„По билото на Балкана” от Ива Петрони – Ком–Емине като постижима мечта

5/5

Авторите на неповторимото практическо ръководство за любители на планината „През пет планини” Ива Петрони и фотографът Димитър Алексов се завръщат с нов наръчник за всеизвестния, макар и внушаващ респект маршрут Ком–Емине, „По билото на Балкана”. Първата книга от поредицата за Е-3 в България е посветена на Западна Стара планина и обхваща маршрута от вр. Ком до х. „Кашана“.

Нов наръчник от поредицата „Туризъм за заети хора” на журналиста Ива Петрони и фотографа Димитър Алексов„По билото на Балкана”, ни повежда по следите на най-популярния пешеходен туристически маршрут в България.

фотограф – Димитър Алексов

Ком–Емине, завършекът на европейския път Е-3, който започва от Сантяго де Компостела в Испания и достига чак до другия край на континента – н. Емине в България, често внушава респект на планинарите със своите стръмни пътеки и 650 километра дължина. Но няма причина любителите на върховете да странят от него, както доказва заклетата пътешественичка Ива Петрони.

Разделяйки пътя от вр. Ком до хижа „Кашана” на осем етапа, в тази първа книга от поредицата за Ком-Емине, Петрони показва как всеки от тях може да бъде осъществен в рамките на не повече от уикенд. Предлага се и вариант за линейно преминаване на маршрута за пътешественици, които не желаят да го делят на етапи.

В новия си планински пътеводител Петрони ни повежда на смайваща, но все така достъпна обиколка по тайнствените пътища на Стара планина и някои от най-красивите ѝ гледки, като разказва за личните си преживелици, дава ценни съвети за маршрути с кола, възможности за преспиване, както и кои са най-добрите места за набавяне на вода и храна. Текстът се допълва и от ценна информация за хижите по пътя, логистиката и степента на трудност на всяко предстоящо изкачване, височинен профил на различните отсечки и GPS координати.

фотограф – Димитър Алексов

Богатството на луксозния цветен пътеводител „По билото на Балкана” е допълнено от впечатляващите фотографии на Димитър Алексов, достигащи до редица емблематични места като Искърското дефиле, Лакатнишките скали, водопад Синия вир, връх Мургаш, Петте кладенеца и Зъберите в Етрополската планина.

Както за начинаещи без специална физическа подготовка, така и за закоравели любители на планинския туризъм, маршрутът Ком–Емине никога не е бил по-леснодостъпен. Дори и в натоварения градски график, който често ни отпуска не повече от уикенд!

Ива Петрони е журналист, автор на книгите „Истории за планини и хора“, „През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България“, „Зелени разкази“ и др. Освен планините, другата ѝ страст е гмуркането, карането на ски като бивш състезател по ски алпийски дисциплини и всичко, което не е свързано с пещери и летене.

Димитър Алексов е финансист, основен фотограф на „Истории за планини и хора“, „През пет планини. Пътеводител за Е-4 в България“ и др. Единственото, с което може да изневери на планините, е снимането на концерти и музикални събития.

Ива Петрони и Димитър Алексов работят в екип повече от 10 години.

Откъс от „По билото на Балкана”, Ива Петрони

НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ

Денят, в който направихме първата крачка към морето

Ком – Емине е легенда. Най-елитният планински маршрут в България. Финал на трансевропейския пешеходен маршрут Е-3. Мечтата на всеки планинар.

Обаче е дълго. И сложно. Линейно е 21 дни. Първо, трябва да можеш да ходиш 21 дни. Второ – да ги имаш тия 21 дни. Не съм във форма да вървя толкова без почивка. А и кой ще ме пусне за месец. И то сега. Когато няма джан-джун човек в работата. Семейство­то вече се гласи за море и дълбоко не разбира защо тоя пътеводи­тел на Стара планина пак се е появил на масата в хола.

фотограф – Димитър Алексов

Решението е да измина Ком – Емине на части. Ще открадвам по събота и неделя, ще взема няколко дни от отпуската и като дадат някой дълъг уикенд по празниците – ще го натаманя някак. Така направих преди две години с Е-4 в България: Витоша – Верила – Рила – Пирин и Славянка. Ходих я на парчета – от Великден до Димитровден. Ама беше 260 км. Тук е 650 км – близо три пъти по­вече. Логистично е по-трудно. Ще отнеме време. Но като карам на етапи, ще го мисля в движение.

Етап I е от прохода Петрохан до връх Ком (откъдето тръгва Е-3 в България) и обратно. Трудност 2/5, 4 ч. в едната посока, 10.66 км, 1109 м обща денивелация: + 251 м/- 858 м. Проста логистика: с кола до прохода или с автобус, който спира на най-високата точка.

Неделя. 6.30 сутринта. Събираме се из София. Групата е 4 жени и 1 куче. Пепа вече се води планинска лъвица. Заедно минахме по-голямата част от Е-4 в България. Рада още не е чак лъвица, но е с характер. Ако знаете какъв сняг ни пра през август на Страш­ното езеро в Рила, а тя ходеше все едно нищо. Гери е нова. За нея знам само, че ще е с куче.

