Петъчно: Ама аз съм само за малко!

здравеопазване

Преди да прочетете този материал, искам да ми отговорите на един лесен въпрос. Убеден съм, че всеки от вас знае отговора и го е виждал неведнъж със собствените си очи. Какво е първото нещо, с което се сблъсквате, когато влезете в болницата?

Това е кафемашината, разбира се! Точно така, държавата се е погрижила за удобството на гражданите, любезно предоставяйки им възможността да пият едно кафе, чай или горещ шоколад, докато чакат някъде по опашките. Още с влизането в сградата директно срещу входа има разположени поне две кафемашини. Защо две ли? Защото една винаги не работи.

Едно време беше лесно – отиваш пред кабинета на личния лекар, нареждаш се на опашката и кротко чакаш да ти дойде ред. Вярно, че ред нямаше, но пък всеки успяваше да мине. Имаше, така да се каже, сплотеност и хората заедно тръпнеха в очакване кой ли ще бъде следващият извикан от доктора. После на някой му хрумна остроумната идея да въведе номерцата. На хартия всичко звучи чудесно, всеки си взима номерче и си чака реда. Само че ние се намираме на Балканите и ако не сте забелязали, цивилизованите решения нямат почва у нас. Просто тук ни е по-добре, когато всичко става с блъскане, с псувня, а пък ако има и повод да си метнем по един пердах, най-добре.

Номерцата вместо да направят живота на болния българин по-лесен, те го вгорчиха. Отиде и замина онова златно време, когато просто минаваш по коридора, изблъскваш останалите и нахлуваш запъхтян (я от грип, я от нерви, я бързаш за работа) в кабинета. Сега ща не ща, трябва да вися на коридора, да гледам как на малкото цигане му се стича сополът до земята и аха да капне, детето вземе, та си го смръкне обратно. В същото време в другия край на коридора лежи някакъв мъж на една от онези стари бели метални кушетки, които кръстосват етажите още от царско време (от времето на истинския цар, не на сина му).

Завалията само да лежи, хубаво, ама то като се загледаш, виждаш, че всъщност му правят операция. Лека де, просто на групата стажанти е поверено да извади забравените от хирурзите ножици от стомаха на пациента. И докато гледам със собствените си очи как една от чистачките пали цигара и наднича в отворения корем, чувам зад гърба си суетня. Някакъв си току що избута всички, заявявайки отварящото всички врати изречение „Ама аз съм само за малко!“ Хубаво, щом си само за малко, влизай, ние и без това не бързаме много. Дето се вика и кафето не сме си изпили още. Влизай и сполай ти!

Общо взето в болницата никога не е скучно. Там винаги се виждат неща, които по-късно най-вероятно ще се наместят грубо в сънищата ви и ще карат сърцето ви да бие лудешки и очните ви ябълки да се въртят като дервиши. Да оставим настрана операциите в коридора, виковете, идващи от зъболекарския кабинет, отворените рани, припадащите, повръщащи и стенещи хора, стиснали номерчета в ръце, натрапчивата миризма на хлор, децата гонещи се с банки кръв и чашки пълни с урина. Дори няма да обеля дума за тягостното настроение, допълнително подсилвано от единствената крушка на целия етаж, която на всичкото отгоре мига, понякога гасне и издава застрашителни звуци, които всеки момент може да прераснат във волтова дъга.

Това, което ме разтърсва повече от всичко на коридора, е това, което се случва в лекарските кабинети. Още от дете не ги харесвам. Първо, че лекарката и сестрата хич не пускат майка ти и баща ти вътре, ами веднага ти махат пуловера и през зъби те подсещат да дишаш дълбоко. Как по-точно? В кабинета е 13 градуса, страх ме е, сърцето ще ми изскочи, шибаната слушалка е ледена, а вие ми я лепите по корема. Как да дишам спокойно и дълбоко? Как, като знам, че след малко ще ми наврете дръжката на лъжицата в гърлото, за да видите дали имам налепи? Какво за бога са налепи? Поне не бъркайте с една и съща лъжица в гърлата на всички.

Вече не съм малчуган, но пак не обичам ходенето в болница. Някак хич не ми става по-добре, когато вляза и започнат да ми се карат за нещо. Този доктор бил в отпуска, защо не съм се поинтересувал? Ортопедът, не е тук, но ако искате отидете до кардиолога, той също е добър специалист. Не, благодаря! Мен ме боли коляното, сърцето ми е добре, но ако продължавате да ме гледате толкова злобно, може и да пропусне удар.

Мила родна картинка – куче спи в кашон пред главния вход, кафемашината е цялата омазана с лепкави течности, служителите на регистратурата са любезни и отзивчиви, асансьорът не работи, стълбите са мокри и хлъзгави, прозорците зеят и снегът влиза необезпокоявано в сградата.

А можеше да е по друго. А можеше да е по инак.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.