Ново издание на „Романът на Яворов” в две части

Днес излиза дългоочаквано ново издание на „Романът на Яворов” в две части, с твърди и меки корици. Великолепното художествено оформление дължим на Кирил Златков.

„Романът на Яворов“, първа част (624 стр.) е единствено по рода си произведение в българската литература, безценно свидетелство за един от най-ярките периоди в културната ни история. Когато през 1959 г. излиза от печат, книгата мигновено се превръща в литературна сензация. Разказът от съвременник и близък приятел на Яворов, от свидетел и участник във фаталните събития в края на неговия живот заковава общественото внимание. Въпреки разразилия се литературен скандал читателският интерес е огромен. Защото самият живот на Яворов, белязан от любовта му с Мина и с Лора, е свръхдраматичен  сюжет, сякаш създаден по законите на романа. А около ореола на поета все още витае въпросът: кой е виновният за смъртта на Лора, за Яворовата трагедия, „напомняща по своята неизбежност античните“ и превърнала се в общобългарски трагизъм?

По думите на автора на „Романът на Яворов“, втора част (336 стр.), интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и нестихващ. Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават с него, означава, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия…Оставил зад гърба си както поезията с хаоса, мъглите, ада и смъртта, тъй и първата си драма „В полите на Витоша“, Яворов се изповядва: „Аз усещам днес миналото страдание като една бездна, от която излязох за нов живот. Сега съм друг, силен, готов за борба, за да покажа, че мога нещо.” Не подир някакви безплътни, въображаеми облаци, не и подир сенките им е тичал Яворов през буреносната 1912 година, а с трезвото чувство на здраво стъпил върху земята човек е гледал по-лесно да преодолее несгодите, които му е поднасял животът…

Михаил Кремен (1884–1964) е писател, литературен критик, мемоарист. Следва славянска филология в Софийския университет и продължава образованието си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Сътрудник на сп. „Мисъл“ и на водещи периодични издания, създател на музикалната къща „Кремона“, той става част от модерните интелектуални кръгове в първите десетилетия на XX век. Автор е на сборника с разкази „Схлупени стрехи“ и на мемоарната повест „Брегалница“. Литературната му известност се дължи на документално-мемоарната книга „Романът на Яворов“ (1959–1965). След смъртта му е публикуван и есеистичният сборник „Портрети с цветни моливи”.

Откъс от „Романът на Яворов“, част I

Проблемът Лора–Яворов, на пръв поглед сензационен, не може да бъде отминат, без да се доизучи и дообясни, тъй като е свързан с участта на един голям поет, загинал в разцвета на творческите си сили.

Това, че не само широката публика, но и хора на изкуството и науката се занимават от дълго време с него, ни кара да се убедим, че в тая незабравена и за мнозина още забулена история има превес не толкова сензацията, колкото разгадката на една тъмна, неизяснена човешка трагедия.

Опита ли се някой да разнищи тайната в полза на поета, повечето повтарят някогашната извънсъдебна присъда, че Яворов е убиец на жена си.

Тая жестока, хлевоуста мълва, превърната в клевета от Лорините защитници и от Яворовите врагове, мина незаглъхваща през няколко десетилетия, та и сега много от живите съвременници продължават да безпокоят духа на великия покойник.

* * *

На сутринта след паметната нощ в края на ноември 1913 година, когато бяха намерени простреляната Лора и раненият в сляпото око неин съпруг, ранните свидетели на кървавата гледка бързо разпространиха страшната вест и тя се пръсна светкавично из града преди още вестниците да пишат за нея. А пристигналият начаса „законен“ съпруг на „незаконната“ Яворова жена д-р Дрянков пръв разнесе мълвата, че тя е убита. Това негово мнение, подкрепено от близките на Лора, бе раздухано от пресата, която превърна в сензация трагедията на Яворов.

Отначало спор по въпроса „убийство или самоубийство“ почти не съществуваше: общественото мнение бе изцяло на Лорина страна. Че е убита от Яворов, бе за всички очевидно: той – грозен и ревнив чирпанец и комита, тя – недоволна и от втория си съпруг красавица, приготвила се да го напуща. Така мислеха не само нейните, но и неговите приятели; когато полуслепият нещастник вървеше из улиците, те го отбягваха – сякаш се страхуваха да не падне и върху тях петното на позора. Имаше, разбира се, и такива, които не желаеха да бъдат викани за свидетели и разкарвани по съдилища.

Почитта към Яворов започна по-късно  – след като се напечата следственото дело и се публикуваха писма, документи и спомени, доказващи неговата невинност, а бяха написани и множество статии и книги, които изтъкваха значението му като поет, революционер и общественик.

Тази почит постепенно се превърна в благоговение и ореолът около светлото Яворово име засия още повече: личността и литературно-обществената дейност на поета започнаха да се ценят толкова високо, че на сказките, четенията и честванията с афиши „П. К. Яворов“ винаги се тълпят стотици негови почитатели, повечето младежи. Всички знаят наизуст по нещо от творенията на своя любимец: сякаш тия хора са частица от него – носят в сърцето си трагедията му, възторзите и разочарованията му, мраковете и светлините в душата му, мелодията на неговите песни.

