Предисторията на филма „Warcraft: Началото” излезе в книга месец преди официалната му премиера по кината

Десет години след анонсирането на филма през май 2006 г., дълго чаканият „Warcraft: Началото” най-накрая ще бъде по кината от 10 юни 2016 г. По-малко от месец преди световната премиера на филма можем да се запознаем и с официалната му предистория в книгата „Warcraft: Дуротан” (ИК „Сиела”) на Кристи Голдън. Очаква се до края на юни да излезе и втората книга –„Warcraft”, която е изцяло по филма и се фокусира върху войната между Ордата и Алианса.

През 1994 г. едно малко гейм студио променя завинаги тенденциите в игралния бизнес, пускайки на пазара играта Warcraft: Orcs & Humans. Никой не очаква, че рожбата на Blizzard Entertainment ще се превърне в абсолютен феномен, и че 22 години по-късно всеки, който е имал дори бегъл досег с развлекателната индустрия, е чувал за Warcraft.

Серията се състои от пет основни игри – Warcraft: Orcs & Humans, Warcraft II: Tides of Darkness, Warcraft III: Reign of Chaos, World of Warcraft и Hearthstone: Heroes of Warcraft. Четвъртото заглавие от поредицата, World of Warcraft влиза в книгата „Световни рекорди на Гинес”, като най-популярната абонамента онлайн ролева игра, а приходите от над 10 милиарда долара я превръщат в най-печелившата компютърна игра на всички времена.

Като част от мащабния франчайз Blizzard Entertainment ѝ пускат множество настолни игри и книги, а след две седмици излиза и така очакваният първи филм – от 10 юни „Warcraft: Началото” тръгва по кината.

Предисторията на епичното фентъзи излезе в книга по-малко от месец преди световната премиера на филма. Изданието „Warcraft: Дуротан” ни въвежда в сложния и особено богат свят на орките Дренор, който е изправен пред сигурна смърт – зимите стават все по-студени, дивечът намалява драстично и дори плодовете вече се превръщат в лукс. Докато гордият клан Фростулф, предвождан от Дуротан, се бори за оцеляване, се появява надежда за спасение: мистериозен странник на име Гул’дан, който разказва истории за един нов, далечен свят, пълен с живот и необятни полета за лов на дивеч. Свят, готов за завоевание. Свят, наречен Азерот.

Вождът Дуротан е изправен пред особено трудния избор – да изостави земите на орките и да забрави традициите, повеждайки клана към непознатото, или да обрече всички на сигурна смърт.

Warcraft: Дуротан” е по книжарниците от седмица, а до края на юни ще излезе и втората книга „Warcraft”, която е изцяло по филма и се фокусира върху войната между Ордата и Алианса.

warcraft_cover

Откъс от „Warcraft: Дуротан”, Кристи Голдън

Гарад пожела Дуротан и Оргрим да се върнат с Гая и него обратно във Фростфайър. На останалите от групата – Нокрар, мъжки орк в разцвета на силите си, свирепооката Кагра, партньорката му, и широкоплещестия Грукаг – заповяда да останат и да привършат приготовленията на месото и кожата за обратния път.

Дуротан изгаряше от нетърпение да зададе въпроси, които знаеше, че е по-добре да не задава. Освен това, какво повече можеше да му каже Гарад? Главатарят несъмнено бе чувал за „мирни преговори“ като млад, но надали бе мислил за това от години.

Яздеха към селото в напрегната тишина. В Древните писания се твърдеше, че в миналото Фростулф са били номади. Преследвали дивеча из цял Дренор. Домовете им можели набързо да бъдат разглобени, сгънати и преметнати през гърбовете на вълците им. Дори и написаното да бе истина, то бе останало далеч в миналото.

Кланът се бе установил по възвишенията Фростфайър. От юг ги пазеше планината Грейтфадър, от север – Домът на Духовете, а на изток и запад – ливади, превръщащи се в гори. Като повечето оркски племена, и Фростулф бяха белязали границите на владенията си със знамена. Тяхното изобразяваше бяла вълча глава на син фон. Строяха масивни колиби от камък, дърво и кал. В миналото семействата се грижели сами за себе си, като призовавали силата на клана само в редките случаи на глад или нападения от врагове.

