Неподвластната на времето любов в “Дневник на една изневяра” от Емилиос Солому

Пътуването – в пространството и във времето, навън, но и навътре, право към сърцето ти  – на това е посветена новата книга на издателство ICU – “Дневник на една изневяра” от Емилиос Солому. Тя е истинска находка в каталога на бутиковото издателство – с майсторския език на своя автор и драматизма, присъщ на любовите, вехнещи в миналото.

Романът носи на кипърския писател Емилиос Солому Европейската награда за литература за 2016 г. и е част от проекта „Книги, които оставят следа“ на издателство ICU, съфинансиран по програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.  „Дневник на една изневяра” е включен в поредицата „По пътя“ на издателство ICU – колекция от творби на съвременни писатели от близо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят.

Още с първите страници читателят се потапя в горещите гръцки земи, където Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, решава да се завърне към своето минало. Двайсет години по-рано една археологическа експедиция в Малките Циклади променя живота му. Трудът и талантът на младия мъж го превръщат в знаменитост и оставят неизличима следа в личния и професионалния му път.

Днес той е готов за втората съдбоносна експедиция в живота си, този път до дълбините на собствената му душа. Йоргос се връща из местата, където някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени: от далечното минало, от близкото минало и от настоящето. На фона на яркото слънце на Егея, морските скали, напуканата безплодна земя и безбрежната водна шир той ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.

“Дневник на една изневяра” е роман на границата между минало и настояще. Роман за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата.

Емилиос Солому

Емилиос Солому е роден през 1971 г. Завършил е история и археология в Атинския университет и журналистика в Кипър. Работил е като журналист в кипърски ежедневник, а понастоящем преподава история в гимназиалния курс. Прави първите си стъпки като писател с поредица от разкази, които са публикувани в литературни списания в Кипър и Гърция и са включени в антологии на съвременната проза. Автор е на романите „Плашилото“ (2000), „Като птичка бързо отлетя“ (2003), издаден на български език през 2013 г., „Брадва в ръката ти“ (2007), който е отличен с Държавната награда за литература на Република Кипър (издаден на български), „Дневник на една изневяра“ (2012), за който получава Наградата за литература на Европейския съюз, и „Омразата е половин отмъщение“ (2015). Освен на български, негови творби са превеждани на английски, полски, албански, немски, македонски, сръбски, словенски, турски, унгарски и др.

Откъс от “Дневник на една изневяра” от Емилиос Солому, издателство ICU

Пътническият кораб – една прогнила черупка, която хвърли котва само за няколко минути, колкото да слязат малобройните пътници – вече е в открито море. Железният му корпус пори водата със скърцане, оставяйки след себе си пенлива диря. Черен, катраненочерен дим се надига от дълбините му към ръждясалия комин – вулкан, който бълва лава и пепел. Саждите се стелят на талази високо в небето като ято черни птици, зареяни към хоризонта. От тежката миризма на мазут, нафта, йод и морска сол не се диша.

На циментовия кей, прояден и изронен, изложен от години на капризите на времето и природните стихии – веществено доказателство, че нищо не е вечно в този суетен свят, – остават неколцина местни, дошли да посрещнат близките си, току-що пристигнали от Пирея, пристанищният служител, приплеснат в униформата си, небръснат, нервен и навъсен заради ранния час, и петима-шестима чужденци, вероятно заблудени туристи, отклонили се от пътя си, както се случва понякога с прелетните птици.

Всички са недоспали, с лица, подпухнали от безсъние или придремване върху столовете и твърдите канапета по време на многочасовото нощно плаване. Някаква жена се опитва да успокои невръстните си деца, които мрънкат и хленчат, но е очевидно, че нервите й няма да издържат дълго. Един старец, загърнат в жилетка и сако – дебели дрехи за сезона, влачи със себе си две тежки найлонови торби и пристъпя напред, накланя се ту на едната, ту на другата страна.

