Приказката за тюленовата кожа

Една от любимите приказки на Ела, която Мама никога не разказваше пред други хора, приказка, която Ела слушаше още от съвсем малка. Знаеше я наизуст. Но все пак понякога след вечеря, когато чиниите бяха измити и Мама сядаше на дивана с подвити под себе си крака, Ела казваше:

– Мама, разкажи ми пак приказката за тюленовата кожа, за кожата на шелки.

Тогава Мама накланяше глава, сякаш се вслушваше в нещо, а Ела знаеше, че тя пътува обратно в себе си, към Старата родина, чува как вълните нахлуват и се оттеглят от думите на Мадаар-Бозорг, докато разплита приказката на всички приказки.

После започваше:

– Имало едно време в земята на дългите горещи лета и кратките студени зими, където царевицата расте висока и златна, където портокалите светят като фенери в дърветата, а хлябът е най-сладкият и най-вкусният, който си опитвала, там живеел тъжен и самотен човек.

Този човек бил не просто малко тъжен и не просто малко самотен. Самотата в него била дълбока като кладенец, а когато се опитвал да се засмее, от устата му не излизал и звук, само ехото на тъмнината в него. Хората казвали, че му се било случило нещо ужасно, само че никой не знаел точно какво.

Някои опитали да налучкат, разбира се, типично за хората, но човекът се държал настрана в къщичката си в края на селото, загърнал се в самотата си като с дебело черно палто.

Както повечето мъже в селото, и той бил рибар. Излизал в морето всяка сутрин точно когато слънцето се показвало над хоризонта, и се прибирал всяка вечер точно по залез с тъжно лице и натежало сърце. Гледал как другите завързват лодките си, а жените, любимите и децата им стояли на пристанищната стена, усмихвали се и ги викали по име, приветствали завръщането им. И така всеки ден тъгата му ставала по-мрачна и по-всеобхватна.

Sad-fisherman

 

 

Скоро започнал да лови риба само нощем, за да не чувства пропастта между своя живот и живота на другите мъже, която му изглеждала широка и бездънна като самото море.

Една нощ, когато излязъл на риболов при пълнолуние, заобиколил опасните скали пред пристанището и пред очите му се разкрила невероятна гледка.

Отначало решил, че си въобразява, че това е блуждаещ огън, илюзия, която морските пръски и пропитата с лунна светлина мъгла са създали, за да се подиграят над самотното му сърце.

Отпуснал се на греблата, оставил лодката да доплава по-близо, още по-близо, докато се озовал опасно близо до цепнатина в скалите. Там се скрил и загледал. А гледката била наслада за уморените му очи.

На скалите имало три жени, голата им кожа била бяла като мляко на лунната светлина. Косите им били разпуснати по раменете и блещукали под звездите: едната – червенокоса, другата – чернокоса, третата – златокоса.

Като гледал как жените, вдигнали ръце към нощното небе, се полюшвали, танцували и пеели, мъжът усетил сърцето му да затраква в гърдите като ръждясал мотор. Доловил как чернотата в него започнала да се топи.

Женските гласове и смях достигали до него над водата, но най-ясно чувал гласа на червенокосата. Тя била най-младата и според него най-красивата от трите, гласът ѝ отеквал над водата, достигал го, потъвал в него и изпълвал мрака със светлина.

Почувствал как тъгата и самотата му се свличали от него като стара сбръчкана кожа.

Бързо и безшумно изтеглил лодката си до скалите и като се стараел да не се чуе плясък в плитчините, се запромъквал лазешком до брега. Там видял друго странно нещо.

До ръба с водата лежала купчина празни тюленови кожи и той предположил, че те са на танцуващите жени.

Значи е вярно, казал си наум. Приказките на дядовците му все пак се оказали истина. Тези жени сигурно са шелки, хора тюлени –  наполовина човеци, наполовина дух на тюлен. Ръката му затреперила над купчината кожи, дланта му била гореща, сякаш пламтяла.

Без да осъзнава напълно какво прави, бързо избрал най-красивата от кожите, която блещукала с нежните си червени косъмчета, навил я и я набутал под пуловера си, мека и топла на допир с кожата му.

После зачакал.

Чакал.

Когато луната тръгнала да залязва, жените прекъснали танца си и се спуснали една по една по скалите. Двете се мушнали с лекота в тюленските си кожи, плъзнали се надолу и с плясък се скрили в морето.

Но разбира се, най-младата, червенокосата жена с коса до кръста и глас като нежна музика не могла никъде да намери кожата си. Търсела и викала:

– Къде е кожата ми, тюленовата ми кожа?

Но тя не се виждала никъде.

Тогава мъжът излязъл от скривалището си.

– Красавице – казал, – искам да ми станеш жена. До този миг бях най-тъжният и най-самотният човек на света, но песента ти прогони цялото ми нещастие.

По лицето на шелки пробягнало ужасено изражение. Изчервила се от срам и обгърнала с ръце тялото си, за да се скрие от погледа му.

– Не! – извикала. – Разбира се, че не мога да съм ти жена. Не съм от твоя вид. Аз съм от Другите, свещените, които живеят и пеят под вълните.

Но мъжът бил непреклонен. Притиснал кожата до гърдите си. След като най-сетне открил щастието, нямал намерение да го остави да му се изплъзне.

– Стани моя жена. Живей с мен, бъди моя съпруга и ти давам думата си, че след седем лета ще ти върна тюленовата кожа и тогава ще можеш да избереш дали да останеш, или да си отидеш – точно както искаш.

