Авторката на успешната поредица “Приключенията на мотовете” Радостина Николова зарадва своите верни читатели с нова книга – „Шантавѝя до шия“, която вече е в книжарниците. Първият роман на детската писателка поставя началото на приключенията на близнаците Лина и Нико, чието очертаващо се да бъде скучно лято тотално се преобръща след срещата със съседката им Стефания.

Предизвикателството към двамата герои е съвсем ясно – стиска ли им да се изправят лице в лице със Стефания – Шантавѝя, която може (или не може) да превръща хората в зайци, бухали, кози и гъсеници! Към шеметното надлъгване, превърнало се в история за приятелството и заличаването на пропастта между поколенията, се присъединяват и един куц заек, един луд детектив, една шарена коза, един щастлив доктор и много, много смях.

„Шантавѝя до шия“ е втора книга на писателката за малко по-големи читатели след “Моите красиви рога”. След като през 2018 г. Николова издаде картинна книга за най-малката аудитория – “Кико без крила”, донесла й за трети път награда “Бисерче вълшебно”, сега тя е създала вълнуваща история за децата между 6 и 12 години.

Графичните допълнения към текста в книгата са дело на Христина Ефтимова, за която това е дебют в детската литература като илюстратор. Леко мистичният ѝ, но пълен с настроение стил обаче допълва по впечатляващ начин сюжета на романа.

илюстрация от „Шантавѝя до шия“

„Радостина Николова е написала талантлива книга с предизвикателно заглавие, което обещава, че ще става дума за обилие от „шантави“ приключения. И обещанието е изпълнено!“, казва проф. Валери Стефанов, един от най-уважаваните родни литературни критици и автор на учебници по литература.

Първият български автор, номиниран за международната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен” – Юлия Спиридонова, също е сред първите читатели на приключенията на Шантавѝя, Лина, Нико и техните приятели. „Шантавѝя до шия“ не е просто книга, която ще ви хареса. Това е книга, която ще ви стане любима“, категорична е тя.

Радостина Николова е автор на поредицата „Приключенията на мотовете“, самостоятелната „Моите красиви рога“ и картинната книга „Кико без крила“. Радостина е трикратен носител на наградата „Бисерче вълшебно“, която се връчва след гласуване на деца в цяла България. Завършила е английска филология и творческо писане в Софийския университет.

Радостина Николова; снимка: Елена Ненкова

През последните месеци тя отбеляза и голям международен успех, след като стана ясно, че от книгите от поредицата „Приключенията на мотовете“ са продадени над 50 000 екземпляра в Китай.

„Мармот“ е семейно издателство за литература за деца от 0-10 г. Портфолиото му залага на съвременна художествена литература от български и чужди автори. Акцентът се поставя върху заглавия извън задължителната литература или класическите произведения, по-близки до съвременното дете, съобразени с неговата чувствителност и начин, по-който възприема и обработва информацията.

Откъс от “Шантавия до шия” от Радостина Николова

За една чиния с мекици и едно съседско запознанство, а също и за дървото на раздора

Лина се събуди от страшна шумотевица Някой режеше с трион или косеше трева, или забиваше гвоздеи. Тя се надигна от леглото. Насреща ѝ часовникът показваше десет без малко, а слънцето силно напичаше през отворения прозорец. Като видя, че преходната врата към стаята на брат ѝ зееше отворена, стана и набута едно габърче в леглото му.

– Предупредих те да не ми отваряш прозореца сутринта! – промърмори, след което се надвеси отгоре и видя, че баща ѝ косеше тревата, а брат ѝ забиваше пирони в някаква дъска… сигурно за някой от експериментите си – Две от три! Пф, бива си ме.

– Добро утро, Лина! – извика ѝ Нико отдолу и вдигна лице към нея, като заслони очите си с ръка.

Слънцето се пързаляше по русата му коса, от което тя изглеждаше още по-лъскава. Кафявите му очи топло се смееха, докато ѝ махаше все едно нищо не беше станало и животът беше прекрасен.

– Добро друг път, събудихте ме! – отговори Лина.
– Слизай вече. Искам нещо да ти покажа – извика брат ѝ. Въпреки че бяха близнаци, двамата значително се различаваха не само по характер, но и по външност. Лина имаше огромни сини очи, а косата ѝ беше по-тъмно русо от неговата. Приятелката ѝ Мони твърдеше, че Лина била по-хубавата от двамата, но всъщност винаги питаше дали Нико няма да слезе да играе с тях. „Искам нещо да ти покажа“ – повтори Лина с подигравка. И тогава го видя.

– Егати грозния заек!
Той хрупаше трева в двора зад оградата на тяхната къща и сякаш чу, че го споменават, защото моментално спря да дъвче и погледна към Лина.

– Какво има, Пфръц? – разнесе се дрезгав глас и зад вратата на бараката се подаде някаква…

– Ти пък какво си! – Лина ококори очи и се вторачи в градината. От втория етаж съседният двор се разстилаше като на длан.