Сега обаче много от отдалечените колиби бяха само голи скелети, а собствените им обитатели ги бяха пренесли на парчета за нови строежи, местейки се към центъра на поселението. Храната, ритуалите, работата – всичко вече се споделяше. Споделено бе и настоящото любопитство.

Малките семейни огнища се палеха, когато имаше нужда, но в центъра на селището гореше огън, който винаги се подхранваше. През зимата осигуряваше така нужната топлина, а през лятото наклаждаха по-малък, за да има къде да се събират да си разказват истории или да похапнат. Почетното място се полагаше на Гарад – стара канара, издълбана във формата на престол.

Всеки Фростулф знаеше историята на Каменния престол. Тя бе от времето, когато племето били все още номади. Един от вождовете обаче така се привързал към Фростфайър, че не пожелал да го напусне. Членовете на племето се обезпокоили. Как ще оцелеят, ако не преследват плячката си?

Водачът не искал да налага волята си над племето, затова помолил шамана да разговаря с Духовете. Отпътувал на север, колкото се може по-надалеч, чак до Края на света. Там, в Дома на Духовете, свещена пещера в сърцето на Земята, той седял три дни и три нощи, без вода и храна, сам в мрака.

Накрая бил благословен с видение, което гласяло следното: след като е толкова упорит, че не иска да напусне, Духовете ще превърнат упоритостта му в благодетел.

– Ти си непоклатим като скала – казали му те. Дошъл си чак дотук, за да намериш Дома на Духовете. Върни се при народа си и виж с какво сме те дарили.

При завръщането си главатарят открил канара, изтърколила се до самия център на лагера. Той ѝ дал името Каменния престол, дар от Духовете след изпитанието му в Дома им – престол за предводителя на Фростулф, докато камъкът се превърне в прах.

Когато Дуротан и останалите се върнаха в селото, вече се бе здрачило. В общото огнище гореше буен огън, около пламъците му – всички членове на клана Фростулф. С приближаването на Гарад, Гая, Дуротан и Оргрим, тълпата се раздели и им направи път.

Дуротан се втренчи в Каменния престол.

На него седеше оркът, дошъл да преговаря.

На трептящата оранжева светлина на пламъците Дуротан забеляза, че наистина кожата на непознатия и клекналата в краката му женска с тежък метален нашийник са с цвета на мъха.

Мъжът бе прегърбен, вероятно от тежестта на годините, посребрили брадата му. Беше едър. По наметалото му бяха вшити шиповете на незнайно създание. В сумрака Дуротан не разбираше как бяха прикрепени към тъканта. Със смесица от ужас и слисване Дуротан се втренчи в два от тях, на които бяха нанизани два малки черепа. Дали са принадлежали на бебета на дранаи, или… Духовете да са им на помощ, на бебета-орки? Ако бяха такива, не изглеждаха нормално, бяха деформирани. А може би бяха на същества, за които досега не бе чувал.

Искрено се надяваше да е така.

Новодошлият се облегна на жезъл, украсен с кости и черепи точно като наметалото му. По него бяха изваяни символи, каквито имаше и извезани по ръба на качулката му. Изпод нея очите му сякаш грееха. Не с отразена от огъня светлина, а със свой собствен зелен оттенък.

Жената не бе толкова живописна, но представляваше не по-малка загадка. Приличаше на орк, но бе ясно, че кръвта ѝ не е чиста. Дуротан представа си нямаше как е възможно това, а самите мисли за възможностите го отвращаваха. Тя беше половин орк и половин… нещо друго. Нещо по-слабо. Жените като Гая може и да не бяха толкова мускулести като мъжете, но очевидно бяха силни. Тази тук му изглеждаше крехка като фиданка. Когато обаче погледите им се срещнаха, тя не отмести своя. Тялото ѝ може да беше слабо, но не и духът ѝ.

– Не прилича много на робиня, а? – тихо прошепна Оргрим в ухото на Дуротан.

Той поклати глава.

– Не и с този плам в очите.

– Дали изобщо има име?

– Някой спомена, че Гул’дан я наричал Гарона.

Оргрим вдигна вежди.

– Казва се „Прокълнатата“? Изобщо… какво е тя? И защо с господаря си са…

Оргрим поклати глава в недоумение.

– Какво им има на кожата?

– Не знам и нямам намерение да питам – отсече Дуротан, макар и него да го глождеше любопитството. – Майка ми ще каже, че е проява на неуважение, а аз нямам никакво намерение да я ядосвам.