Всички имат кой да ги чака или знаят къде отиват, с изключение на самотния мъж с куфар в ръка, който с бялата си ленена риза, панталона и сламената шапка изглежда съвсем не на място сред тези простички хора, островитяните, но и сред броящите се на пръсти туристи. Стои, вече сам, на брега на морето като корабокрушенец, когото вълните са изхвърлили на края на света. Оглежда се наоколо озадачен. Да не би да търси носач да му мъкне куфара или пък е съжалил, че е слязъл тук, в тая пустош? Изглежда разколебан. Стои като закован на кея. Обръща се назад и гледа тъжно кораба, който се отдалечава. Странна работа, много странна. Изведнъж го обзема необяснимото чувство, че е паднал от небето на това място – като литературен герой, който някой писател – ни в клин, ни в ръкав – е нахвърлял върху белия лист. На устните му напира едва забележима, горчива усмивка. Не, това са пълни глупости. Не може да е плод на въображението, той е жив, истински, от плът и кръв. Като всички хора наоколо. И защо въобще виси тук? Не може да стои цял ден с куфар в ръка. Отдалечава се най-после от кея, завива надясно покрай червената вятърна мелница и дока със сини, бели и червени лодки, докарани тук за ремонт, и се отправя към малкото селище с типичните за егейските острови къщи.

Неколцината старци, седнали на припек пред кафенето на хълма, го оглеждат озадачено изпод вежди, докато изкачва едно по едно стъпалата към тях. Там горе мъжът спира за миг, оглежда се отново, сякаш търси нещо, и на лицето му се изписва разочарование. Не, онова, което търси, вече не е тук, не е. Накрая решава какво да прави и се обръща към старците със съсухрени като чирози и почернели от лятното слънце лица.

– Извинете, случайно да знаете къде се намират туристическите апартаменти Вятърната мелница?

Старците сякаш изведнъж оживяват, очите им отново заискряват, макар и за кратко, озарени от някаква непонятна жизнена сила, надигнала се ненадейно в тях. Като звездите, които, изгорили водорода и хелия в ядрото си, припламват и искрят за последно с малкото останал им въглерод.

– Двеста метра по-нагоре, вдясно – казва един от тях и вдига показалец, сочейки празното пространство пред себе си. Ръката му остава вкаменена във въздуха като десницата на някой пророк – библейски образ, изваден от иконографията на Стария завет. Съсухрена, кльощава, без кръв в жилите, между земята и небето.

– Благодаря ви – отвръща непознатият и продължава пътя си.

Живите мощи се връщат за малко към бленуването си или по-скоро към липсата му – трудно може да се каже дали все още умеят да градят мечти, или да пазят поне спомени за някакъв прежен живот толкова векове по-късно. Но ето че един от тях, прегърбен, целият в черно, който през цялото време е гледал с любопитство чужденеца и все още не откъсва очи от гърба му, отново се оживява и прекъсва летаргията им.

– Абе… тоя… не е ли археологът… как му беше името… Дето беше тук преди… колко години… двайсет, трийсет? Сещате ли се?… Оня…

– Кой, бе?… Дука ли? – обажда се най-възрастният – съсухрено старче, превито надве от годините, подпряло брада на дървения бастун.

– Да, той… Дука – потвърждава облеченият в черно.

– Ба… едва ли. Право да ти кажа, хич не ми прилича на него. Пък и след всичко, което стана, има ли очи да се върне на острова? Какви ще ги върши тука? – разсъждава Дървения бастун и докато говори, адамовата му ябълка снове нагоре-надолу по гърлото като стар асансьор.

Чужденецът усеща погледите им, забиват се в плещите му като нож в гърба. Един удар, втори. Той продължава да върви нагоре по хълма. От време на време спира да си поеме дъх. Куфарът изглежда тежък. Въпреки утринния бриз, който развява ризата му и се кани да отнесе сламената му шапка, мъжът чувства как потта капка по капка избива на челото му, как се стича на вади от мишниците му надолу по кожата. Вече не е първа младост. Наближава шейсетте и колкото и да не му се вярва, годините нямат връщане назад, колесницата на живота следва своя ход. Докато той изкачва едно по едно стъпалата в търсене на Вятърната мелница като един Дон Кихот, колесницата препуска стремглаво надолу като сърцето му, което понякога бясно прескача в гърдите и спира дъха му.

 

 

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.