– Гладна ли си, момичето ми? Хапни, а после ще излезем на разходка. Знам, знам, но там не може вече – продължи да нарежда фигурата в съседния двор и току хвърляше скришни погледи към момичето.

Надвесена над перваза със зяпнала уста, Лина въобще не се прикриваше Най-накрая фигурата рязко се изправи и се обърна към нея.

– Ало, какво си ме зяпнала, а? Така ли ви учат в града! Никакви обноски нямате! – изкрещя жената (да, макар и да подлежеше на съмнение, все пак се оказа жена) и размаха триона, който държеше в ръка. След това грабна заека под мишница и изчезна с него в бараката.

Едва тогава Лина се окопити.
– Аха! Ето го и трионат! Три от три! Браво на мен.
Тя нахлузи дрехите си и изхвърча от стаята, но след по-малко от пет примигвания се върна и претърси леглото на брат си за габърчето. Щеше да си го запази за друг път. Точно сега не му беше толкова ядосана!

Долу миришеше на мекици с пудра захар.

– Мням – Лина се облиза – Мамо, знаеш ли каква е тази жена, дето живее до нас?

– Да, госпожа Стефания Шиева Доколкото чух от другите съседи, се преместила тук преди десетина години. Изглежда като човек, който си има много грижи на главата. Не искам да ѝ създаваме проблеми.

– Мен ако питаш, изглежда по-скоро като човек, който създава проблеми. Шантава една такава Стефания – Шантавѝя. Ха-ха!

– Лина!

– Добре, добре! Какво ще кажеш с Нико да ѝ занесем няколко мекици и да се представим? – Лина се усмихна, а майка ѝ се намръщи.

– Сигурна ли си, че нямаш нещо наум?
– Честна дума.
– Добре, но да не ни изложите, моля те.
Лина грабна чинията с мекиците и изхвърча навън.
– Хайде, Нико! Ела да се запознаем със Стефания-Шантавѝя!
– С кого?

илюстрация от „Шантавѝя до шия“

– Ще видиш – отговори му, след което изхвърчаха на улицата.

– Почукай, де! – изкомандва тя, като застанаха пред дъсчената вратичка.

– Е, защо аз!
– Почукай, почукай! Ти, ти. А пък аз ще говоря.
Нико почука, а Лина моментално отстъпи крачка назад и захапа мекица. Когато Стефания отвори, Нико не беше подготвен за външния ѝ вид и извика толкова силно, все едно бе видял най-големия си кошмар. Отблизо съседката им изглеждаше още по-зловеща. Очите ѝ – малки и сиви, едва се забелязваха, но пък огромен орлов нос заемаше половината ѝ лице. От долния му край се спускаха дълбоки бръчки, които кръстосваха пътища с няколко завити черни косъма. Облеклото ѝ перфектно допълваше цялостното първо впечатление.

Беше обута в два различни плетени чорапа (през лятото!), налъми като на бабата и дядото на близнаците, отрязани дънки до под коляното, огромна избеляла тениска с някаква щампа отпред, синя манта и шапка с козирка, под която се развяваха сплъстените ѝ прошарени коси. Лина се разсмя и парчета мекица се разхвърчаха от устата ѝ.

– Да ми се подигравате ли дойдохте?

– Всъщност да се запознаем – каза Лина и подаде чинията на брат си, захапа своята мекица в уста, избърса мазните си ръце в панталонките си, взе си отново мекицата и подаде другата си ръка – Аз съм Лина.

– Аз съм Нико. Вчера се нанесохме – присъедини се и брат ѝ.

– Знам. Идвате от града. Скоро ще се напълни с такива като вас – изсъска – Има ли друго? – попита госпожата.

– Всъщност да Тази череша вкусна ли е? – попита Лина и кимна към дървото, което растеше пред оградата между двете къщи и по горните клони черешите вече апетитно червенееха.

– Какво те засяга? – отговори Стефания – Това е МОЯТА череша Аз се грижа за нея, откак съм тук.

– Хм – каза Лина – На мен ми изглежда да е точно толкова пред нашата ограда, колкото и пред вашата.

Стефания се обърна към Нико:

– Само да съм ви видяла да се катерите или да ядете от дървото. А сте припарили до него, а съм ви видяла сметката.

След това понечи да затвори вратата.

– А, чакайте, чакайте – каза Лина и тикна чинията в ръцете ѝ – Всъщност ние дойдохме за мекиците. Хапнете, пък ще ни върнете чинията после.

Госпожата само ги изгледа, взе чинията и изсумтя След това тръшна вратата под носа им.

– Аз няма да ям повече от тая чиния – каза Нико – Защо си толкова гадна, искаш да сънувам кошмари ли?

– Добре де, трябваше да те предупредя колко е ужасна, ама имам идея, почакай да видиш – ухили се Лина, погледна към черешата, прецени, че е идеална за катерене, и заподскача към къщата, а от недоизядената ѝ мекица щедро се сипеше пудра захар по пътя.

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.