Нека ви разкажем „Приказка за Долната земя“ от създателите на анимационния сериал „Златната ябълка“

Aнимационното Студио Змей отново дава поле на изява на млади български таланти с дебютната книга на Ирена Първанова и илюстрациите на Мира Мирославова.

Името на Студио Змей се свързва с проекта за първия анимационен сериал с български фолклорни мотиви „Златната ябълка“. Но това не е единственото постижение на талантливия екип, обединил творчеството си около превеждането на традициите през времето, така че да бъдат достъпни и за най-младите. След няколко успешни анимационни проект, сега е време за… приказка!

„Приказка за Долната земя“ е дело на талантливата сценаристка Ирена Първанова. С нея по книгата работи и Мира Мирославова, чиито илюстрации носят дъха на онова вълшебно детство, което всеки един от нас пази в спомените си.

Алекс е обикновено тринайсетгодишно момче. Толкова обикновено, че се чувства почти невидимо, особено в семейство с двама по-големи и талантливи братя. Единствените приятели на Алекс са видеоигрите и той е изключително щастлив, когато разбира, че семейството му ще отсъства цяло лято. Докато си прави планове за това как ще остане напълно сам в София в компанията на „Спасителите на галактиката“ и изключително много пица, просто няма как да предвиди това, което го сполетява. Родителите му решават да го изпратят на гости при баба, която никога не е виждал и то в най-затънтеното място на света – село Вратня.

Но вместо очакваното скучно лято без интернет, кабелна телевизия и обхват на телефона, сред виещите се улички на селото Алекс открива верни приятелства и необясними загадки, за които никой от жителите не иска да говори. А от горите около Вратня се носят омайващи песни, които призовават момчето по име.

За Алекс започва вълнуваща игра, в която съдбата на света е заложена на карта и която завинаги ще промени живота му. Но и в най-дълбокия мрак се крие светлина…

В тази непозната „Приказка за Долната земя“ нищо не е такова, каквото изглежда – часовниковите кули мълчат, улиците се сливат, наоколо бродят таласъми, самовили и вещици, а най-трудната битка е тази със собствените си страхове.

Това е вълнуваща и красива история, в която фолклор, магия и съвременност се преплитат и в която ти сам избираш какъв да бъдеш утре.

Откъс от „Приказка за Долната земя“, Ирена Първанова

Всичко започна в един понеделник, подобен на всички други горещи летни понеделници, на един черен път, неразличим от всички други черни пътища освен по това, че беше малко по-тесен и може би мъничко по-криволичещ. Дребни камъчета се лепяха по гумите на стар автобус, който уморено бръмчеше по жежкия чакъл. Шофьорът на автобуса, необичайно ведър предвид следобедната жега, беше свалил прозорците и си припяваше някаква песен, като безмилостно и неизменно бъркаше всяка една нота в нея.

На пръв поглед човек би решил, че автобусът е празен. Луничавата жена от 26-о място и момченцето, което веднага щом напуснаха софийската автогара, се бе покатерило в скута ѝ, за да наднича през прозореца, бяха слезли още на втората спирка. Последва я мъж с гъсти мустаци и недорешена книжка с кръстословици. След него пък смугло момче, цялото изпонахапано от комари. После беше ред на намусена леличка, която неуморно мърмореше, че подобна жега е абсолютно недопустима, особено като се имат предвид цените на билетите. След тях слезе мълчаливо момиче с плитка до кръста, което през цялото пътуване не отлепи поглед от телефона си. После трима приятели с големи раници и загорели от слънцето лица. На последната спирка автобусът бе олекнал с цели седем усмихнати старици, торбите им с празни буркани и всичките истории за внуците им. И така, автобусът се изпразни.

Дори самият шофьор сякаш бе забравил за високото бледо момче на третия ред, но то си беше там. Името му беше Александър и той бе свикнал хората от време на време да забравят за него. Това беше един от недостатъците на живота с двама по-големи братя. Всъщност истината бе, че точно неговата незабележимост го бе довела в този автобус.

Изпънал крака на съседната седалка, той тъкмо показваше на група грозни зомбита защо не трябва да се закачат с него, когато батерията на преносимата му конзола премигна тъжно и изгуби още една чертичка. Александър въздъхна, сбърчи нос и с видимо неудоволствие натисна бутона за изключване. Върху свободните седалки удобно се бе настанила мързелива скука, каквато се усещаше само в празни автобуси и препълнени класни стаи. Въздухът беше горещ и задушен.

Момчето разсеяно се загледа навън. Отвъд прозореца му се гонеха слънчогледови полета и полегати хълмове. Зад тях, някъде в далечината, оплетени в облаци върхове извиваха гърбове към небето като огромни сънени котки. Слънцето се бе изкачило високо и под ярките му лъчи всичко изглеждаше странно и далечно като картинка, изрязана от гланцирано блокче. Алекс се прозина широко и за миг улови отражението си в стъклото. Чифт тъмнокафяви очи се вгледаха в него. Вярно, не бяха нищо особено, но пък си вършеха добре работата. Най-големият му брат Георги беше взел сините очи на майка им, но за сметка на това съвсем недовиждаше и въпреки дебелите очила винаги трябваше да превива върлинестото си тяло над бюрото, докато четеше поредната книга за неразрешими уравнения и питагорови триъгълници. Другият му брат Петър обаче беше хем синеок, хем можеше да се похвали с идеално зрение. Той не пропускаше да го натякне на Георги всеки път, когато задигнеше очилата му и отпрашеше нанякъде с тях със силен смях.

Петър беше нисък и набит и по нищо не му личеше, че е най-пъргавото момче в цялото училище. Той беше способен да изтърчи от детската стая до входната врата и дори да нахлузи маратонките си по пътя, преди Георги да успее да се изправи неловко и да го подгони.

На Алекс много му се искаше да убеди себе си, че Георги и Петър са виновни за това, че е натъпкан в задушния бръмчащ автобус. Ако братята му бяха малко по-обикновени, това никога нямаше да се случи. Не можеха ли просто да са като него? За какво им бяха награди? Но момчето си знаеше, че отговорността си е само негова. Дълбоко в себе си той осъзнаваше, макар и с недоволство, че няма право да се сърди на Георги, задето преди месец бе спечелил националната олимпиада по математика. Големият му брат беше положил огромни усилия да се класира за финалите в Англия. Всеки свободен миг от претъпканата му програма бе запълнен с косинуси, градуси и теореми, изписани със ситен, четлив почерк. Месеци наред Георги бе така погълнат от уравненията си, че постоянно забравяше да яде и да спи, не си подстрига косата нито веднъж и все пропускаше да се огледа в двете посоки, преди да пресече (нещо, за което баща им постоянно го мъмреше). Често се случваше сутрин да пропусне закуската, да облече първата дреха, която хване, и да хукне право към училище. Веднъж бе стигнал чак до спирката на тролеите с възголемите кецове на Петър, а пък един хладен петък минаха цели два учебни часа и едно голямо междучасие, преди да осъзнае, че носи пухкав люляков пуловер, който несъмнено принадлежеше на майка им Стела. Алекс не можеше да се сърди и на нея за това, че прие (или по-скоро настоя) да придружи брат му в чужбина. Тя работеше в Министерството на образованието и науката и приемаше академичните успехи на синовете си много сериозно. Всъщност тя взимаше всичко, свързано с тях, много сериозно и полагаше всички възможни усилия да им осигури най-доброто бъдеще. Пред очите на Алекс като на лента минаха безброй вечери, когато тя се бе прибирала изтощена от работа и едва свалила палтото си, сядаше да му обясни как да реши някоя наглед нерешима задача по алгебра, да помогне на Георги да организира милионите си хвърчащи записки, изписани плътно с числа, букви и странни йероглифи, и нежно, но строго да напомни на Петър, че е време да поучи. Петър, също като Александър, не обичаше особено много да пише домашни, но за сметка на това спортът му се удаваше. Едва на петнайсет той бе станал капитан на националния младежки баскетболен отбор.

