За необяснимата любов към Русия
В обществото ни битува една необяснима за мен любов по Русия. Някои наши сънародници с гордост носят фланелки на Русия, развяват нейните знамена на Шипка, кланят се пред всичко руско, а в по-лошия вариант и на всичко съветско, но за това ще говорим друг път.
Та, от къде иде тая искрена любов към Дядо Иван? Защо руснаците са „най-големите“ и все гледаме към тях с очи пълни с надежда? Как стана така, че Русия бе набедена за покровителка на България и защо този мит е все още жив в страната ни? Какво толкова хубаво ни направиха „братушките“, че ни станаха толкова мили? Защо, когато попитате някой русофил подобен въпрос, винаги се чува един и същ нелеп отговор - „Защото, ако не беше великата Русия, тук щеше да е още турско.“
Русофилите удобно пропускат няколко елементарни факта – в края на 19-те век Русия е империя, точно както Османската империя. Останалите големи държави в Европа по това време също са империи – Австро-Унгария, Англия, Франция и т.н. Всички те са наясно, че „Туркия ке падне“ и просто дебнат удобен момент, в който да разпределят османското наследство. Австрия има претенции към Македония и Босна и Херцеговина. Руската администрация бленува за една Дунавска губерния, която включва територията на България и Цариград. Казано просто, е неадекватно да се мисли, че Александър Втори тръгва с благородната идея да освободи своя любим български народ. Да, войната от 1877-1878 наистина води до възстановяване на българската държава, но не това е нейната цел. Тази война е част от една дълга поредица от войни между Руската империя и Османската империя. Съвсем ясен сигнал за истинската цел на Александър Втори е фактът, че войната се води на два фронта – Балкански и Кавказки. По логиката на русофилите, в Кавказ също ще да имало някой за освобождаване, което пък е обидно за нас българите. Как така Русия ще освобождава други, нали ние сме нейните любимци? Реалната цел на Кавказкия фронт е да се попречи на Турция да прехвърли войските си на Балканите и така да се улесни походът към Цариград. Дори и на малките деца е ясно, че Русия не може да има никакви териториални претенции в исторически план нито към Цариград, нито към Балканите, но в имперските политики това никога не е било от значение.
След края на войната и с подписването на Санстефанския мирен договор обаянието на Русия в българското общество достига нови „висоти“. Русофилите я приемат за своя покровителка и безропотно изпълняват всяка заръка на офицерите, останали да управляват младата балканска държава. Любовта граничи с фанатизъм и често русофилите дигат ръка срещу мирното население. В крайна сметка, братушките щом са казали, значи е за добро, нали така?
Интересно е, че русофилите удобно избягват темата за Райхщадското споразумение. Това е спогодба между Русия и Австро-Унгария подписана от двете на страни през 1876 година. В документите ясно се казва, че и двете страни не са съгласни на Балканите да се образува голяма славянска държава, в случай, че Османската империя претърпи крах на Балканите. Тоест, още когато добрия и благочестив Дядо Иван подписва Санстефанския мирен договор, то той е наясно, че с това си действие нарушава Райхщадското споразумение. От днешна гледна точна договорът от Сан Стефано е политечски акт с огромно стратегическо значение за Русия. По този начин тя си осигурява симпатиите на голяма част от българското население, показвайки му, че иска да възстанови българската държава в една територия, която към момента е населявана от българи. Колкото и благородно да ни звучи, всъщност Русия знае, че този договор е неизпълним, защото Санстефанска България е против интересите и на Австрия, и на Русия. За заслепените русофили оставям документите и споразуменията, подписани от двете страни, тук.
До тук с мита за „Освободителната война“. Нека да видим какво става след нейния край. В очите на фанатичните русофили Великите сили, видиш ли, развалят великодушното дело на нашата „освободителка“ с Берлинския конрес. Ще ме извинявате, но Берлинския конрес има една единствена цел – на Балканите да няма голяма и силна държава, за да може те да бъдат лесна плячка за Големите. Договорът е подписан от всички, включително и от Русия. В крайна сметка Великите сили са доволни. Балканите са разпокъсани, Русия получава Бесарабската област, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Всички вкупом зареждат една бомба със закъснител, която ще избухне през 1914 година и ще доведе до смъртта на империите в Европа. Бих казал, че са си получили заслуженото, ако не бяхме и ние изяли дървото. Но това е друга тема на разговор, да се върнем на любовта на средностатистическия българин към Русия.
Виждаме, че Дядо Иван не е толкова добър и благ, но някои все още го обичат. Може би Дядо Иван изкупи двуличните си действия от време на войната като подкрепи Съединението? Не, всъщност съединението на Източна Румелия с Княжество България е остро осъдено от руската дипломация. В първия том на „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, в главата „Съединението и Русия“ четем:
Положението се подобряваше значително, когато от Петербург дойде нечаяно едно потресающе известие: една заповед на генерал Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на военен министър и отзоваваше руските офицери, служещи в княжеството и в Румелия.[11] Княз Александър остана зашеметен от тоя удар. За него това значеше не само една тежка присъда на руския цар върху революцията, но и грамадно намаление на шансовете за младата българска войска да може да защити страната.
Когато българският княз Александър Батенберг разбира за осъдителната политика на Русия, той пише депеша до императора, която гласи:
Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше Величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвувам своята корона за благото на българския народ. Моля само Ваше величество да покровителствува съединението на двете Българии, съединение, което е било приготвено и прогласено без мое знание и против моята воля.
Руската империя не одобрява Съединението, а по-разсъдливите от вас се сещат защо. Прави впечатление, че един немец (князът) е готов да брани българските интереси, но славянските ни „братя“ от Русия вече не са толкова готови да покровителстват България. На думи знаем, че са силни. Също е ясно, че на руските обещания вярват само русофилските елементи, които живеят в някакъв свят, нарисуван от имперската пропаганда, която, трябва да признаем, рисува красиво и пленително.
Да превъртим лентата до наши дни. В наши дни имаме свободен (уж) достъп до информация, до разсекретени документи, до държавния архив. Въпреки това у някои индивиди любовта и копнежа по Русия расте ли, расте. Въпреки натресения ни комунизъм, въпреки съветската окупация, въпреки зверствата над мирните граждани, въпреки че Русия я боли фара за България, русофилите у нас не са малко, но за сметка на това не и особено умни. Бленуват по един балон, който го надува Путин и им се ще да турят и България вътре. Нагоре и надолу ще ги чуете, да казват, че „Русия е най-голямата държава“. Вместо да им се смеете (не е възпитано да се смеете на хора с увреждания), ги попитайте от къде можете да си купите руски хладилник. Печка? Телевизор? Хайде де, „най-голямата държава“ трябва да има поне нещо читаво, което да си вземем от магазина. А защо няма руски автомобили по улиците? Нали са най-големите, най-здравите, най-евтините и минават навсякъде...И понеже знам, че ще получите неадекватни отговори от типа на „Русия има военна промишленост“, не задавайте повече въпроси, а ги светнете, че на обикновения човек не му трябват бойни самолети и картечници, а тостери и перални машини :)
Обръщам се към руските натегачи, моля ви, обяснете ми защо „Русия е велика“, за какво точно съм ѝ длъжен и защо трябва да я обичам...
