Първият американски роман, развиващ се изцяло в България – „Предсмъртните видения на Никола Петков“

Американският писател описва последните мигове от живота на земеделския деец.

Никола Петков, лидерът на БЗНС, който се противопоставя на комунистическото завладяване на България, е обесен през 1947 г. след демонстрационен процес в София.

„Предсмъртните видения на Никола Петков“ е първата книга на американски автор, чието действие ее изцяло ситуирано в България. В нея писателят Томас Макгонигъл пресъздава последните мигове от живота на прочутия български политик.

Петков припомня живот на привилегии, прекъснат от пророчески актове на насилие. Баща му, построил затвора, в който по-късно самият Петков ще намери смъртта си, е  убит на улицата през 1907 г. Харизматичният му брат, също земеделски лидер, става жертва на подобна съдба години по-късно в ръцете на политически врагове.

Завръщайки се от чужбина, Петков поема делата им, но животът му отсъжда друг път – да бъде един от  поддръжниците на примирието между страната си и САЩ по време на Втората световна война.

В поток на мисълта, в който се сливат преживяванията на самия земеделски деец, цитати от документи от епохата, исторически факти, размисли на писателя и реплики на исторически фигури, познавали Петков, Макгонигъл създава една брутална картина на мига, в който Петков губи живота си, а България потъва все по-страшно в бездната на тоталитаризма.

По случай българското издание на „Предсмъртните видения на Никола Петков“ авторът е официален гост на международния литературен фестивал „Варна Лит” 2019 г., където ще се включи на 30 май 2019 г. от 19:00 ч. в Градска художествена галерия „Борис Георгиев”. В София премиерата на книгата ще се проведе на 6 юни 2019 г. от 18:30 ч. в книжарница Greenwich Book Center, a книгата ще представи Димитър Кенаров.

Томас Макгонигъл е писател, литературен и художествен критик, университетски преподавател и журналист. Носител е на няколко награди, включително Notre Dame Review Book Prize. Романът му „Предсмъртните видения на Никола Петков“ първи път е публикуван в превод на Ваня Томова в списание „Съвременник“ през 1991 г.

Из „Предсмъртните видения на Никола Петков“ през погледа на Томас Макгонигъл

…Колко много е скрито от нас, е било скрито от нас, дори онези, които са знаели чужди езици… като че ли изведнъж онемяваш за собствения си език и за всички езици по света

като че ли

като че ли това са думите, които могат да минат през главата ми като постоянно механично барабанене в съпровод на каквато и мелодия да засвирят музикантите, излезли напред, а пред тях пе­вецът на деня… колко лесно заменяем е певецът… макар и да се смята, че всеки един е заменяем… единствено продуцентът не се променя… потегля със своя дял преди всички… разправя се с дру­гите продуценти и говори за непокорните музиканти, за певеца, който има емоционални проблеми, който не може да се изправи пред публика отново…

просто им дайте… една ръка размахва въображаемото въже с примка.

Останах с него през нощта, рано сутринта и до обяд, ръката му стана пепелява. Такава я исках да бъде, да е била: братът си отиде, преди него бащата на публично място, с непознати, които зяпат, коментират облеклото, израза на лицето: храна за вечерята, която трябва да се смели заедно със зелето и картофите, докато се води дискусия за калибъра на пистолета и безсмислието на онези поха­бени куршуми… когато наоколо има достатъчно страхливци, които се готвят да използват всички куршуми, произведени някога… Не можех да приема тази идея… това не е в характера ми… или поне така се говори, макар и да знам много добре, че тези хора ня­мат друга цел в живота си, освен да служат на онези, които обичат да виждат враговете си изстреляни в другия свят.

Нека Бог отбележи точния брой. Ние следим какво става тук и сега.

Толкова много ръце, скръстени… какъв разкош… как ще погледнем назад във времето, в дните, когато мъже и жени умирали в леглата си, скръстили ръце на гърдите си. Сякаш всеки чака вя­търът да подухне и да ги разпилее, сякаш те не са нещо повече от прашинка пепел, изгорял вестник, който чака да експлодира във въздуха.

Само точенето на ножовете като техен мемориал. А звукът заглъхва, освен в репортажите на млади журналисти, влюбени в пе­веца. Нека Бог отбележи точния брой. Ние следим какво става тук и сега.

Устата е пълна с думи, които затварят очите, защото дали във всичко това… дали някой, който живее в Ню Йорк Сити, да ре­чем, в 1983 година, година достатъчно отдалечена от примката на това въже… дали някой ще се заинтересува от съдбата на водача на Българския земеделски съюз… три думи са достатъчни, за да видя как очите се премрежват за сън сякаш съм събрал Вариации­те на Голдберг в три думи… известно постижение… езикът ми се преплита, звуците не се превръщат в думи и аз знам, че най-добре е да разкажа къде се намира България: на север от Гърция, на изток от Югославия, малко на запад от Румъния и малко на юг от Унгария… на изток от Италия и на юг от Франция и много далеч от мястото, където се записват тези думи… но не и от мястото, където са изречени… всички българи искат да избягат от страната си… не, само управниците, които са германци, твърди друг аме­риканец, който не изпитва симпатии към нашия народ… харесва поличките в униформите на гръцките войници… осем часа със самолет до Лондон, от тук до еврейската улица с театри и кафе­нета… след това още четири часа със самолет, ако го хванеш, или три нощи във влака, когато тръгва от гара „Виктория“… защото трябва да пътуваме с влак към древната история – толкова далеч назад като персонажи от, или почти от,  Херодот към – звук от тъп удар – нашия народ.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.