Петъчно: За къде без БДЖ?

Петъчно: За къде без БДЖ?

Кой не е пътувал с родните железници? Кой не е изпитвал тая дивашка радост да си изпъне краката барабар с обувките на отсрещната седалка? БДЖ сами по себе си са институция, която оставя траен отпечатък върху психичното здраве на всеки, имал тая възможност в живота да се повози на влак.

Истината е, че приключението не започва със самото качване на влака. Това да отидеш на море с влак си е задължителна част от израстването ни като личности. То е все едно да не си ходил в казарма, само че някои от нас отърваха казармата. От пътешествието с влак обаче не можеш да избягаш. Съдбата си знае работата и хич не ѝ дреме дали сте на 3, 17 или 81 години. Сефте ще има? Колкото по-късно, толкова по-лошо за вас.

Сега може би очаквате да ви разкажа за моето сефте, но няма го направя поради редица причини, една от които е, че беше скучно (не не говоря за онова, за което си помислихте, ах леле!)

Силно се съмнявам, че има хора, които не са се докосвали до магията на БДЖ, но хайде, да кажем с няколко думи какво може да ти се случи в железниците. Накратко, може да ти се случи всичко – може да се изгубиш, може да се влюбиш, а може и да стигнеш (последното е спорно).

Дори нещо елементарно като закупуването на билет си струва да се опита поне веднъж. Представете си следната ситуация – отивате на гарата в 5:00 сутринта, понеже влакът тръгва в 5:20, а се оказва, че работи само едно гише. Проблемът не е в това. Проблемът е, че има още 72-ма души, които се борят за същия влак. Има чужденци, касиерката не говори английски и троснато им се сопва, че тука се плаща само с левове. Не, и с карта не може!

Останалите се правят на приятно разсеяни, чужденците гледат като мокро коте в кашон. Ето, че от опашката един по един хората започват да сумтят. „Аре бе, тия аджамии къде са тръгнали?! Аре бегайте бе, бегайте, че ше ви…“

В никакъв случай не се поддавайте на желанието да помогнете. Колкото и неудобно да ви стане, по-неудобно ще ви стане, ако се намесите. Автоматично ставате предател, а това никак, ама никак не изглежда добре в очите на хората от опашката. Не забравяйте, че може по-късно да се озовете в едно купе с някой от тях (ако успеете да хванете влака де).

Аха да си вземете билет, лелята излиза в почивка. Ами сега? Да имаше някъде автомат за билети като в белите държави, да се самообслужи човек, ама няма. Пък и защо ни е? Аз на разни машинарии не вярвам, ще ми вземе парите, а билет може и да не даде!

Всичко живо се изнервя, изнервяте се и вие.

За късмет в другия край на чакалнята отваря още едно гише. Тук важи законът на джунглата. Изведнъж баби, дядовци, младежи, черноработници, чиновници се втурват натам. Хора се прескачат, хвърчат сакове и раници, дете спъва баща си, за да стигне преди него, чупят се буркани, някой току що си изпусна дипломната работа в локвата разлято кафе на пода, спящите под пейките кучета се стряскат и започват да гонят тълпата настървено. Някои стигат невредими до второто гише, други не. Чупят се ръце, крака, лакти се врязват в нечии ребра, малко коте се измъква от вътрешния джоб на една 45-годишна млада госпожица, чуват се заплахи, чуват се ругатни, чужденците се евакуират, звънят на 112, не им вдигат…

Добре де, схванахте идеята.

И за какво беше всичко това? По уредбата току що роботизиран и незаинтересован женски глас съобщи, че влакът се движи със 120 минути закъснение? Някъде в този момент настъпва нравствен катарзис у всички наши герои. Те се изправят един друг, наместват счупените кости, събират багажа от земята, изтупват прахта от дрехите си. Млад господин пази чантите на 11 души, които спокойно отиват за закуски и кафе. Можело значи! Можело да сме хора, ама трябва само да ни подтикне нещо!

Въпреки че навън е само -3 градуса, в чакалнята е -10. Добре, че дойде охраната, та да отключи топлата чакалня. Този път съвсем цивилизовано всички внимателно се изчакват и влизат един по един в нея. Там е само -7, но поне може да се пуши и има перденце на прозореца.