Интересът към живота и творчеството на Яворов е всеобхватен и неспиращ. Той все повече се увеличава и ще продължава да съществува, докато има у нас мечтатели и идеалисти, пишещи и непишещи поети и мислители – докато гори у българина Прометеевият огън.

* * *

Противоречивата и мъчно уловима Яворова личност занимаваше и мен още от деня на запознаването ни до последната вечер у д-р Тихов, дето – за да отпразнуваме предстоящото излизане на новото списание „Дума“ – се бяхме събрали: Яворов и Лора, Тихов и жена му, издателят Александър Паскалев и аз с моята тогавашна съпруга. Само половин час след раздялата ни – то беше към два часа през нощта – в къщата на улица „Раковски“ се е разиграла между четири очи кървавата драма.

Десетте години, прекарани в тясна близост с поета, ми бяха дали огромен запас от впечатления. Още отначало Яворов ме грабна не само с широкия си ум, с познанията и мъдростта си, но и с остроумията и веселите си спомени, разказвани по един особен начин – да се представи комичен, нецеломъдрен и страхлив, все в отрицателна светлина. Той ме разсмиваше до сълзи и очевидно се радваше от това: у мене бе намерил един добър слушател, пред когото можеше до насита да се глуми не само над себе си и над мен, но и над всички наши общи познати.

През всичкото време усещах, че Яворов ме смята за близък – нещо като малко братче, което трябва да ръководи и поучава, или като невръстен „брат во Аполоне“, на когото е възлагал някакви надежди за бъдещ белетрист. Това ме радваше и ме изпълваше с гордост. Макар че бях шест години по-млад от него  – „хлапак“, както обичаше да ме нарича  – и въпреки че не му подхождах нито по характер, нито по душевен строй, той дружеше с мен и ме търпеше. Не само това: между шегите понякога водеше и сериозни разговори, чрез които можех да надзърна зад неговата „ледена стена“, колкото и непрозрачна да беше тя. През време на любовта му към Петко-Тодоровата сестра Мина това ставаше обикновено в нощните ни разходки до Борисовата градина, а в Мюнхен – след незабравимото посещение на старинната катедрала. Когато на сцената се яви Лора, случаите да го опозная се увеличиха, макар че той си оставаше винаги затворен, далечен и неуловим.

Важните и интересни разговори, преживелици и събития през тия десет години са се толкова набили в паметта ми, че и до днес се открояват като на филмова лента: сякаш и сега чувам кадифения глас, смеха и закачките на Яворов, виждам веселите пламъчета в очите му, чувствам ръката му, пъхната понякога под лакътя на моята, а през време на близостта му с Лора – и горчивината в престорените му усмивки, изкуствеността в прекалената му нежност, невъздържаността при измъченото му самообладание.

На паметта ми много помагат и някогашните мои бележки, по-късните ми записвания и онова, което съм скътал и запазил: Яворови и Лорини фотографии, писма и картички на поета до мен от Франция, от София, от фронта; няколко случайно попаднали у мен илюстровани картички от „Неизвестната“ до Яворов; копия от листове с импровизирани стихотворения, които съчинявахме в игрите през последната нощ, и едно ценно фотографско стъкло, снето у дома, на Асен Златаров, когато полуслепият поет ми гостува близо двайсет дни, след като напусна болницата.

Спомените ми се освежават и от много други документи от и за онази епоха: запазената кореспонденция между Яворов и Мина; издадените писма на Лора до Яворов; прекратеното след смъртта на поета дело и всичко онова, което се намира в държавните и градски архиви, музеи и библиотеки. Те се допълват от ценните показания на множеството съвременници, които почнах да разпитвам през 1947 година, когато реших да напиша спомените си за Яворов, окуражен от съветите на приятели – мои и Яворови – и от негови роднини и почитатели. Всички ми казваха, че съм влязъл в напреднала възраст, та било непростимо да занеса в гроба онова, което знам, че като свидетел на неговата трагедия трябвало да хвърля повече светлина върху неизяснените още въпроси: трябвало и аз да дам своя дял в изграждането на един достоен паметник на големия български писател и революционер.

Тия думи ме караха сериозно да се замисля върху книгата, която ми предстоеше да пиша и която на първо време не беше напълно оформена в съзнанието ми. Отначало имах предвид само сърдечните истории на поета: отношенията му с Мина и с Лора. Непопулярната Яворова любов към сестрата на П. Ю. Тодоров, макар и най-голяма в живота му, турях на заден план. Хората се интересуваха главно от проблема Лора–Яворов, а и аз бях погълнат единствено от него: защо се е свързал демократичният и народен човек с една жена от висшето общество; подходящ ли е бил той за нея и заслужавала ли го е тя; Лора ли е бягала от Яворов, или той от нея; убита ли е тя, или се е самоубила… Като близък очевидец на техните отношения, а още повече като неволен участник в трагедията им чувствах се задължен да изясня техния живот и да мотивирам не само с факти, но и по психологичен път моето дълбоко убеждение, че Лора се е гръмнала сама.

Сложността на тоя проблем започна да ми се разкрива с течение на времето: зад Лора виждах девойката с двете хубави очи, виждах и средата, в която се движеше Яворов, а и цялото негово творчество ми се яви в нова светлина. И постепенно моята бъдеща книга за Яворов доби по-задълбочен, по-широк и по-разнообразен характер.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.