Петъчно: Господине, вие не сте за тук!

Петъчно: Господине, вие не сте за тук!

Човек и добре да живее, става пълнолетен. А веднъж навършиш ли заветните 18 години, те чакат какви ли не чудесии. Когато бях ученик си мислех, че работата е най-страшното нещо, което може да ме сполети, но много бързо установих, че има места и задължения, които са по-стресиращи. Неща, за които само като си помисля и ме побиват тръпки.

Дами и господа, нека на сцената се качи държавната администрация. Покажете се всички вие кисели лели и изиграйте главната роля в тазседмичния петъчен спектакъл.

Щеш или не щеш, идва този момент в живота, в който ти се налага да влезеш в някоя държавна институция. Иска ми се да можех да ви дам някаква рецепта или съвет как да се справите със ситуацията, но не мога. Всеки път, когато ми се налага да застана на гише в държавна администрация, треперя като лист, устата ми пресъхва, дланите ми се изпотяват и сърцето ми се качва чак в гърлото.

От опит знам, че ще е страшно. Знам, че нещо няма да съм разбрал. Знам, че няма да съм си попълнил бланката вярно. Знам, че ще ми се скарат. Знам още и че цялата опашка ще ме одумва. Господи, не може ли да го оставим за друг път? Наистина ли няма друг начин?

Всеки път обаче е различно и точно в това е тръпката – как ще ме разстроят този път?

По стара традиция пред гишето се отива поне един час преди работното време, с цел да се изпреварят останалите клетници. Гишето отваря в 8:00, аз съм там в 7:10 и вече има 12 души преди мен. Някои стоят там още от предишната вечер. Познават се по одеялата, чашките изпито кафе и сандвичите. Виждам, че са играли карти и табла цяла нощ. Гледат ме изпод вежди, сякаш съм навлязъл в тяхната територия. Плахо пристъпвам към края на опашката и се моля никой да не ме заговори.

Минута по-късно вече някой си разказва целия живот с най-големи подробности. Не че ме интересува как с братовчед му едно време са успели да източат 6 тона нафта от склада на завода, но си признавам, че за момент обстановката се разведрява. Около обяд вече са минали двама души, а с човека пред мен вече сме станали близки приятели. Не помня колко пъти го поканих вкъщи на салата и ракия, но със сигурност един ден ще станем ортаци. Нека само да минем през гишето… Момент, за какво точно чаках? А, да! Откраднаха ми личните документи и трябва да ги подменя.

Часовникът вече показва 16:00. Остава още един час до края на работното време. Вярвате или не, пред мен има само един човек и всеки момент ще ми дойде ред. Изнемощял съм от глад, ака ми се, а и цял ден не съм пил вода. Май трябваше да се подготвя по-добре. Дали не беше редно да се обадя на шефа и да му кажа, че ще закъснея малко?

Ето, този пред мен си тръгва! Усмихвам се, правя крачка напред и тъкмо да поздравя любезно жената в аквариума, ми се заявява „Господине, не виждате ли табелката? Имаме петнадесет минути техническа почивка!“ Да, наистина има табелка, на която пише „16:15 – 16:30 ТЕХНИЧЕСКА ПОЧИВКА“. Но по стъклото на гишето има залепена обява за продажба на закрито ремарке с работещи светлини, обява за работа, няколко наредби с дребен шрифт, а също и некролог.

„Извинявайте, не я забелязах!“

В 16:50 дамата се връща и просто пoдава празна ръка през отвора. Понеже нямам какво да ѝ дам, ѝ обяснявам какъв ми е случаят. Тя веднага ми кресна, че не съм бил за това гише. Трябвало първо да отида при началника да ми напише акт, че са ми откраднали документите. Мозъкът ми не може да приеме реалността и се разтрепервам от безсилие. Щом тук е така, какво ли ще е при началника?

Началникът всъщност е толкова благ и разговорлив, че чак ми става кеф като ми връчва акта за 876 лева и 43 стотинки. Остават ми 4 минути да сляза до първото гише и да приключа веднъж завинаги с тази работа. Жената на гишето със заучени реплики отпраща цялата опашка, защото „Не сте за тук!“ и се случва така, че съм сам-самичък. Моят златен шанс! Подавам акта и обнадежден от усмихнатия началник си мисля, че сега няма какво толкова да се обърка.

Отново съм хванат неподготвен – първо трябвало да си платя акта. Опитва се да ме прати в еди коя си банка в другия край на града, за да си платя, но номерът не минава. Видях я как се опитва да скрие ПОС-терминала под една папка с документи, така че спокойно заявявам, че на стъклото пише „Считано от 27.12.2018 се приемат плащания с карта“. Лелчето няма накъде да бяга! Хванах я неподготвена! Измрънка нещо, но ми прие документите.

Кажете ми как да не търси човек психолог след такива преживелици. Не е ли истинско каляване на психиката това прескачане от гише на гише? Човек се изгражда като личност в държавните институции, учи се на търпение, развива своите социални умения, разбира, че понякога едно агне върши повече работа от наръч изрядна документация. Усмивката и добрите обноски са всъщност нещо, което може да вбеси бюрокрацията, така че обикновеният гражданин бързо стига до заключението, че за да се оправиш за един ден, е необходимо да си нахален, да се блъскаш с лакти и да пререждаш останалите.

Освен това, кому е нужно електронно правителство, когато можеш да си вземеш отпуска и една седмица да припкаш по етажите на масивните сгради от бай Тошово? Къде е социалният аспект в това да си подадеш заявленията, уверенията, жалбите, молбите и пълномощните по интернет? Къде е тръпката, питам аз?

Не си представям живота без знаменитата реплика „Тук не е информация“. Вярно, още ми треперят мартинките, когато имам вземане-даване с държавните институции, но животът би изгубил своята пъстрота и чар, ако всичко ни е наред. Нали?

Хайде, сега си попълнете бланката по образеца и се върнете пак! Не се научихте, ей!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.