Отбелязваме 100 години от Октомврийската революция

Датата е 7 ноември (25 октомври по стар стил) 1917 г., мястото е столицата на Руската империя Петроград (преименуваният няколко години по-рано по патриотични причини Санкт Петербург). С митичния изстрел от крайцера „Аврора” е отбелязано началото на преврат, за който се говори вече цял век, но еднозначната историческа оценка е все още невъзможна. Пропагандата на СССР обявява Октомврийската революция за най-важното събитие в човешката история, а фактите около болшевишкия преврат биват съзнателно замъглявани и подменяни в продължение на десетилетия – много забранени за споменаване събития излизат наяве чак след разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Въпреки това все още броят на митовете и легендите по темата, които витаят в публичното пространство, е огромен. Бившият британски таен агент от времето на Студената война Дъглас Бойд опровергава немалка част от тези митове, позовавайки се на факти от множество достоверни исторически източници. В изследването си „Октомврийската революция” (ИК „Сиела”), с подзаглавие „Истината за революцията, която промени света”, Бойд се спира на ключови за периода теми и личности, проследявайки събитията още от самото им зараждане. Предлагаме ви откъс от книгата на Бойд, който хвърля светлина по събитията, довели до съдбоносните 7-8 ноември (по нов стил) 1917 г. в Русия:

