Телевизорът ми е изключен, така че докато чакаме новия съсед, моля Стела да ни разкаже история.
Стела потърква предния си десен крак в стената. Кракът ѝ отново е подут и грозно тъмночервен.
– Ако не се чувстваш добре, Стела – казвам, – може да си подремнеш и да ни разкажеш после.
– Добре съм – отвръща тя и внимателно премества тежестта си.
– Разкажи ни историята за Джамбо. Тя ми е любима, но не мисля, че Боб я е чувал.
Тъй като помни всичко, Стела знае много истории. Обичам пъстри разкази с черно начало, бурна среда и край с безоблачно синьо небе. Но каквато и да е история би свършила работа.
Не съм в положение да придирям.
– Имало едно време – започва Стела – човешко момче. Отишло да види семейство горили на едно място, наречено зоопарк.
– Какво е зоопарк? – пита Боб. Той е самоуко куче, но не е виждал много неща.
– Хубавият зоопарк – обяснява Стела – е голямо владение. Дива клетка. Безопасно място. Има пространство за разходка и човеци, които не нараняват. – Тя млъква и обмисля думите си. – Чрез хубавия зоопарк човеците изкупват грешките си.
Стела се премества и изохква тихичко.
– Момчето се покачило на стена – продължава тя, – гледало, сочело, но изгубило равновесие и паднало в дивата клетка.
– Хората са непохватни – прекъсвам я аз. – Ако знаеха как да вървят, като се подпират на кокалчетата си, нямаше да падат толкова често.
Стела кимва.
– Имаш право, Айвън. Във всеки случай момчето лежало като неподвижна купчина, а човеците ахкали и викали. Среброгърбият, който се казвал Джамбо, огледал момчето, както повелява дългът му, докато стадото му зяпало от безопасно разстояние. Джамбо побутнал внимателно момчето. Подушил болката му и застанал на стража. Когато момчето се събудило, човеците завикали: „Стой неподвижно! Не мърдай!“, защото били сигурни – човеците винаги са сигурни за разни неща, – че Джамбо ще го премаже до смърт. Момчето изстенало. Тълпата чакала смълчана в очакване на най-лошото. Джамбо отвел стадото си настрани. Мъже се спуснали по въжета и грабнали детето, отнесли го към очакващите го ръце.
– Момчето било ли добре? – пита Боб.
– Не било пострадало – казва Стела, – въпреки че не бих се учудила, ако в онази нощ родителите му са го прегръщали много пъти, докато са го мъмрели.
Боб, който си дъвче опашката, спира и накланя глава.
– Това истинска история ли е?
– Аз винаги казвам истината – отвръща Стела. – Въпреки че понякога обърквам фактите.
Откъсът е от книгата „Единственият и неповторим Айвън” (ИК „Сиела”) от Катрин Апългейт. Можете да прочетете повече за книгата тук.