Дълга въздишка се откъснала от устните на младата шелки.

Отпуснала ръце. Дълго изучавала лицето на мъжа. Той виждал, че тя мисли – а може би, надявал се, била и малко любопитна какъв ли ще е животът сред хората.

Бавно, постепенно в крайчеца на устните ѝ изплувала усмивка, докато го разглеждала от глава до пети.

– Много добре, рибарю – казала. – Ще живея с теб седем лета. Но след това трябва да се върна в истинския си дом и да бъда със сестрите си.

Рибарят пренесъл младата жена тюлен в лодката си и загребал към селото. Въпреки че мрежите му били празни, сърцето му гордо биело в гърдите, защото знаел, че си е осигурил най-големия улов.

Месеци се изтърколили в селото. Царевицата на хълма растяла високо под горещото слънце, портокалите започнали да зреят, а на мъжа и жената тюлен им се родило дете – момченце. Майка му разказвала приказки точно както аз сега ти разказвам, тезора, приказки за таен свят под морето, където хората се хранят със светлината на слънцето и звездите и тъкат песни от океанските вълни.

Жената тюлен се опитала да е щастлива. Наистина се опитала. Кърпела мрежите на съпруга си, шепнела могъщи заклинания във възлите и уловът му винаги бил най-добрият в селото, и никога не си лягали гладни.

mermaid-girl-sunset-sea

Но годините минавали, кожата на младата шелки започнала да повяхва, косата ѝ да пада на валма, закръглеността на бедрата и гърдите ѝ се топяла, вече не виждала много добре, докато готви, чисти и кърпи.

 

– Държа тюленовата ми кожа седем дълги години, вече е време да спазиш обещанието си и да ми я върнеш – казала на мъжа си. – Настъпва осмата есен.

– Жено, за глупак ли ме смяташ? – изсмял се съпругът ѝ. – Ако ти я върна, ще ме оставиш сам без жена.

И излязъл с твърда крачка в нощта, като затръшнал силно вратата.

Момченцето обичало майка си и много се бояло, че ще я изгуби в света под вълните, но в същото време не можело да гледа безмълвно как страда. Тази нощ насън чуло как вятърът и водата му шепнат.

Изскочило от леглото и изтичало в нощта, закатерило се през локвите и скалите. Когато стигнало до водата, погледнало към вълните и видяло голям вързоп, завързан непохватно с канап, изтърколил се от цепнатина в камъните. Взело го, притиснало го до гърдите си и ахнало – усетило как силната миризма на майка му се разляла в него като самото море.

Изтичало обратно в къщата и се втурнало през вратата, където го очаквала майка му. Тя го вдигнала на ръце и взела кожата.

– Мамо! – извикало то. – Не ме оставяй!

Но нещо по-старо от нея, нещо по-старо от скалите, по-старо дори от морето я зовяло.

С детето под ръка тя се запрепъвала към брега, там стъпила в тюленовата си кожа и я вдигнала около себе си. Усетила как силата ѝ вече се завръща. Гмурнала се дълбоко под водата, все още силно притиснала момчето към тялото си, а детето открило, че също може с лекота да диша под водата и да плува грациозно и плавно като тюлените.

Седем дни и седем нощи момчето живяло сред майчиния си народ шелки. Танцували и пеели в техния свят под вълните, пирували със звездна и слънчева светлина от блюда, изработени от раковини, пиели лунни отражения от перлени бокали.

Кожата на жената тюлен отново засияла, заблестяла по-ярко отпреди. Момченцето се смеело, виждало колко мека и пухкава става. Вече не можело да обхване с ръка китката на майка си.

Но на седмата нощ забелязало сълзи в майчините очи и разбрало, че е време да се завърне в горния свят.

– Мъничък, скъпоценен мой, някой ден, след много години, ще настане времето да дойдеш при нас – казала му майка му, докато го водела към брега и го оставила нежно да седне на скалите. – Но дотогава ще трябва да живееш в света на хората, на човешките същества, а аз никога няма да те изоставя.

И така годините минавали, момчето се превърнало в мъж, станало известен в селото поет, певец и разказвач на прекрасни приказки. Всяка вечер мрежите му били пълни с риба.

Хората говорили, че това е, защото като много малък оцелял, след като ужасна буря го завлякла на дъното на морето, и се научил да говори с духовете шелки.

Дори и днес можеш да го видиш, тезора, в лунна нощ, седнал на скалите, как говори тихичко с женски тюлен със сияйна сребриста кожа, който често излиза край брега.

woman-mermaid-cliffs-mystic

После Мама изпускаше дълга въздишка и се настаняваше по-удобно на възглавниците.

– Разбира се, мнозина се опитали да уловят тюлена, но никой не успял – казваше, протягаше дългите си крака и се прозяваше. – А сега, моя Ела-исима, е време за сън.

И Ела се хвърляше на врата на Мама, вдишваше аромата ѝ – на любимия френски парфюм на Фабия – ириси, лилии, сандалово дърво, на марсилския сапун, който продаваше в магазина, и на нещо друго, нейното собствено ухание, което бе невъзможно да се определи.

Дълго след като Мама я беше оставила, за да чете книгата си, да шие или да пише писма, Ела лежеше в леглото и си представяше, че се носи навътре в морето в лодка с неподвижни гребла, усеща бавното полюшване на вълните и гледа звездите.

Откъсът е от романа “Роклята” на Софи Никълъс.

Rokliata_cover

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.