Неочаквана среща в Деня на благодарността

Всеки последен четвъртък на ноември Америка чества Деня на благодарността. Празникът води началото си като ден на признателност към Бога за всички блага, придобити през годината. От религиозен той се е превърнал в официален семеен празник. На този ден децата се прибират при родителите си като често пътуват хиляди километри, за да се съберат около традиционната пуйка със сладки картофи, варена царевица и тиква. Често домакините канят близки приятели, които по различни причини са сами.

Така през 2004 г. аз и жена ми, заедно с двойка възрастни американци, се озовахме на вечеря в дома на мой колега от университета, където по това време работех. Нямам спомен за жената, но мъжът ми направи впечатление с тъмносивите си очи и изправена стойка. “Вие сте първия българин, с когото се запознавам”, каза той, а неговият открит поглед и силното ръкостискане не съответстваха на видимо напредналата възраст. “Къде живеете в България?” “В София, там съм съм се родил”, отговорих, “дванадесет дни преди началото на Втората световна война”. Той сякаш се поколеба малко и за моя изненада каза, че добре помни София.
Помни, но не познава София – това възбуди любопитството ми.

“На десети януари хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година аз бях летец на един от двеста и двадесетте американски самолета Б 17, които бомбардираха София. Тогава бях на двадесет и четири години”. Стори ми се, че за миг се пренесе назад във времето. Гласът му звучеше различно и погледът му сякаш не беше насочен към мен. “Така ли, и аз помня този ден”, отвърнах. Помислих, че срещата с пряк свидетел на това събитие ще предизвика изненада у него и ще постави началото на интересен разговор. Американецът обаче бързо промени темата. Попита ме за какво съм в Америка, направи любезен комплимент за моя английски и толкова. Седнахме около масата далеч един от друг. Вечерта продължи приятно в общи разговори и кулинарни комплименти. Както е общоприето в Америка, всеки от гостите донася нещо за трапезата. Българската шопска салата както винаги имаше успех. През цялата вечер нито веднъж не стана дума, че е бил военен летец.

Въпреки че съм бил на четири години и половина, аз помня добре този десети януари. Беше слънчев ден. По обед сирените засвириха и като в много случаи на фалшиви тревоги дотогава, с майка ми гледахме през прозореца бягащите хора без чувство на страх и без да подозираме ужаса, който предстоеше. Неочакваното връщане на баща ми и последвалите след няколко минути мощни бомбени взривове бързо промениха обстановката. Макар че бяхме на първия етаж, не успяхме да слезем в мазето, което беше считано за по-сигурно скривалище. Помня мириса на барут, когато прегърнат от майка ми и баща ми, тримата седнали на скрина във входното антре, прошепнах “Не ми се умира”. Когато след около час бомбардировката свърши, пораженията, за които след много години научих, са били над 900 убити, много ранени и около 3000 напълно разрушени частни сгради. Повечето се намираха в квартала, в който живея и сега, където всяка трета кооперация бе превърната в куп бетон, тухли, стъкла и покъщнина. В този ден запалителна бомба бе паднала и на тавана на нашата кооперация като пробила стъклената капандура на покрива. За късмет попаднала в забравена кофа с вода и не се възпламенила.

През 2004-та, в годината на срещата ни, аз бях на шестдесет и пет. През 1944 година в София са живели около четиристотин хиляди души. Повечето сигурно вече ги няма. Колко малка е наистина вероятността едно от тогавашните софийски деца, а това съм аз, да бъде на една маса с един от останалите живи от 220-мата летци, които в онзи януарски ден са бомбардирали София. Че щастливо съм се разминал с бомбата е прекрасно, но че след шестдесет години на малка, почти семейна вечеря в Деня на благодарността в къща от над петмилонния град Атланта се състоя тази неочаквана среща, е почти невероятно. Оказва се, че е възможно.

Запитах се какво ли изпитва моят сътрапезник, който сигурно знае последствията от унищожителната бомбардировка, в която е участвал. Доколко съзнанието за изпълнена заповед по време на война може да преодолее чувството на вина за причинени човешки трагедии? Помислих си дали да се пошегувам като благодаря на бившия американски летец, че не бе ме уличил на десети януари. Въздържах се. Бях сигурен, че никого не е искал да убива и оставя без дом. Едва ли обича да си спомня този ден. Имах чувството, че прочете мислите ми. Когато дойде време за традиционния тост, го погледнах. “Желая Ви много години здраве и щастие” казах и вдигнах чашата с вино. “Благодаря Ви”, отвърна той. “И нека Бог винаги да бъде с Вас и семейството Ви. Радвам се, че се запознахме”. И на свой ред вдигна чашата си с дружелюбна усмивка.

Ще помня тази среща в Деня на благодарността. Не зная дали за американския летец запознаването му с човек, чийто живот би могъл да промени, бе просто съвпадение или изпитание. За мен освен изненадата от невероятната случайност, тя спонтанно предизвика повод да се замисля. В съзнанието ми изплува останал далече в детството ми спомен за събитие, което се бе оказало фатално за много хора. А ето аз съм жив и здрав на хиляди километри от своя дом, който е същият както преди повече от половин век и в който скоро ми предстоеше да се завърна. До мен е жената, която обичам, а от другата страна на масата, на една печена пуйка разстояние, е човекът, който без да знае и иска би могъл да прекъсне всичко това. Но и той като мен иска просто да бъде здрав и щастлив.

Пътят ни на тази земя зависи от много случайности и сложно преплетени човешки съдби. Може би най-важното, за което трябва да сме благодарни, е възможността да се опитаме да изпълним с добри дела, чувства или мисли всеки ден, който ни е отреден. Този ден беше един от тях.

Автор: Александър Рачев

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.