Самодивски песни в сборника с разкази в духа на Николай Хайтов и Петър Делчев!

Стефан Стефанов – новото лице на българската проза – излиза от рамките на познатия си образ и
създава магически сборник за „Орисия”та на един народ.

„Орисия” (изд. „Сиела”) предстои да излезе на 28 ноември 2018 г., а в тези 242 страници  Стефан Стефанов  съживява духа на българският фолклор и разказва история за нов живот, зареден с мъдростта на миналото и енергията на нашето време.

Сборникът умело се движи между магическото и реалността, между истината и измислицата, между случилото се и неслучилото се. Вълшебният свят на „Орисия“ разказва съдбите на самодиви и разбойници, на вещици и мъдреци, на герои и предатели, чиято памет се предава не чрез думи, а чрез кръвта в нас – на тази кръв говорят разказите на Стефанов.

В духа на „Диви разкази” на Николай Хайтов и „Трънски разкази” на Петър Делчев „Орисия” е знамение, ярка „канатица” в носията на българската литература, която едновременно представя най-доброто от традицията, но и предлага алтернативен поглед върху жанра.

„Орисия“ не е просто книга. „Орисия“ е пътуване дотам, където не сте били.

Заповядайте и на премиерата на книгата, което ще се проведе на 28 ноември 2018 г. от 18:30 ч. в клуб City Stage. В дивия чар на тези разкази ще се потопим заедно с група „Ериней”, пред чиято музика дори самодивите остават безсилни, а малко след това ще ви представим и късометражния филм по един от разказите, дело на Давид Вълков и „Ню Бояна Студио”.

Очакваме ви! Входът е свободен.

Линк към Facebook събитието може да откриете тук: https://www.facebook.com/events/1867448733363816/

 Стефан Стефанов е роден през 1986 г. в София. Завършва гимназиалното си образование в НПМГ, а висшето – в УНСС, София, специалност „Журналистика и масмедии“. През последните години публикува статии, интервюта и репортажи в редица онлайн издания. Дебютната му книга „Горе&Долу“ е издадена през 2013 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, а през 2015 г. излиза сборникът му „Край до край” (изд. „Колибри”).

Из „Орисия” от Стефан Стефанов

ЖИВОТ ЗА ВРЪЩАНЕ

Пет забулени фигури крачат в снега, лъкатушат в преспи­те, увити в овчи ямурлуци от глава до пети, придържат се за замръзналите стволове на дърветата и току потъват в преспи­те, а после се измъкват от тях с търкаляне, целите побелели. Промушва се керванът на сенките като игла през гората, от­скубва се едва-едва от клещите на студа. Той настъпва людете с тежък ботуш по устите, та ги смълчава, и сковава краката им като в окови, а срещу мижащите им очи мята сняг на парцали. Боцкат снежинките лицата, блъскат се в телата и после отлитат, разпръснати от ледения дъх на вятъра.

И както вятърът люшка снежинките, така полюшва и трупо­вете на дървото, замръзнали като ледени висулки. Едни издъл-жени, черни очи няма повече да видят изгрева. Една русолява, права като слама коса повече няма да бъде помилвана. Една крива уста с тънки, сини устни повече няма да каже и дума. Трима голи мъже, само в протрити потури, като три камбани висят от въжета, вързани за дървото. Висят като изскубнати цветя и посинелите им корени са спуснати надолу, сякаш още дърпат към земята. Висят вдървените тела, сякаш никога нехо­дили по нея, сякаш винаги на дървото са били, а тишината край тях е по-оглушителна от вятъра в ушите на живите.

Потреперват коленете на Самуил – висок, побелял, навъсен, той се кръсти, а кафявите му очи избягват очите на мъртвите на дървото. До него младият Върбан се превива одве, от устата му текват нечистотии право в краката му и снегът се стопява под тях. Ристу скърца със зъби и дъхът му излиза горещ, а Никола с ръка скрива очите на Калина, вързана за него. После всички пак поемат в преспите и никой не продумва, защото от думи няма нужда, знае се кой ги върши тези безчинства и оставя тру­пове на студа, на снега, на вятъра, на гората, на зверовете и на дявола най-сетне – това е самият дявол.

