„Ноа Ноа“ от Пол Гоген – до Таити и назад

Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме? - Пол Гоген

През 2018 г. се навършват 115 години от смъртта на великия френски художник.

През 1894 г. прочутият френски живописец, скулптор и график Пол Гоген изоставя буржоазна Европа, за да осъществи една стара мечта на  Ван Гог – да заживее в тропическия рай на Таити. Там той открива един необвързан с условности свят – непокътнати острови, диви обичаи и изцяло нова култура, която завинаги променя начина му на мислене.

Освен серия от най-прочутите си картини в Таити Гоген създава и „Ноа Ноа“ – впечатляващия дневник на една артистична мисия.

Райско място. Уханно място.

Таити, където сутрин животът се събужда със смях, така, както и е заспал. Където удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие. Мъжете пеят, а жените с танци изобразяват любовта, която канят с настъпването на нощта. Сгъстено в непрогледните дебри на гората, уханието на радост опиянява пътешественика, а несвършващото лято нашепва за вечна младост…

Поезия и проза, сън и действителност се преплитат, за да разкажат приказка за Рая. Гоген запечатва спомените си в десетки картини и една книга, посветени на мястото, което е бил заставен да напусне, но то завинаги остава негов дом.

Самият ръкопис има не по-малко любопитна съдба от прочутия си създател. Преди да замине за Таити, Гоген предава ръкописа на поета Чарлз Морис (1860-1919), който го пази до 1908 г., след което го предава на издателя Едмънд Сагот за уреждане на дълговете си. Поради последвалата смърт на Гоген, финансовите неуредици между семейството му и издателството и избухването на Първата световна война първият ръкопис на „Ноа Ноа“ е забравен за близо четиридесет години и е публикуван едва през 1924 г.

С пълнокръвните и цветни описания на таитянските митове и легенди, завладяващите любовни истории и философски търсения, и нежната поезия, съхранила завинаги в себе си картината на Рая, „Ноа Ноа“ заема своето достойно място сред шедьоврите на гения Гоген.

Из „Ноа Ноа” от Пол Гоген

 

Райско място. Уханно място.

Наслада, запечатала се в мен от незнайно кой отколешен божествен ужас, който провиждам в незапомненото Нявгаш, ухание на радост, което вдишвам днес: и радостта, и ужасът, сгъстени в благоуханните и непрогледни дебри на гората, където далеч от всеки поглед непресъхващите жизнени сокове потичат с обилието на буйно празненство; ужасът и радостта, въплътени в могъщата Ева, златната дъщеря на тази земя и на това слънце, която смесва ароматите на сантала и на всички цветя с тези на гордото си животинско начало.

Всекидневният живот, с живописни и радостни поведения в красотата на тяхната необходимост, варира по темата за тревожния чар.

I

Сутрин животът се събужда със смях, в прекрасното настроение на земята и слънцето, така, както и е заспал. Удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие: да упражняваш силата си, да показваш ловкостта си, да помогнеш на приятел. Мъдростта също трябва да е игра, игра за старци по време на бдения, а без съмнение и прищявката да се страхуваш, ей така от нищо, женски игри.

Току до дървената колиба бурао започват гората и прохладата, мъжете и жените – тане, ваине, са там, събрани на отделни, много заети групички, и вече си отпочиват, пият, бъбрят, а смехът изригва.

Навътре морето е оживяло от крехки, нехайно бързи пироги, които младежите направляват ту с късо весло, ту просто с движенията на тялото си, сините им и бели парео и бронзовите им гърди блестят в светлия въздух, а зъбите им искрят, когато се засмиват звучно. На брега две сестри, които току-що са се изкъпали, излегнати неволно в сладострастни пози, си говорят за отминали и очаквани бъдещи любови. Един спомен ги противопоставя: „Какво? Ревнуваш!“. На няколко крачки по-нататък по брега млад тане, великолепен в своята сила и грациозност, сече с брадва дънер на дърво; неговата ваине подрежда в лодката донесеното от кратко пътуване. Жената е гола до кръста и наведена напред, застанала почти на четири крака, дори в животинската си поза запазва известна елегантност.

