Откъс от „Последна спирка Аушвиц“ от Еди де Винд – единствения мемоар, написан в лагера на смъртта

Единственият мемоар, написан в най-известния лагер на смъртта – „Последна спирка Аушвиц“ на холандския лекар Еди де Винд, излиза по целия свят почти едновременно като ярко свидетелство за силата на любовта и надеждата. Де Винд пише „Последна спирка Аушвиц“ върху листата на случайно намерена тетрадка в дните след освобождението му преди 75 години, докато се опитва да спаси тежко болни лагерници от смъртта.

Еди де Винд е млад холандски лекар от еврейски произход, чийто живот е изтръгнат от корен с идването на нацизма в родината му. Той е изпратен на гибел заедно с любимата му Фридел в ада на земята, Аушвиц. Любовта им е единственото, което ги крепи срещу зверствата на нацистите, а доброто и надеждата продължават да цъфтят дори на най-мрачните места. Де Винд създава обяснение в любов на жена си Фридел, затворена в печално известния Блок 10, на фона на бруталността на Аушвиц. Но най-вече той разкрива истинския портрет на хората, изградили нацисткия режим. Екзекуторите от Аушвиц не са зверове, а обикновени хора, които са можели да вземат и човечни решения.

Съботно ви предлагаме откъс от новия роман на издателство “Сиела” в превод от английски на Христо Димитров и с корица от Фиделия Косева:

През 1943 г. лекарят евреин Еди де Винд пожелал доброволно да работи във Вестерборк, транзитен лагер за депортиране на евреи в източната част на Нидерландия. От Вестерборк затворниците били пращани в концентрационни лагери, включително в Аушвиц и Берген-Белзен. Казали на Еди, че в замяна на работата майка му ще бъде изключена от списъците за депортиране. Всъщност тя вече била пратена в Аушвиц. Във Вестерборк Еди се запознал с млада еврейка – медицинска сестра на име Фридел. Влюбили се и сключили брак в лагера.

През 1943 г. двамата също били транспортирани в Аушвиц. Там ги разделили: Еди се озовал в Блок 9 като част от медицинския екип, а Фридел била пратена в Блок 10, където се провеждали стерилизации и други варварски медицински експерименти от прочутия с мрачната си слава Йозеф Менгеле и от гинеколога Карл Клауберг.

Еди и Фридел оцелели. Някак си.

Когато руснаците наближили Аушвиц през есента на 1944 г., нацистите се опитали да прикрият следите си. Побягнали и подкарали множеството затворници, сред тях и Фридел, пеша към Германия. Тези маршове на смъртта трябвало да заличат всякакви доказателства за зверствата в концентрационните лагери.

Еди се скрил и останал в лагера. До края на войната щели да минат още месеци. Присъединил се към руските освободители. През деня лекувал често тежко болните, оставени от нацистите лагерници, както и руски войници. Намерил молив и бележник и през нощта започнал да описва с яростна енергия преживяванията си в Аушвиц.

Разбира се, бил травмиран, затова създава героя Ханс, който разказва собствената му история. С малки изключения ужасът от преживяванията му е толкова неподправен и жесток, че не е можел да намери думи, за да го опише от първо лице.

Това е историята на Еди.

КОЛКО ЛИ ДАЛЕЧЕ са тези обвити в мъгла сини планини? Колко ли широка е равнината, разпростряла се под лъчите на пролетното слънце? На ден път пеша за крака, които са свободни. Час с кон в пълен галоп. За нас са по-далече, много по-далече, безкрайно далече. Онези планини не са от този свят, не са от нашия свят. Защото между нас и планините е телта.

Нашите стремежи, дивият тътен на сърцата ни, блъскащата в главите ни кръв са безпомощни. Заради тази тел между нас и планините. Две успоредни огради от бодлива тел под високо напрежение с мъждукащи червени светлини над тях като знак, че тук дебне смъртта, притаила се е и чака всички нас – затворените в този правоъгълник между високи, бели стени.

Картината е винаги една и съща, чувството е едно и също. Стоим край прозорците на нашите блокове и гледаме през изкусителното разстояние, докато гърдите ни се повдигат от напрежение и безсилие. На десет метра сме един от друг. Навеждам се през прозореца, докато жадувам далечната свобода. Фридел не може да направи дори това, тя е затворена още по-сигурно. Аз все още мога да се движа свободно през Лагера. Фридел не може дори това.

Аз живея в Блок 9, обикновен болничен блок. Фридел живее в Блок 10. Там има и болни хора, но не като тези в моя блок. Там, където съм аз, има хора, повалени болни от жестокости, глад и изтощение от работа. Това са естествени причини, водят до естествени заболявания, които могат да бъдат диагностицирани.

Блок 10 е експериментален блок. Жените, които живеят там, са подложени на насилие от садисти, които се наричат професори. Насилвани са така, както никоя жена не е била насилвана преди. Насилват най-прекрасното нещо, което те притежават – тяхната женственост, тяхната способност да станат майки.

Момиче, което е принудено да се предаде пред безконтролната похот на дивака, също страда, но изстъплението, което то изтърпява, се корени в самия живот, в житейските пориви. Мотивът в Блок 10 не е изблик на желание, а е политическа заблуда, финансов интерес.

Наясно сме с всичко това, докато се взираме през равнината в Южна Полша и жадуваме да се втурнем през полетата и блатата, които ни делят от мъгливите Бескиди на хоризонта. Но не само това знаем. Знаем също, че за нас има само един изход, един-единствен начин да бъдем свободни от този ад с ограда от бодлива тел. Смъртта.

Знаем, че смъртта може да ни сполети под различни форми.

Възможно е да дойде като уважаван враг, с който лекарят може да се бори. Дори и тази смърт да има верни съюзници – глад, студ, бълхи и въшки – тя си остава естествена смърт, която може да бъде класифицирана според официалната причина. Но тя няма да дойде при нас така. Тя ще дойде, както е дошла при милионите преди нас тук. Когато дойде, е почти сигурно, че ще се прокрадне, ще е невидима, дори без мирис.

Знаем, че само хитруването прикрива смъртта от очите ни. Знаем, че смъртта носи униформа, понеже газовият кран се развърта от човек в униформа на SS. Ето защо ни измъчва такъв копнеж, докато се взираме в онези обвити в мъгли сини планини. От тях ни делят само трийсет и пет километра, но за нас те са непреодолими. Никога няма да ги преминем.

Ето затова се навеждам толкова от прозореца към Блок 10, където е тя.

Ето затова нейната ръка стиска толкова силно телената мрежа на прозореца ѝ.

Ето затова тя обляга глава на дървената рамка. За да не угасне стремежът є към мен, да не угасне копнежът ни към онези обвити в мъгла сини планини.