Привитимизмът не пита

Да си поговорим за нещо, което всички знаем може да е полезно само от една-единствена гледна точка: да останем в тази реалност, а не в онази от телевизията. В тази реалност примитивизмът вече е тук, стича се по ъгълчетата на ежедневието със съвсем бледа заплаха за всички пред екраните.  Може би проводник му е прословутият балкански манталитет, според който за много хора Илия Павлов и Карамански са още герои, 90-тарски хайдути с ланци и пищови, които взимат, каквото искат, защото могат.  Проблемът с манталитета очевидно не е исамо български проблем. По принцип само  законът може да опази хората от манталитета им. Това си пролича и от баталните сцени около Европейското първенство по футбол, където кръвта по улиците беше все на хора от нации, които претендират за цивилизованост. Примитивите от доста европейски страни се обединиха и върнаха всички останали пред телевизорите в първи век. Примитивите просто се почувстваха свободни да го направят. С други думи, привитимизмът винаги се опитва, но успява, само когато му се позволи.

В България от пробойните на погребаната съдебна система избуява грозното цвете на привитимизма.  Законът на правото избледнява за сметка на закона на джунглата и последният започва да взима превес, а този древен закон е винаги в едни същи ръце. Ръцете, които бият на пътя, които насочват пистолет срещу някой друг, ръцете които държат ножа.  Законът на джунглата става закономерност в България  през 2016  –  тонът започва да става все по-рязък по улиците, в медиите и общественото говорене като цяло, и сякаш никой не забелязва това. Но все пак го забелязваме, когато привитимизмът избухва като бунт от 1000 човека след побой в Раднево, понякога е масова стрелба мужду мутри в Слънчев бряг, понякога е стрелба с пистолет в задръстване в Пловдив или на ергенско парти в Благоевград.  Най-често е на сметката на Неизвестно лице, познат ни от редовния бюлетин на МВР като мултиплициращия се неназован престъпник, който в случая стреля с въздушна пушка по тролей в центъра на София. Понякога привитимизмът е стрелба на детска площадка в столицата, простреляна в корема бременна, стрелба с гранатомет , стрелба между добри и лоши ченгета на паркинг, стрелба между избягал затворник и ченгета в Силистра или стрелба между обирджии на заложна къща и полицаи насред „Ломско шосе“ в София. Всичко това е глупав филм, който го дават по новините, само че е реален, колкото куршумите, които летят по улиците напоследък под носа или с участието на органите на (без)реда.

Привитимизмът има един основен проблем – той е невероятно достъпен, необходима е само крачка назад в еволюцията и си там. Понякога е  за отнето предимство, понякога е заради пиянски глупости, понякога е само за пари, но трябва да се каже, че е заразен. Особено, ако стане закономерност. Неговата простоватост напомня смътно на кофти сюжет, който размива границите между реалност и фикция – един от бандитите на „Ломско шосе“  по бермуди извърши обир посред бял ден. По бермуди, все едно е отишъл на плаж. След това стреля по полицаите, а партньорът му го убиха. Затворникът от Силистра е стрелял по униформените,  отвлякъл е такси и после се е барикадирал в къща. Ако не се казваше Кокала, а Вин Дизел, например, това щеше да изглежда като нещо, което да разбие боксофиса за лятото. Също като на кино сме, защото си плащаме, за да го гледаме. Ако изобщо го видим сред реката от безполезна информация от телевизията и интернет –  човек вече трябва да се научи плува в това, за да не потъне. И всичко е добре, докато само гледаме привитимизма отстрани, лошото е , когато той ни дръпне на хорото.

Вече е кристално ясно, че една част от обществото ни приема, че е по-добре сама да налага правилата, а това вече създава и спирала на насилието, която само набира сила и води право надолу. Всички знаят, че институциите в България работят избирателно, законът е важи, само  ако те хванат и всичко в тази държава или е схема, или е шанс. Това означава, че оттук-нататък все повече хора ще се пробват да направят, каквото им скимне, както им скимне, защото може и да се измъкнат. Или просто, ама изобщо няма да им пука, когато пребиват китариста на Енрике Иглесиас, случаен френски фотограф в София или който-и-да-е всъщност. Привитимизмът не пита, той напада. И не подбира.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.