Минават четири години. Хората са си станали близки, женят се, развеждат се, децата им порастват. Малкото дете, което едно време спъна баща си, вече е зрял мъж и върти собствен бизнес. Влакът идва! Нека видим какво става там 🙂

Ами всъщност се оказва, че от БДЖ не са се сетили, че през уикенда пътуват много хора и са пуснали само четири вагона. Свободните седящи места са 15, а в трена се качиха 60 човека. Почвате да обикаляте от купе на купе. Хоп! В това има свободна седалка, но пък хич не ви се остава там, понеже не ви харесва мисълта да се возите 7 часа с вече подпийнали чичаци. Подминавате, с една дребна искрица надежда, че не сте пропилели единствения си шанс.

Нещеш ли, след час и половина бутане по коридорите, стигате до още едно купе, в което има празно място. Само че пък там виждаме следното – две баби решават кръстословици, внучетата им ядат филии с лютеница (бурканчето се търкаля по земята), имаме бизнесмен, който гледа всички (и вас също) с неприязън, имаме и дядо, който си е изпружил ногите баш върху свободната седалка. Дори да съберете смелост и да седнете там, комфортът ви пак ще бъде доста компромисен. Именно заради момичето, което е ходило на курсове по маникюр и ви предлага да ви лакира срещу една цигара.

Като стана въпрос за цигари, хич не се притеснявайте от табелките „Пушенето забранено“. То може да е наистина забранено, но това важи само за мястото пред самата табелка. Ето например в пространството между вагоните може да дръпнете един фас. Пък и ще се социализирате, дето се вика. Знае ли се? Може да срещнете любовта на живота ви точно на онази люлееща се стоманена плоча, която всеки момент ще зейне и ще ви премаже пръстите на краката.

От кондукторите не очаквайте помощ. Те имат за задача да се карат на всеки – с билет, без билет, с багаж, без багаж, с куче, без куче, все ви е спукана работата. А имате ли велосипед с вас? До следващата спирка може и да нямате, ако много се заприказвате с момичето в безмитната зона (пардон, в пространството между вагоните).

Трясъкът на железницата е оглушителен, но поне вече не сте на гарата, а се движите. До един момент, в който цялата композиция спира насред полето. Оказва се, че е настъпила авария и че сервизният екип след 30 минути ще тръгне от Силистра към вас (вие сте някъде малко преди Благоевград). Никой от служителите не ви информира за това. Цялата информация я получавате от баба ви по телефона, понеже тя пък я е чула по радиото. Не може да разберете повече, защото интернет сигналът е много слаб и често прекъсва.

Някои от пътниците се отказват и продължават пеша. С радост влизате в освободените купета, само за да седнете за седалките. Тапицерията им лъщи от чистота. Кошчетата са добре поддържани, а от стъклото не тече вода. Не, не се безпокойте, това под бедрото ви не е дъвка. Хубавото е, че всъщност има място за багаж. Сега просто ще се наложи да вдигнете 47-килограмовия си куфар на височина 4,20 метра и да се надявате да не ви падне на главата.

Сменят се няколко сезона, берете гъби, берете билки, отстрелвате дивеч, готвите си супа, суши, има цуни-гуни, има раздяла, а аварийният екип е отминал Плевен и е на път всеки момент да ви спаси. ЕС се разпада, завладяват ни китайците, вие живеете в пълно информационно затъмнение и не разбирате, че всъщност не са минали 30 минути откакто закъсахте, а няколко десетилетия.

Преувеличих малко, но какво ли не сънува човек, докато блажено се полюшва в родните железници. Ето, че най-накрая пристигате на желаното от вас място. Вие не приличате на човек – дрехите ви са изпокъсани, косата ви е чорлава, една обувка я няма, колелото го няма (предупредих ви), имате маникюр (трябваше да ви кажа да не заспивате), багажа ви тежи повече от вас. Но вие не сте изгубили човешкото в себе си! Алтруизмът у вас е жив и решавате да помогнете са своите спътници и им сваляте багажа. Само вашият куфар остана и се свършват мъките. Тъкмо го сваляте от горния етаж и влака тръгва наобратно.

Е, явно не ви е било писано.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.