Очарователен дебютен роман от американката Линда Рътлидж

Искате за един долар да си купите лампа „Тифани“? Непременно посетете „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг”!

Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг”(превод: Надежда Розова, 352 стр.) е прелестен роман за историята на няколко поколения от виден тексаски род, за пропуснати възможности и нови шансове, за великодушие и изкупление. В навечерието на новото хилядолетие и непосредствено преди края на своя живот ексцентричната и заможна Фейт Бас Дарлинг решава да разпродаде старинните вещи, съхранили историята на пет поколения от рода ѝ и един куп съкровени семейни тайни. Защо? Защото „Бог ѝ е пошушнал да го стори”. Жителите на скромното тексаско градче се стичат на моравата пред красивата къща от ХIХ в., където ги очаква изящна колекция от антики, предлагани на безценица. Обрисувани с добросърдечен присмех и в живописни подробности, хора и предмети се търсят и намират, разказват злокобни, трогателни и вдъхновяващи истории, пресичат пътищата си и се отправят в нови посоки. Романът поставя немалко въпроси: Притежават ли ни нашите притежания? Какво е човек без своите спомени? Как общуват нашите лични вселени?

Линда Рътлидж  живее, пътува и публикува като журналист на свободна практика в редица големи национални и международни издания. Нейните литературни произведения, първата ѝ любов, печелят стипендии и награди от Съвета по изкуствата на Илинойс, Писателската лига на Тексас, фондация „Рагдейл“, Атлантическия център по изкуствата и други. Заедно със съпруга си живее край град Остин, щата Тексас. „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг“ е дебютният ѝ роман – една история за почтеността и храбростта, за обичта и отчуждението, за дребнавостта, щедростта и взаимната толерантност.

Откъс от „Последната дворна разпродажба на Фейт Бас Дарлинг“ от Линда Рътлидж

 С лишено от грациозност сумтене Фейт Дарлинг стовари часовника слон на предната веранда по цялата дължина на къщата. Оправи широкополата си шапка, вирна брадичка срещу топлия ветрец рано сутринта, слезе по стълбите на верандата и повика симпатичните и услужливи съседски момчета. Обещала беше на юношите да им покаже парите, ако започнат да изнасят вещите от голямата къща. И го направи. Бръкна в джобовете на лятната си рокля, измъкна шепа „двойни орли“ и ги протегна към момчетата.

Всеки от двамата колебливо взе по една златна монета.

– Нещо не е наред ли? – попита жената.

Момчетата се спогледаха и накрая едното, вестникарчето – викаха му малкия Еди, – се престраши:

– Госпожо, нямате ли истински пари?

Фейт за малко да се усмихне.

– По-истински от тези едва ли ще видиш някога, млади човече.

– Ама не влизат в автомата за безалкохолни!

– Да, май не влизат – съгласи се тя. – Чакай малко.

Върна се в къщата за портмонето си. Влезе в кухнята и изобщо не се смути от състоянието, в което завари помещението. Навсякъде беше осеяно с купчини. Плотовете, подът и дори уредите бяха отрупани с камари списания и вестници, които Фейт все не се наканваше да изхвърли. Същинска кула от телефонни указатели се мъдреше под телефона на стената до страничната врата, защото Фейт забравяше да ги разчисти. Десетки пакети със захар „Импириъл“, консерви със супа „Камбъл“, бутилки с кетчуп „Хайнц“ и метални кутии с чай „Липтън“, с които тя излишно се презапасяваше, бяха струпани навсякъде край мивката – единственото чисто, спретнато и лъснало нещо в стаята, като че ли я търкаха ежечасно и ежедневно.

Фейт откри портмонето си върху купчина ненужна поща: брошури, каталози и писма, които тя все пропускаше да прочете, и извади отвътре няколко банкноти.

Докато връщаше портмонето на мястото му, погледна към писмото най-отгоре и то сякаш ѝ напомни за нещо важно. Върху плика имаше червени печати „Спешно“ и „Официално“. Точно в този момент обаче климатикът на прозореца рязко се включи, затрака и забуча раздразнително както винаги. Затова Фейт се приведе и хубавичко го цапна, моторът затихна, затихнаха и мислите ѝ за писмото.

Я чакай, ще ми трябва касичка за разпродажбата, помисли си тя.

Измъкна зад купчина консерви със супа богато украсената си кутия със сребърните прибори, изсипа приборите върху плота, като половината се посипаха на пода, но Фейт тръгна обратно към момчетата, които я очакваха.

Докато слизаше по стълбите към тях, тя отклони очи за миг, а щом погледна отново, момчетата ги нямаше.

Разпродажбата също…

Фейт крачи по коридора на болницата с лекаря си.

– Влошава ли се положението с белите петна?  – пита той.

 – Да – признава Фейт, – и виждам хора, които не би трябвало да виждам, поне докато още съм на този свят.

– Нарича се синдром на залеза, госпожо Дарлинг – обяснява лекарят. – Постарайте се да страните от зрителен хаос, защото нерядко той предизвиква синдрома.

– Ама вие не сте доктор Фридел! – намръщено установява тя.

Лекарят се усмихва с вбесяващата си лекарска усмивка.

– Аз съм доктор Пийбоди, нали помните? Доктор Фидел почина преди десет години.

– И двамата не ви харесвам – осведомява го тя. – Винаги сте адски любезни. Дразните ме. И неговото тупе, и вашето са грозни…

Усмивката му расте, тупето също.

– Спомените ви избледняват и сигурно ви се струва, че размесвате тесте карти, но според медицинските данни някои хора са щастливи.

– Целината може ли да е щастлива? – пита тя. – Не се ли нуждае от спомени душата на едно тяло? Ако не е така, защо живеем? А ако небето е за покойниците, къде отиваш, когато не си тук, но и не си умрял? Я ми обяснете!

– Не се тревожете, ще се погрижим добре за вас – уверява я той и тупето му бавно се превръща в черна каубойска шапка, докато двамата минават през вратата на хосписа. – Както и за тези симпатяги.

Фейт съзира познат  – Харолд Фръдигър, член на Ротари Клуб и баптистки дякон – седи, блее и върти палци. После Фейт забелязва, че горнището и долнището на пижамата му са разкопчани и че всъщност той не си играе с палците. Ужасена, отвратена от играта на пръстите, от хосписа, от бъдещето си, Фейт се люшва назад от вратата.

Няма да умра, преди да съм мъртва… Няма…