико няма да слезе да играе с тях. „Искам нещо да ти покажа“ – повтори Лина с подигравка. И тогава го видя.

– Егати грозния заек!
Той хрупаше трева в двора зад оградата на тяхната къща и сякаш чу, че го споменават, защото моментално спря да дъвче и погледна към Лина.

– Какво има, Пфръц? – разнесе се дрезгав глас и зад вратата на бараката се подаде някаква…

– Ти пък какво си! – Лина ококори очи и се вторачи в градината. От втория етаж съседният двор се разстилаше като на длан.

– Гладна ли си, момичето ми? Хапни, а после ще излезем на разходка. Знам, знам, но там не може вече – продължи да нарежда фигурата в съседния двор и току хвърляше скришни погледи към момичето.

Надвесена над перваза със зяпнала уста, Лина въобще не се прикриваше Най-накрая фигурата рязко се изправи и се обърна към нея.

– Ало, какво си ме зяпнала, а? Така ли ви учат в града! Никакви обноски нямате! – изкрещя жената (да, макар и да подлежеше на съмнение, все пак се оказа жена) и размаха триона, който държеше в ръка. След това грабна заека под мишница и изчезна с него в бараката.

Едва тогава Лина се окопити.
– Аха! Ето го и трионат! Три от три! Браво на мен.
Тя нахлузи дрехите си и изхвърча от стаята, но след по-малко от пет примигвания се върна и претърси леглото на брат си за габърчето. Щеше да си го запази за друг път. Точно сега не му беше толкова ядосана!

Долу миришеше на мекици с пудра захар.

– Мням – Лина се облиза – Мамо, знаеш ли каква е тази жена, дето живее до нас?

– Да, госпожа Стефания Шиева Доколкото чух от другите съседи, се преместила тук преди десетина години. Изглежда като човек, който си има много грижи на главата. Не искам да ѝ създаваме проблеми.

– Мен ако питаш, изглежда по-скоро като човек, който създава проблеми. Шантава една такава Стефания – Шантавѝя. Ха-ха!

– Лина!

– Добре, добре! Какво ще кажеш с Нико да ѝ занесем няколко мекици и да се представим? – Лина се усмихна, а майка ѝ се намръщи.

– Сигурна ли си, че нямаш нещо наум?
– Честна дума.
– Добре, но да не ни изложите, моля те.
Лина грабна чинията с мекиците и изхвърча навън.
– Хайде, Нико! Ела да се запознаем със Стефания-Шантавѝя!
– С кого?

илюстрация от „Шантавѝя до шия“

– Ще видиш – отговори му, след което изхвърчаха на улицата.

– Почукай, де! – изкомандва тя, като застанаха пред дъсчената вратичка.

– Е, защо аз!
– Почукай, почукай! Ти, ти. А пък аз ще говоря.
Нико почука, а Лина моментално отстъпи крачка назад и захапа мекица. Когато Стефания отвори, Нико не беше подготвен за външния ѝ вид и извика толкова силно, все едно бе видял най-големия си кошмар. Отблизо съседката им изглеждаше още по-зловеща. Очите ѝ – малки и сиви, едва се забелязваха, но пък огромен орлов нос заемаше половината ѝ лице. От долния му край се спускаха дълбоки бръчки, които кръстосваха пътища с няколко завити черни косъма. Облеклото ѝ перфектно допълваше цялостното първо впечатление.

Беше обута в два различни плетени чорапа (през лятото!), налъми като на бабата и дядото на близнаците, отрязани дънки до под коляното, огромна избеляла тениска с някаква щампа отпред, синя манта и шапка с козирка, под която се развяваха сплъстените ѝ прошарени коси. Лина се разсмя и парчета мекица се разхвърчаха от устата ѝ.

– Да ми се подигравате ли дойдохте?

– Всъщност да се запознаем – каза Лина и подаде чинията на брат си, захапа своята мекица в уста, избърса мазните си ръце в панталонките си, взе си отново мекицата и подаде другата си ръка – Аз съм Лина.

– Аз съм Нико. Вчера се нанесохме – присъедини се и брат ѝ.

– Знам. Идвате от града. Скоро ще се напълни с такива като вас – изсъска – Има ли друго? – попита госпожата.

– Всъщност да Тази череша вкусна ли е? – попита Лина и кимна към дървото, което растеше пред оградата между двете къщи и по горните клони черешите вече апетитно червенееха.

– Какво те засяга? – отговори Стефания – Това е МОЯТА череша Аз се грижа за нея, откак съм тук.

– Хм – каза Лина – На мен ми изглежда да е точно толкова пред нашата ограда, колкото и пред вашата.

Стефания се обърна към Нико:

– Само да съм ви видяла да се катерите или да ядете от дървото. А сте припарили до него, а съм ви видяла сметката.

След това понечи да затвори вратата.

– А, чакайте, чакайте – каза Лина и тикна чинията в ръцете ѝ – Всъщност ние дойдохме за мекиците. Хапнете, пък ще ни върнете чинията после.

Госпожата само ги изгледа, взе чинията и изсумтя След това тръшна вратата под носа им.

– Аз няма да ям повече от тая чиния – каза Нико – Защо си толкова гадна, искаш да сънувам кошмари ли?

– Добре де, трябваше да те предупредя колко е ужасна, ама имам идея, почакай да видиш – ухили се Лина, погледна към черешата, прецени, че е идеална за катерене, и заподскача към къщата, а от недоизядената ѝ мекица щедро се сипеше пудра захар по пътя.

 

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.