То, кучето, доста ме притесни. Не за друго, ами е мъничко, с къси крачета. Джак Ръсел териер. И как с тия крачета ще ходи цял ден? Даже питах колко тежи, евентуално да го носим в рани­цата. Сега ще помоля санбернарите, немските овчарки и разни други да се изпълнят с респект. Малката Брауни ще ги сложи в джоба си. Мина си ги тия 22 км без да º мигне окото. А най-смешна е, като влезе в локва. Отгоре се виждат две очи и две големи уши. После, цялата в кал, хуква да гони пеперуди.

Разбира се, на прохода пием кафе, ядем мекици и пренареждаме раници. Стартираме с половин час закъснение. Как пък веднъж не тръгнем по график като хората…

Пътеката започва от най-високата точка на прохода Петро­хан. Минава покрай неработещата х. „Варвара“ и потъва в гора­та. Понякога сече пътя, който води до тв ретранслатора на вр. Зелена глава (1653 м н.в.). Ясно обозначена е с табели и бяло-черве­но-бялата маркировка на Е-3. Стабилна мобилна връзка, само да се внимава, че прехвърля на сръбски оператор.

След около час и нещо гората свършва. Излизаме на поляните в алпийската част. Снеговете са се стопили. Но е влажно и мокро. (С локви, които правят Брауни особено щастлива.) Обсипано е с роса и нежни цветя. Пътеката се вие като нишка. Виждат се Ма­лък Ком (1959 м н.в) и Среден Ком (1935 м н.в.), а зад тях е самият Ком (2016 м н.в.), известен и като Големия Ком.

Стигаме до откритото на билото. Хем съм стъпила на Пътя, хем не съм. Официално Ком-Емине започва от самия връх. Още вървим натам, откъдето трябва да тръгнем. Вдигам темпото. Трябва да стигна. Веднага.

Лудостта на Ком – Емине ме е погълнала.

Прави крачките ми по-широки. Бързам. Защо трите се бавят зад мен? Къде се мотаят? Не виждат ли колко близо е Началото?

Чувам вятъра и шепота на стъпките. През целия ден не сре­щаме никого. Само веднъж отдалеч се разминахме с група с коле­лета. Вече сме на високото. Влизам в ритъм. Лека съм. Понякога е трудно да обясня на хората в ниското защо го правя.

В подножието на върха пътеката се разделя – надясно и надолу води към старата и новата х. „Ком“, а нагоре – след около 30–40 минути – до върха. Обаче има и слизане. Тук спирам.

Еуфория, еуфория, ама сме на планина. Май трябва да погово­рим. Защото днес поех риск над обичайното за мен. Откъм Сър­бия идва буря с градушка. От два дни я следя. Ако ни завари на билото – лошо, ама много лошо. Но всички метеорологични из­точници твърдят, че ще ни стигне в късния следобед или даже вечерта. Надявам се на стабилен прозорец докъм 17-18 часа. Да, де, ама ако са сбъркали с два-три часа и ни удари на от­критото?

На небето няма нито един облак. Даже вятърът поспря. Моите черни сценарии звучат неубедително. „Стигнали сме дотук, на слизане ще е по-бързо и ще наваксаме“, казва Пепа. „Е, как така няма да го качим?“ – това е Гери. Рада даже не участ­ва в дискусията ни. Подминава и продължава нагоре. Обаче ако бяха решили да се върнем, щях да го направя. Честно. Вярно, с чув­ството, че е дълбоко несправедливо, ама щях да се върна. Все пак оставяме раниците до разпределителния кол, за да не ни тежат.

До горе летя. Стигам първа. На пирамидата има знаме. И ука­зателна табела „Ком – Емине“. Сочи на изток. Някой е залепил мидички на нея. Като въздишка. Обещание за море. Докосвам ги.

И в този миг Пътят ми започва.

След това идват другите. Знаете как е – снимаме се, борим се със сръбския мобилен оператор, хвалим се с роднините, ядем сан­двичи, пием студено кафе, та така. Някъде под нас са Берковица, Монтана, селата, пръснати по полето… Ние – горе, на хребета.

От върха по традиция взимаме по две камъчета. Едното е за спомен, а другото трябва да хвърлим в морето от нос Емине. Ко­гато стигнем, де.

Следобедът е тежък. Слънцето жули по вратовете. Въздухът не помръдва. Тръгваме. Но вече в правилната посока – правим пър­вата крачка към Емине и морето. На изток, откъдето изгрява слънцето. Един ден, не знам кога, дай боже здраве и късмет, ще бъда там. (Между другото, Кирил Николов – Дизела прави Ком – Емине за 4 дни, 13 часа и 5 минути. Обаче той е нечовек. Точно сега няма да седна да се комплексирам.)

Като отличнички слизаме по график. Остава ни време за ке­бапчета и бира на Петрохан. Рада даже май успя да хване някакъв светски ангажимент вечерта в София.

Бурята връхлита преди полунощ. Градушка няма. Но светка­виците режат небето като ламарина. Над града се излива порой. Сега разбирате ли защо толкова много бързахме? Само не питай­те защо тогава сме тръгнали. Нямам разумен отговор. Само този:

Това е Ком – Емине, човек. Ком – Емине!

P.S. Изгоряла съм на потник (пак!). Боли ме рамото. Краката ми се подбиха (няма да нося сандали поне седмица). Имам лунички. И защо в понеделник трябва да ставам от леглото? Обаче ако из­ключим това, се чувствам като богиня!

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp