„Необичайните заподозрени“ и Доминик Карильо ви канят на лудо пътуване до Берлин

Доминик Карильо

Преподавателят по английски език в Англо-американското училище в София с първи роман, преведен на български език.

На 17 април 2019 г. на български език излиза романът „Необичайните заподозрени“ – от преподавателя по английски език в Aнгло-американското училище в България  Доминик Карильо. От него ще разберете колко смел може да бъде един тийнейджър и колко безразсъдно може да бъде едно старче. И че приятелството между поколенията е абсолютно възможно… стига човек да е достатъчно готов за разни… необичайности!

Четиринайсетгодишната Ния оставя зад гърба си елитното си училище, родния си град София и студените си, безразлични родители и се качва на първия международен влак към Берлин. Причината? Добре планирано отмъщение към бившето ѝ гадже. По пътя тя случайно се запознава с възрастния американец Кърт, който има собствени причини да пътува към Берлин… а също и таланта да убива хора, без да иска.

Преплитащите се пътища на младото момиче и стареца ги водят към приключения и финални дестинации, които никой не е очаквал. Но дали всеки ще изпълни първоначалния си план? Или някои планове са правени, за да се провалят?

Ден по-късно, на 18 април 2019 г., от 19:00 часа ви каним да се качите с нас на влака за Берлин и да отпътувате към старо отмъщение и нови приключения.

На премиерата на „Необичайните заподозрени“ ще говорим за пътешестването, силата на книгите, музиката и любовта, мъничко за „Граф Монте Кристо“ и повече за истинския смисъл на приятелството.

Приготвили сме ви незабравима вечер, стига да сте готови да смените дестинацията в последния момент. И да не ви е страх от истински rock‘n’roll.

Линк към FB събитието може да откриете тук: https://bit.ly/2ULFV4Y

Доминик Карильо е учител и носител на награди от Сан Диего, Калифорния. Защитил бакалавърска и магистърска степен от UCLA. След публикуването на „Невероятния възход на Пако Джоунс“ (носител на наградата на Сан Диего за най-добър YA роман) Доминик се фокусира върху писането на романи за тийнейджъри.

Първият му роман „Да бъдеш Франк Диего“ (2012) е задължителен за четене в курсове в Държавния университет на Сан Диего. Втората книга на Доминик, „Американо в чужбина“ (2014), е впечатляващ пътепис, публикуван в „San Diego Magazine“.

Става наистина популярен с двата си романа „Невероятният възход на Пако Джоунс“ (2016) и „Необичайните заподозрени“ (2018). Когато не преподава, пише, играе баскетбол и свири на барабани.

Из „Необичайните заподозрени“ отДоминик Карильо

КЪРТ

Ния най-накрая проговори след дълго, очаквано мълчание.

– Благодаря – каза тя.

– Няма защо – отвърнах аз щастлив, че общуваме. – Но не мога да си представя как чувам писъка ти, пренебрегвам го и после заспивам дълбоко.

Ния посърна.

– Да не би да се опитваш да си забавен?

– Да… ами, не. Просто да изясня – не съм герой.

– Не казах, че си герой. Казах „благодаря“.

Отношението ѝ ми подсказа, че Ния беше готова да говори, това беше сигурно. Веднага се сетих за собствената ми дъщеря, когато премина към тийнейджърството. Смяната стана като за една вечер: легна си като милото момиче, което винаги ме целуваше по бузата, а на сутринта се събуди като кисела хормонална вихрушка, отдалечена и груба.

– Просто чух, че имаш нужда от помощ, и реагирах, това е – казах аз. – Двадесет и пет години бях учител, така че, предполагам, това е останало от междучасията.

– Бил си учител?

– Да.

Тя направи пауза и се намести.

– Забавен ли беше, или скучен?

– Може би по малко и от двете – отговорих.

Тя се усмихна. Останах доволен и малко изненадан, че не ѝ личеше вече травмата.

– С какво се занимаваш сега? – попита тя. Изглежда, че ме разпитваше, за да опита дълбочината на доверието.

– Пенсионер съм – казах. – Преди пишех малко.

– Писател ли си? – каза тя.

– Може и така да се каже.

– Имаш ли книги?

– Да. Четири – казах. – Пет, ако броя тази, която само десетина души са чели.

– Някои от тях станаха ли известни?

– Не точно. Най-известна стана последната, написана за младежи, и се казва Удивителният Уют на Уолтър Уимс.

– Наистина? Това го четох в шести клас! – изстреля тя.

Засмях се гордо, макар да си бях представял публиката ми по-близо до осми и девети клас.

– Ами, хареса ли ти? – попитах.

– Да – каза тя. – Не помня много, но ми хареса как заглавието бе Удивителният Уют на Уолтър Уимс, а животът му бе всъщност проблем след проблем и всеки следващ все по-безумен и отвратителен. Добра работа с иронията.

– Благодаря ти.

– Пишеш ли още?

– Не.

– Защо не? – попита.

– Вече нямам какво да казвам.

– Ясно – каза тя. – Жалко.

Ния се облегна на седалката си и за пръв път се отпусна.

– На колко години си, Ния?

– Важно ли е?

– Струва ми се – казах.

– На четиринайсет.

Та тя е дете!

– Леле, а къде са родителите ти? – попитах. Нещо, което щях веднага да направя, ако знаех, че бе само на четиринадесет.

– Вкъщи… в България.

Мили Боже! Беше непълнолетна, сама в нощен влак към Будапеща, за малко да стане жертва на изнасилване, а въпросният насилник може би беше в безсъзнание в съседния вагон. Имах толкова много въпроси да ѝ задам, но само един излезе:

– Ния, как успя да се качиш сама на влак за Будапеща?

– Не мога да ти кажа – отговори тя. – Имам предвид… лично е.

Тя скръсти ръце и изглежда, отново ѝ стана неудобно, а аз реших да не питам повече. Чакаше ни дълъг път и ако искаше да ми каже повече, щеше да ми сподели.

Не помня колко часът беше, може би рано сутринта. Бях задрямал за малко и ударът на брадичката ми в гърдите ме събуди. Вратът ми ме болеше осезаемо, всъщност цялото тяло ме болеше.

Срещу мен Ния спеше много по-комфортно. Очите ѝ бяха затворени като на херувим. Кафявата ѝ къдрава коса и как тя се завърташе точно на бретона ѝ, ми напомни за жена ми Мария, когато беше още млада. Не можех да повярвам, че бяха минали дванадесет години, откакто Мария почина. Как стана така, че толкова години минаха без нея? Но помня първото си впечатление от Мария и колко безупречна изглеждаше косата ѝ.

Мария – тя беше причината да съм в този влак.

– Ъм… – каза Ния.

Гласът ѝ и широките ѝ очи ме стреснаха.

– Не ми казвай, че изживяваш някакъв Набоков момент.

– Какво имаш предвид? – казах.

– Втренчил си се в мен, все едно съм Лолита.

– Не съм – казах обиден.

– Тогава защо ме зяпаш.

Замислих се, преди да отговоря, натъжен, задето жена ми вече не бе между живите, и малко раздразнен от подозренията на Ния.

– Любувах се на косата ти, защото ми напомни на косата на жена ми.

– Много жени имат кафяви коси, нали знаеш – отговори тя остроумно.

– Така е, но не всяка има лимба на бретона си.

– Какво?

– Лимба – казах и направих въртеливо движение с показалеца си около бретона си.

Ния се намръщи, като посочи към своята.

– Това се нарича лимба? – каза тя. – Мразя го.

Засмях се. Жена ми Мария също не харесваше своята.

– Това, което ти смяташ за недостатък, други може да го смятат за нещо прекрасно – казах.

– Не знам кое е по-странно – това, че ме зяпаше, или че харесваш лимби – отвърна тя. – Малко е психарско.

– Не е вярно – казах аз. – Фреди Крюгер е психар. Франкенщайн е психар. Аз…

– Франкенщайн е бил неразбран – поясни тя.

– Вярно е. Изненадан съм, че си го чела – казах аз. – И Набоков. Впечатляващо.

– Да, не мога да понасям детските книжки за тийнейджъри, без да обиждам „Уолтър Уимс”. Обичам да чета.

– Браво, имаш телефон, а романите все още са забавление за теб!

– Да – похвали се тя.

– Имам предвид, че… – продължих.

– Разбирам. Не си откачалка – призна тя. – А къде е жена ти?

– Почина – казах аз.

– Съжалявам.

Стана ясно, че Ния нямаше почти никакъв опит със смъртта. Не знаеше какво повече да каже, което е най-естествената реакция, когато човек чуе такава тъжна новина.

– Това, което е наистина откачено  – казах аз, – е да надживея жената, която обичах и с която се врекох да прекарам остатъка от живота си, а после да видя странната прилика между нейните коси и тези на един четиринадесетгодишен беглец, седнал срещу мен във влака за Будапеща.

– Беглец?

– Така изглежда.

За известно време Ния не каза нищо.

Но после наруши мълчанието, като попита:

– Мислиш ли, че съм красива?

– Ами, да – казах аз.

– Значи все пак има малко Лолита елемент – отвърна тя с усмивка.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но не.

– Това е хубаво, но…

Многозначителната пауза на Ния сигнализираше несигурността на крехкия ѝ тийнейджърски характер, беше интелигентна, но също така вече бе свикнала на подкрепата на повърхностните забележки на противоположния пол.

– Ния, възприемам те като внучка – красива и мила, но не като откачалник – казах аз с нейните думи, като се надявах да бъда по-добре разбран.

– А…

Изглеждаше объркана.

– Всъщност мога да съм ти прадядо – казах.

– Затова ли ми помагаш?

– Минало време: помогнах. Помогнах ти в онзи отвратителен момент – отговорих. – Сега ти правя компания, докато стигнем Будапеща.

– А после? – попита Ния.

– После те съветвам да се свържеш с родителите си и да им обясниш къде си.

– Не мога да направя това – каза тя категорично.

Намерението ѝ бе повече от ясно. Вместо да почне да обяснява, грабна книгата си и закри лицето си с нея. Тогава за пръв път видях какво четеше: Граф Монте Кристо.

Спомних си как трябваше да се справям със собствената си дъщеря, както и с бивши ученици, които бяха твърдо убедени да не споделят какво се случва с тях. Разбрах, че да питам защо е избягала от родителите си и от страната си и защо пътуваше сама, нямаше да ме доведе доникъде. Вече бях опитвал.

Изчаках няколко минути, докато измисля нещо.

– И защо избяга от онзи остров затвор, Едмон Дантес?

Тя свали книгата, положи я в скута си и се взря в мен.

– Какво?

– Трябва да има причина? – казах аз. – Отмъщение ли търсиш? Или изгубената си любов?

Шокираното изражение на Ния бе безценно.

– Чел си книгата? – каза тя.

– Една от любимите ми.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.