Ей там, пӝ към вътрешността, в една маорийска къща, отворена още от следобеда, жена е седнала на петите си, подпряла лакът на коляно и с нацупени от гняв устни, се сърди, сама от почти пет минути и за поне още пет минути.

Часът на следобедната отмора отмина, дългият час на морното опалване, когато победеният живот напуска омагьосания остров. С припадащия здрач отвсякъде глухото раздвижване на огромна воалиера в полумрака, прорязван от лунните лъчи. Танцуват, пеят: мъжете, клекнали до дънерите на дърветата, жените в свободното пространство като съблечени в бялото, а последните петънца светлина ги преследват и си играят около тях. Мъжете пеят, а жените, следвайки ритъма на песните с движенията на краката и ръцете си, изобразяват любовта, която канят и която ще дойде с настъпването на нощта…

…С нощта, наситена обаче и с появата на демони и зли духове, призраци на мъртви, тупапаус, които скоро ще пропълзят с блестящи усти и фосфоресциращи форми близо до постелите, където кошмарите не оставят сами рано съзрелите момиченца.

II

Очарованието, великолепието, пищността и опиянението на Гората посрещат, привличат, оплитат със силните си и опасни милувки поклонника, поел към Арораи, планината, дето докосва небето.

НОА НОА!

Никакво животинско присъствие. Абсолютна тишина. Ала каква необуздана хармония в естествените ухания, които опиват художника пътешественик! Само прекрасни плодове сред многоцветния блясък на листа, плодове и цветя! Очите му, все още запленени от непреходното човешко великолепие, съзерцавано по цели дни и нощи, преситени от толкова целомъдрена чувственост, понеже женската красота, триумфираща, защото е душата на Гората, е така наивна, че изпъква сред жизнерадостта на растенията и є придава завършеност. Тъкмо във възхитата от тази гледка, от тези спомени и от това присъствие той прекосява редките поляни, гъстите храсталаци, изкачва стръмните или полегати склонове, като си помага с ръце, доволен от постоянното усилие, катери се по скали и дървесни стволове – докато с крадливо промъкване насочва опасенията си към вдлъбнатина, където в дъното на тъмна пещера и в сянката на китни листа просветва бялата лента на тайнствен извор – Папемое. Когато спира, зърва младо същество, наведено, кацнало под недоловим ъгъл на слоестия склон на планината, която Гората е облякла в пурпур, красиво същество, което пие от ръката си от загадъчния извор, див като него! Художникът потръпва в душата си при това видение, което му разкрива тайния живот, живата тайна на гората, принадлежаща на Планината и на Острова. Но девойката, предупредена от мълчаливото и сестринско съзаклятие на всичко наоколо, което издава наблюдателя, се обръща, вижда го – и с един скок изчезва далече сред скалите, кокосовите палми и лианите, които се разтварят леко и тихо се затварят, непроходими зад побягналата.

 

III

Това е върхът на планината, бил достъпeн някога само за краката на боговете.

Там стои Храмът.

Там растителността умира, сякаш в екстаза на любовен ужас, а върхарите на гигантските дървета се покланят пред прага на пустото светилище; място на ужас и величие; оголеност на погребалните ритуали; невидими, очевидни останки от свирепи древни култове.

Там несъмнено някога са се принасяли човешки жертви. Художникът познава следите от тях по непреходните очертания, в които, макар неясни и още по-чудовищни в неяснотата си, са останали като изваяно свидетелство черепи на мъртъвци.

Погледнат от този връх, животът там долу – така лесен, изобилен и безгрижен, без спомен докато денят светлее, изглежда още по-истински в среднощните си форми, когато смеещите се по пладне не продумват и треперят; а забравата на деня е досущ като маска на доброволната забрава. Ще запазят ли всички тези лекомислени деца наследственото клеймо на свещените престъпления? От този връх ли слизат злосторните призраци, тупатау, мрачните видения и демоните,

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.