Руска рулетка

Хилядолетното разрастване на Руската империя вече е погълнало много народи и религиозни малцинства, поставени в неравностойно положение спрямо православните руснаци, и движенията за нацио­нална независимост постепенно набират сила. Евреите в рамките на империята, които тогава нямат собствена държава, също са дискри­минирани – малцина имат право да закупуват земя извън Линията на уседналост, а достъпът им до образование е ограничен – което отчасти обяснява високия брой еврейски студенти в редовете на революцион­ните социалистически движения. Програмата за модернизация на Вите ускорява миграцията на на­селението от селото към града, от аграрния труд към заводските це­хове. Тук хората попиват политически идеи и на свой ред ги разпро­страняват сред близките си по селата. Има закони, според които не бива да се наемат деца под дванайсетгодишна възраст, младежите до шестнайсет не трябва да работят в неделя и празнични дни, а работ­ният ден не може да надхвърля 11 часа. Въпреки това правилата често не се спазват, профсъюзите и стачките са забранени, а всеки опит за организация сред работниците води до арести и затвор. Всички тези репресии предизвикват съответната реакция: само една от стачките, започнала през лятото на 1902 г., обхваща близо четвърт милион ра­ботници. Студентите, които са достатъчно образовани да публикуват своите искания, също ги подкрепят, рискувайки да бъдат задържани, заточени в Сибир или изпратени на военна служба. През април 1902 г. един юрист от кариерата на име Вячеслав фон Плеве е назначен за министър на вътрешните работи и ползва аген­ти под прикритие за проникване в терористични групи като „Народна воля“ и елиминиране на членовете им. След като оцелява при един опит за покушение през 1903 г. и още два в началото на 1904 г., накрая е убит на 28 юли 1904 г. от еврейски член на групата „Бойна организация на партията на социалистите революционери“, който хвърля бомба в от­критата му карета близо до Варшавската гара в Санкт Петербург. Продължават многобройните призиви за слагане на край на цар­ското самодържавие и замяната му с конституционна монархия. По-радикалните протестиращи организират редица стачки в големите гра­дове. Княз Пьотр Кропоткин, който още на дванайсетгодишна възраст отхвърля титлата си, забранявайки на своите приятели да я използват, когато се обръщат към него, става уважаван философ анархист и ясно вижда предстоящите бедствия. През декември 1905 г. Московската градска дума предявява искания за свобода на печата, свобода на ре­лигията и създаване на национален законодателен орган. Николай II реагира с манифест, публикуван на 24 декември, в който приема ня­кои от исканията, но не и учредяването на изборен парламент. Стач­ки и протести парализират Санкт Петербург, като кулминацията им настъпва с Кървавата неделя. Независимо от действителния брой убити от царските войски това събитие е искрата, подпалила революцията от 1905 г. До една седмица над половината от всички индустриални работници в Русия излизат на стачка, като процентът в онези райони, където населението се бори за самоопределение или правото да ползва собствен език, е още по-висок. Моряците и войниците, някои от които са участвали във войната срещу Япония, също се бунтуват. Лоялните части разпръскват демонстраци­ите с куршуми, а „черните сотни“ устройват спонтанни погроми, на­сочени най-вече срещу студентите и евреите. Десетки хиляди поли­тически затворници са освободени в опит да се уталожи ситуацията, но това дава обратен ефект, тъй като много от тях се присъединяват към протестиращите. През март университетите са затворени и още повече радикализирани студенти излизат на улиците, искайки проме­ни. Троцки вече е в конфликт с Ленин, а сега атакува също меншеви­ките и всяка друга политическа фракция или партия, прочувайки се с нетърпимата си арогантност. Александър Богданов пише на Круп­ская: Троцки дойде да ме види. Никак не ми харесва. Страшно не­приятен е.[i]Ветеранът революционер Юлий Мартов нарича Троцки „дилетант“. Подобно на Ленин, щом се оказва отхвърлен и отчужден от своите другари, Троцки изпада в нервен срив, съпроводен от пери­одични затъмнения на съзнанието. Накрая единственият сподвижник, който не го изоставя, е Гелфанд/Парвус. Страхувайки се, че ще бъде подминат от избухването на светов­ната революция, през февруари 1905 г. Троцки променя характерния си външен вид. Подстригва косата си късо, сдобива се с фалшиви до­кументи и отива при Наталия в Киев. Това е по-безопасно, отколкото да пристигне от чужбина директно в Санкт Петербург, където тайната полиция го издирва. Междувременно в Лондон Ленин вече е решил, че е необходима двуетапна революция, като първият етап включва голя­ма част от онова, което Вите и други либерални политически фигури осъществяват по мирен път. При завръщането си в руската столица през май съпругата на Троцки е предадена, арестувана и осъдена на шест месеца затвор, след като полиция и войска обкръжават тайно събрание в гориста местност край Санкт Петербург. За да спаси соб­ствената си кожа, съпругът й бяга през граница във финландския град Рауха, който, макар и окупиран от руснаците, му предоставя сравни­телна сигурност. На 19 август Николай II подписва декрет за създаване на наци­онален парламент с консултативни функции, но без законодателна власт. Този „беззъб тигър“, вместо да успокои хората, ги разгневява допълнително[ii] и води до улични безредици и още стачки – на печа­тари, пекари, телеграфни и пощенски служители. Без централизирано ръководство, стачните комитети постепенно се свързват помежду си, а в средата на октомври 1905 г. от хаоса се ражда Съветът на работни­ческите депутати. Троцки бомбардира левите вестници със статии под свое име. Заедно с Гелфанд започва да издава нов вестник „Начало“, за който твърди, че тиражът се разграбва още от първия брой. По вре­ме на третото заседание на Петербургския съвет Троцки без усилие приковава вниманието на присъстващите със своето красноречие и измества дотогавашния председател. Съветът нарежда на магазини и фабрики да затварят врати, а собствениците им се подчиняват поради страх от насилие. Съветът разполага и със свой собствен печатен ор­ган – ежедневникът „Известия“. На 22 октомври граф Вите, назначен за министър-председател от Николай II, съветва царя да либерализира авторитарния си режим. Според него династията на Романови има шанс да оцелее в тази криза само ако превърне Русия в модерна държава или във военна диктату­ра. Императорът няма достатъчно интелигентност да схване ситуаци­ята дори когато председателят на собственият му съвет за държавна отбрана, съименник и чичо, великият княз Николай, заплашва да си пръсне мозъка пред него, ако той не либерализира правителството. Накрая все пак неохотно се съгласява да подпише манифест за подо­бряване на държавния ред, известен като Октомврийския манифест, който обещава основни граждански права на населението, всеобщо избирателно право на мъжете, избори за национален парламент и създаване на единен законодателен орган, наречен Държавна дума. За съжаление, Николай II и най-близките му съветници разглеждат това само като трик за печелене на време и нямат намерение да изпълняват клаузите в дългосрочен план. Троцки пише по този повод: В деня след публикацията на манифеста десетки хиляди хора се бяха събрали пред университета в Санкт Петербург, опи­янени от радостта на своята първа победа. Аз им виках от балкона, че на половинчата победа не може да се разчита, че врагът е неумолим, че ни чакат капани занапред. Скъсах Им­перския манифест на парчета и ги пръснах на вятъра.[iii] Мнозина революционери в емиграция, прочитайки манифеста, са окуражени да се завърнат в родината си. Ленин също е сред тях – под чуждо име и с фалшиви документи, той се появява, за да застане наче­ло на болшевишката партия, вече напълно отделена от всички остана­ли революционни групи. Дори има дързостта да обвини социалдемо­кратите в страната, преживели тази бурна година, че не са действали през последните шест месеца. Сега той ги призовава да хвърлят бомби по полицейските участъци, да убиват тайни агенти, да грабят банки и дори да бият обикновени полицаи. Също така е бесен на спонтанно възникналите съвети на работническите депутати, задето узурпират водещата роля на болшевиките, оглавявани от него самия. Ето защо не пролива сълзи, когато на 3 декември техните лидери, включително и Троцки, са арестувани. До края на октомври стачките вече са поставили Санкт Петербург на колене. На 8 ноември избухва огромен бунт в гарнизона на Крон­щат – важна военноморска база, построена още от Петър Велики, за да брани новопостроения тогава Санкт Петербург от чуждестранни на­шествия през Балтийско море. Верността на лоялната до момента армия започва да се разклаща. Вите се обръща към Изпълнителния комитет на Съветите в града, като нарича членовете му „братя“, и твърди, че взема присърце интересите им. Маневрата обаче не успява и на 15 декември изпълкомът призовава да се прекрати плащането на данъци, да се свали режимът на династията Романови и да се свика учредително събрание. На следващия ден ръководството на комитета е арестувано, а всички вестници, публикували призива – спрени с държавна заповед. Болшевиките разделят силите си в бойни групи с численост до двайсет и пет души. След като Санкт Петербург е парализиран, Ленин насочва вниманието си към Москва – старата столица, чието населе­ние изглежда по-узряло за идеята за въстание. По улиците се издигат барикади. Малките въоръжени отряди се впускат в партизанска война, като атакуват силите на закона и реда, но се разпръсват при първия признак на опасност. След седмица нерешителност правителството изпраща елитния Семьоновски лейбгвардейски полк да въдвори ред, но Ленин е потънал вдън земя. Всъщност той отново е потърсил убе­жище отвъд финландската граница на 24 декември, обвинен от някои свои последователи в безразсъден опортюнизъм. Колкото до него, провалът следва само да послужи за урок на масите, че никоя въоръ­жена съпротива срещу властта не може да успее, ако не се намира из­цяло под негово ръководство.   [i] Сървис, „Троцки“, с. 83. [ii] Шуб, с. 46. [iii] Л. Троцки „Моя жизнь“, т. I, с. 206, цитирано в Сървис, „Троцки“, с. 91.