– Нито пък останалите от клана. Затова и този навярно още е жив, след като си е намърдал зеления задник на Каменния престол – заяви Оргрим. – Не може току-така да противоречиш на Пазителя на преданията, макар че като гледам и тя не е особено доволна, че ще позволим на този мелез да говори.

Дуротан погледна майка си. Гая бързешката вплиташе някакви мъниста в косата си. Очевидно и те бяха част от ритуала на преговорите и тя бързаше да се приготви. Погледите, които хвърляше на чужденеца, спокойно можеха да напукат престола, на който се бе разположил.

– Хич не изглежда доволна, но помни какво ни каза – отговори Дуротан, като погледът му прескачаше между крехката, но не и слаба робиня, и арогантния натрапник, – безчестието ще падне върху Гул’дан, а не върху нас.

Това, което не каза на Оргрим, беше, че жената срещу него много му напомняше на друга, прокудена от клана. Името ѝ беше Драка и се държеше като робинята пред тях, дори изправена срещу Изгнанието и почти сигурна смърт.

Както го бе възпитал баща му, Фростулф не убиваха и не измъчваха без причина, затова презираха робовладелството или пленници за откуп. Това не означаваше, че толерират слабостта. Като цяло всички, родени слабокръвни, бяха считани за бреме.

Позволяваше им се да достигнат зрялост, тъй като понякога несъвършенствата изчезваха с годините. Ако ли не, те бяха прокуждани, за да оцеляват някак сами. Успееха ли, веднъж годишно им се позволяваше да се връщат в племето и да покажат дали са достойни: точно в средата на лятото, когато храната бе изобилна и духът на племето – висок. Повечето Прокудени никога не се връщаха във Фростфайър. Неколцина го правеха, но през последните години и техният брой бе намалял, защото ставаше все по-трудно да оцеляват из променилите се земи.

Драка бе на възрастта на Дуротан и когато я прокудиха, той почувства някакво съжаление. И не само той. Навсякъде се носеше шепот на възхищение, когато цялото племе се събра, за да я изпроводи. Драка си взе храна само за седмица, оръжия за лов и пособия, с които да си скърпи дрехи и подслон. Смъртта ѝ бе почти сигурна и тя го знаеше. Въпреки това държеше тесните си рамене изпънати, докато слабите ѝ ръце едва държаха „подаръците“ на племето, които щяха да ѝ помогнат да оживее сама.

– Важно е смъртта да се гледа гордо в очите – заяви един от възрастните.

– Ако не в друго, то в това тя е Фростулф – отбеляза друг.

Драка не бе погледнала назад. Дуротан последно я видя да се отдалечава на кльощавите си крака, а завързаният около кръста ѝ синьо-бял флаг на Фростулф се вееше на вятъра.

Дуротан се хващаше, че често мисли за Драка, чудейки се какво ли се е случило с нея. Надяваше се, че другите орки са познали и тя е посрещнала смъртта си достойно.

Тази чест обаче никога не би се паднала на робинята пред него. Той извърна поглед от зеленокожата Прокълната и се загледа в господаря ѝ.

– Тази работа хич не ми харесва – рече в ухото му ниският гърлен глас на Дрек’Тар. Косата му вече бе почти изцяло бяла, но тялото бе изправено и мускулесто, пълна противоположност на прегърбения им гост.

– Сенки витаят около този орк. Зад него крачи Смъртта.

Дуротан погледна нанизаните черепи на жезъла и наметалото на Гул’дан. Някой случаен би казал същото, виждайки богатата украса от кости. Слепият шаман също виждаше смъртта, но другояче.

Дуротан се опита да не потръпне след думите на Дрек’Тар.

– През зимата сенките по хълмовете са дълги, а аз самият убих днес. Това невинаги са поличби за зло, Дрек’Тар. Спокойно можеш да кажеш, че Животът крачи зад него, защото кожата му е зелена.

– Да, така е. Зеленото е цветът на пролетта – отвърна Дрек’Тар, – но наоколо не долавям нищо, което да загатва за нов живот.

– Нека чуем какво има да каже, преди да го обявим за приносител на смърт, живот, или каквото и да е друго.

Дрек’Тар се позасмя.

– Знамето на преговорите те заслепява, младежо. С времето обаче ще прогледнеш. Да се надяваме същото да направи и баща ти.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.