Подсъзнателното от Ленард Млодинов

В началото на 50-те една 25-годишна жена на име Крис Костнър Сайзмор влязла в кабинета на един млад психиатър и се оплакала от остро и цепещо главоболие. Понякога, казала тя, то бивало последвано от загуба на съзнание. Сайзмор изглеждала нормална млада майка, с несполучлив брак, но без съществени психологически проблеми. По-късно лекарят ѝ щял да я опише като скромна и сдържана, разсъдлива и педантично правдива. Двамата с нея обсъдили различни емоционални въпроси, но нищо от случилото се през следващите няколко месеца от лечението ѝ не давало признаци, че Сайзмор наистина губи съзнание или че страда от някакво сериозно психично заболяване. Семейството ѝ също не знаело за някакви необичайни епизоди. И тогава един ден по време на терапията тя споменала, че, изглежда, неотдавна е пътувала някъде, но няма спомен за това. Лекарят ѝ я хипнотизирал и амнезията се разсеяла. Няколко дена по-късно лекарят получил писмо без подпис. От пощенската марка и познатия почерк разбрал, че то било от Сайзмор. В писмото Сайзмор казвала, че била смутена от възстановения спомен – откъде можела да бъде сигурна, че си спомня всичко, и откъде би могла да знае, че загубата на паметта няма да се случи отново? Имало и още едно изречение, надраскано в края на писмото с различен почерк, труден за разчитане.

picture_1177При следващото си посещение Сайзмор отрекла да е изпращала писмото, макар да си спомняла, че е започнала писмо, което, както казала, изобщо не била довършила. После започнала да проявява признаци на стрес и възбуда. Изведнъж попитала – с явно смущение – дали чуването на въображаеми гласове означава, че е луда. Докато терапевтът обмислял това, Сайзмор променила позата си, кръстосала крака и възприела едно „детински дръзко изражение“, каквото никога преди не бил виждал у нея. Както по-късно разказва той: „Безброй дребни промени в маниерите, жестовете, изражението, позата, в нюансите на рефлекса или инстинктивната реакция, в погледа, повдигането на веждите и движението на очите, всичко говореше, че това може да е само друга жена.“ Тогава тази „друга жена“ заговорила за Крис Сайзмор и нейните проблеми в трето лице, използвайки „тя“ и „нея“ при всяко нейно споменаване.

Когато я запитал коя е тя, сега Сайзмор отговорила с различно име. Тъкмо тя, тази личност, която изведнъж получила ново име, по собствените ѝ думи била намерила недовършеното писмо, добавила едно изречение и го изпратила. През следващите месеци лекарят на Сайзмор подложил на психологически тестове всяка от двете самоличности на Сайзмор. Той изпратил тестовете на независими изследователи, без да им каже, че те са направени от една и съща жена.263 Анализаторите заключили, че двете личности имат подчертано различни представи за самите себе си. Жената, която първоначално започнала лечението, възприемала себе си като пасивна, слаба и лоша. Тя не знаела нищо за другата си половина, една жена, която възприемала себе си като активна, силна и добра. Сайзмор в крайна сметка била излекувана. Това отнело осемнадесет години.264

Крис Сайзмор била краен случай, но всички ние имаме множество самоличности. Не само че на петдесет години сме различни хора в сравнение с онези, които сме били на трийсет, но се променяме и в хода на деня в зависимост от обстоятелствата и социалното ни обкръжение, както и от хормоналните ни нива. Държим се различно, когато обядваме с шефа си и когато обядваме с подчинените си. Изследванията показват, че хората вземат различни морални решения265, след като са гледали филм с щастлив край, а жените по време на овулация носят по-отворени дрехи, стават сексуално по-амбициозни и увеличават предпочитанието си към сексуално амбициозни мъже.266 Нашият характер не е незаличимо щампован върху нас, а е динамичен и променлив. А както разкриват проучванията на скритите предразсъдъци, ние можем да бъдем едновременно двама различни човека, едно подсъзнателно „аз“, което има отрицателни чувства към чернокожите – или старите, или дебелите, или гейовете, или мюсюлманите, – и едно съзнателно „аз“, което се ужасява от предразсъдъците.

Въпреки това психолозите традиционно са приемали, че начинът, по който се чувства и се държи човек, отразява фиксираните черти, които изграждат сърцевината на личността му. Приемали са, че хората знаят кои са и действат последователно в резултат на съзнателен умисъл. Този модел бил толкова убедителен, че през 60-те години един изследовател предложил, вместо да провеждат скъпи и времеотнемащи експерименти, психолозите да събират надеждна информация, като просто искат от хората да предвидят как биха се чувствали и държали при определени обстоятелства, представляващи интерес. И защо не? Много от клиничната психотерапия се основава на практика на същата идея: че чрез интензивна, терапевтично насочена рефлексия можем да разберем истинските си чувства, нагласи и мотиви.

Спомняте ли си обаче статистиката за Брауновците, женещи се за Брауновци, и за инвеститорите, подценяващи първата емисия акции на компаниите с изчанчени имена? Никой от Брауновците не си е поставил съзнателно за цел да избере съпруг или съпруга със същата фамилия; нито пък професионалните инвеститори смятат, че впечатленията им от някоя нова компания са били повлияни от лекотата, с която произнасят името ѝ. Заради ролята на подпраговите процеси източникът на нашите чувства често е загадка, каквато са и самите чувства. Ние чувстваме много неща, за които не си даваме сметка, че чувстваме. Да се иска от нас да говорим за чувствата си може да е ценно, но някои от най-дълбоко скритите в нас чувства не издават тайните си дори и при най-задълбочено самонаблюдение. Вследствие на това много от традиционните предпоставки на психологията по отношение на чувствата просто не издържат проверка.

Повече информация по темата можете да намерите в книгата „Подсъзнателното“ на  Ленард Млодинов -издателство „Изток-Запад“.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.