– Дяволска работа! – разкашля се Самуил и сякаш от устата му излита вихърът, който разлюлява в миг телата на дървото.

* * *

Дънерът на падналото дърво е с човешки бой, истинска стена от дебела кора пази от вятъра, а до нея се чернее мал­ко огнище в снега. Спира там керванът и потъват дисагите в дълбоките преспи, а хората се поглеждат един друг. Поглеждат се и всеки се озърта през рамо, защото тука има огнище, а то значи, че някакви други люде крачат из гората. Огнището вчера е било палено и пиле е било печено в него – костите стърчат забити в кръг в снега край черните въглени. Клати се големият кафяв калпак на русата глава на Ристу. Всички си мислеха, че няма никого вече по пътищата – твърде мразовито е, тъкмо сега студовете се разбесняват и започват да късат плътта със своите бичове. А тези, които са наклали огъня до дънера, може да са били пътници окъснели, а може и да са били зли духове, които бесят.

Разритва с крак Ристу кокалите в снега и върху огнището се изплюва. Луничавият Ристу – мустакът му е къс, русоляв, косата му е стригана скоро и калпакът му изглежда нахлупен на главата, а изпод него проблясват като игли две сурови очи, сиви бодли.

– Дънерът е сечен с брадва, снегът е отъпкан! Тука са спали поне четирима мъже – казва Никола.

– Или зверове! – добавя тихо Калина и не вдига поглед от белия сняг.

С глухо ръмжене в гърдите Ристу се обръща към Никола и го почуква с голямата си секира по рамото. Казал му е Ристу преди час още, сега пак ще го каже: трябва да вървят, да не спират, защото, ето нЎ – по тия краища хората си увисват по дърветата. Даже дрехите са им отмъкнали. Нали затова са ги взели Самуил и Върбан – да ги пазят, за да не затанцуват и те така като ония на дървото. Ама щом трима висят на въжето, тези, които са ги обесили, са били повече и са били по-силни. Така че не бива да се спират, докато не стигнат селото, и дано злото не им пресече пътя, че изглежда като да е голямо.

– Тя трябва да почива! – казва Никола на Ристу, като кимва към Калина.

– Щом вече са били тук, няма да се върнат! – обажда се Самуил и подава манерката си на Върбан.

Висок и слаб е Йордан, с издължено, голобрадо лице, което завършва с масивна брадичка. Напет е той в красивия си черен ямурлук, а дрехите му са нови и говорят, че е големец. Усмихва се широко момъкът, когато подава манерката на Калина, а Ри­сту поклаща глава.

– Ще почива, като стигнем селото! – отсича Ристу. – Аз нали съм тук да ви пазя! Мене слушайте! Да висите на въжето ли искате?

Няма нужда Никола някой да го пази, да се оправят тия. Там, закъдето са тръгнали с Калина, ще стигнат рано или късно. В пояса си под ямурлука той има извит нож с резбована бяла дръжка, а острието му червенее на светлина от огън. Тоя нож е правен в далечни земи, отвъд границите на империята, май­стори незнайни са му баели дни и нощи на лунна светлина. Ще разреже Никола с този нож въже и човек, скала и куршум, ако трябва, но Калина ще стигне в селото, както е речено. Пък тия тримата да се оправят, не са малки. Нито пък той им е баща, че да ги пази.

– Да останем малко тук! – казва Върбан и изтупва калпака си от снега в коляното си. – И аз се изморих.

* * *

Отдалече фигурите им приличат на приказни същества, които бродят между дърветата, както бродят между световете. Устите им бълват пара, сякаш огън носят в гърдите, краката им дупки оставят в снега, а мустаците, брадите, веждите, калпаци­те, дрехите, всичко е заскрежено и хората са станали на ледени фигури, които ситнят в белотата.