Новината беше дошла преди два понеделника заедно с покана за ежегодния тренировъчен летен лагер в Бургас, където се предлагаше настаняване „с осигурена закуска“ за него и негов настойник. Баща им Мартин на момента предложи да се жертва в името на семейното благо и да прекара лятото излегнат на шезлонг край морето. Той работеше като илюстратор за едно от най-големите софийски издателства и можеше да пътува където си пожелае, стига да изпраща рисунките си преди крайния срок (условие, което той понякога спазваше).

Всички добри новини пристигнаха накуп и за известно време в разразилия се хаос от математически записки, спортни чорапи и неизмити чинии Алекс почти повярва, че родителите му са забравили за него. Той със задоволство започна да крои планове за едно блажено лято, изпълнено с полуготова пица, енергийни напитки и видеоигри. Целият апартамент щеше да бъде негов! Никой нямаше да го гони от компютъра, никой нямаше да му казва, че не може да гледа филми на ужасите в два сутринта, никой нямаше да настоява, че снаксът с паприка не е здравословна закуска. Той щеше да спи до следобед, а след това сам да играе компютърни игри за двама.

Алекс нямаше много приятели. През март винаги получаваше по пет мартенички – по една от майка си и баща си, чифт от братята си и винаги една от леля Елка – миловидната белокоса съседка от апартамента вдясно, която всъщност не му беше леля. За сметка на това обаче любвеобилно го наричаше „малък юнак“ и редовно го щипеше по бузите, когато го пресрещнеше пред асансьора. Всъщност истината беше, че Алекс нямаше никакви приятели. Не че беше лош. Макар и доста срамежлив, Алекс имаше някои добри качества – стараеше се да е възпитан и любезен, много го биваше да разрешава загадките дори в най-трудните видеоигри и беше сигурен, че ако някой му повери тайна, щеше да я запази до гроб. Също така веднъж седмично помагаше на леля Елка да напазарува от кварталния магазин и след това занасяше препълнените торби до дома ѝ въпреки нейните половинчати възражения (които тя се чувстваше длъжна да нададе, защото така повеляваха социалните норми, а не защото наистина държеше да мъкне сама килограмите чушки, сирене, яйца и кисело мляко). Естествено, като всички деца, и той имаше съученици, които можеше да попита за домашното по литература и контролното по история, но никой от тях нямаше да забележи, ако един ден той просто изчезне. Момчето бе почти сигурно, че всичките двайсет и пет момчета и момичета ще се скупчат около празното място на последния чин до изтъркания плакат с още по-изтъркан лозунг „Днес ти избираш кой да бъдеш утре“ и ще се питат един друг кой ли е седял там.

На Алекс обаче не му трябваха приятели. За какво му беше да получава съобщения, покани за излизане и пожелания за рождения си ден? Той си имаше компютър с трийсет и осем игри и четиресетинчов дисплей и планираше да прекара цялото лято, като побеждава дракони, спасява далечни планети от извънземни атаки и разплита тайните на египетските фараони, които очевидно притежаваха хем древна магия, хем невероятни умения в областта на ръкопашния бой и стрелбата със снайпер. Той изгаряше от нетърпение да превърти любимата си игра „Защитникът на човечеството“[1] за осми път. Беше гледал видео онлайн, според което създателите скрили таен план само за най-запалените почитатели, и той имаше намерение да го открие.

Плановете му обаче рухнаха по доста грандиозен и същевременно малко трагичен начин в събота, точно два дни преди злощастното автобусно пътешествие.


[1] „Защитникът на човечеството“ е игра пъзел, в която главният герой трябва да спаси Вселената от ужасяващи извънземни. Главният герой е едновременно красив, смел и преливащ от мъдри цитати.