– Проклет студ! – мърмори Ристу и се обръща към Калина: – Толкова студено никога не ми е било! То бива, бива, ама…

Потреперва Ристу, треперят и вързаните ръце на Калина, а като я вижда, Върбан я загръща през раменете със зелено­то си одеяло. Въси се зад него Самуил и кашля, цял ден една дума не е казал, защото кашлицата все го изпреварва и всеки път попръжня я следва. В това време Никола се обръща, сваля одеялото от раменете на Калина и го връща на Върбан, като му казва:

– С тая мома да не се замесваш, чуваш ли! Не за нищо вързана я водя!

– Виждал съм много добри хора вързани да ги водят! – отвръща наперено Върбан. – Някои и на въжета увисват!

Проблясват очите на Никола изпод спуснатите вежди, но момъкът пред него не отстъпва. Не е привично за Върбан да отстъпва, свикнал е да получава каквото иска, защото така иска. Така е в неговото село.

– Какво е направило това девойче? – обажда се гърлено Самуил. – Че като добиче да я водиш така в тоя студ?

– Къща запали – отвръща Никола рязко и намества веза­ната торба на гърба си. – Къщата, в която живееше! Дал съм дума да я водя при попа в съседното село да є чете! Па дано я оправи!

Почва да гази Никола в преспите, дърпа въжето, на което е вързана Калина, а в белотата пред себе си сякаш вижда баба Дара. Сто клетви една през друга изреди тя, а пръстите є рису­ваха невидими знаци във въздуха пред очите на Никола. Здрав като скала е той, с коса, която се сипе като черен поток по ра­менете му, и с гъсти, завити черни мустаци под орловия нос.

В едната си ръка баба Дара стиска бяла дреха, толкова бяла, колкото е бялото на първия сняг и бялото на окото, и точ­но като последното парченце добро на сърцето. Красива е тази дреха, сякаш човешка ръка не я е правила, защото мени цвета си пред очите, а в следващия миг се губи от поглед, сякаш я няма. Другата ръка на баба Дара стиска дланта на Никола така силно, все едно земята го е стиснала и никога няма да го пусне, глътнала го е.

Заръка му дава баба Дара, и то заръка, която никой друг не иска, а Никола не може да я върне. Само той я приема, защото има дълг да плаща. Крила го е баба Дара от заптиетата толкова много пъти, повече, отколкото луната се е появявала някога в черното небе. Крила го е старата там, в малката, тайна стаичка под кухнята, и му е носила от ракийката си, за да забрави Никола теглото, което е теглил в Балкана. После баба Дара му е давала месце и сиренце, за да има сила да се върне пак там. Гризал е си­ренцето Никола толкова нощи, чувал е ботушите на заптиетата как тропат нагоре-надолу по стълбата и е слушал как турците обръщат масите, миндерите, цялата покъщнина в стаята над гла­вата му. Пийвал е ракийката Никола в тъмното, чувал е псувните и заплахите им и си е мислел, че баба Дара му е подарила поне един живот, който той да изкара пак по друмищата и горите. И тя никога не поиска нещо в отплата – до този ден.

Затова и Никола не отклони заръката, когато Баба Дара го закле да заведе внучка й Калина до попа в съседното село. „Той да се оправя с нея! Той знае как! – вика Дара и сухата є като корен ръка набутва бялата дреха в ръцете на Никола. – Аз не знам вече! Подслоних я! Гледах я! Поих я! А тя ми запали къщата! Къщата ми запали проклетницата! Огън да я изгори дано!“ Иска баба Дара от Никола да отведе проклетата є внуч­ка в другото село и тайно от нея да хвърли чудната дреха в Козия кладенец в гората до кръстопътя. „Не е човек, казвам ти! Не є вярвай каквото и да каже! Тя ще ти говори, ама ти да не я слушаш!“ Пръстите на старицата погалват катранените му коси: „Води я, чадо, а ако се дърпа…“.

Никола знае. Бабата е гледала момата, но момата трябва да си ходи. Само това трябва да знае Никола. Само това му казва баба Дара. И той ще го направи, защото има живот за връщане.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.