Тази рубрика трябваше да стартира преди повече от година с едно интересно пътуване до село Киселчово в Родопите, където двама автори от екипа ни – Лили Дунева и аз, гостувахме в хотела на писателката Мона Чобан и месихме родопски обредни хлябове по време на нестандартния уъркшоп, който бе организиран на място през късната пролет на 2019 г. За тази история обаче ще разкажа някой друг път, защото днес ще ви поведа из пътеките на друга нашенска планина: любимата ми Рила и величествения язовир Белмекен, погледнат от едноименния връх.
Текстът е не просто предложение за еднодневна разходка близо до София, а и лична история за изкачване на лесно достъпен връх в приятна компания, впечатляващи гледки към изключително красив язовир, няколко озъбени овчарски кучета и логично обяснение защо на хижа „Христо Смирненски“ трябва да хапнете пържени картофи. Държа да подчертая, че поканих с мен на тази разходка и колегата Костадин Николов, когото познавате от рубриката „Петъчно“, но той вече бе планирал друг преход из Пирин, за който го предизвиквам да сподели тук скоро.
А сега да започваме!
Преди няколко седмици, в една августовска събота с моята приятелка Михаела решихме да се качим на връх Белмекен (2626 м) и потеглихме от София към едноименния язовир (1932 м н.в.), който се намира на около 140 км от столицата в Източна Рила (Ибърски дял) и е най-високият язовир с насипна язовирна стена на Балканите. По принцип язовирът е част от каскадата „Белмекен-Сестримо-Чаира“, затова и за изходна точка до него често се цитира с. Сестримо, откъдето ще ви прекара и Google. Моят съвет обаче е да не минавате по този път, а да обиколите през Юндола, тъй като пътната настилка в района на Юндола е в доста по-добро състояние и въпреки удължения маршрут ще успеете да стигнете далеч по-лесно и безпроблемно до яз. Белмекен от там. Така че, освен ако нямате намерение да се разхождате с офроуд джип из района на Белмекен, ви съветвам след излизане от Костенец да се отклоните в посока Юндола, като небрежно подминете разклона за Сестримо. През целия път от Голямо Белово до самия язовир ви очакват изключително красиви пейзажи (виждала съм ги през зимата, пролетта и лятото и всеки път са ме изумявали), така че още возейки се в колата ще усетите част от магията на Рила в този район. Малко след като влезете в Юндола ще стигнете до Т-образен разклон, на който трябва да поемете вдясно, накъдето сочи и табелата „Белмекен“. Язовирът се намира на около 20 км след този разклон, а идвайки от Юндола ще излезете точно в началото на маршрута за вр. Белмекен, който започва от язовирната стена. Можете да паркирате автомобила си по продължение на пътя около целия язовир, така че със сигурност няма да имате проблеми с намирането на паркомясто.
От табелата на Национален парк „Рила“, която се намира в началото край язовира, поехме по червената маркировка (за неопитните по планинските пътеки уточнявам, че това са две или три долепени червено-бели черти, отбелязани върху камъни, дървета и на други максимално видими места). Първото нещо, което забелязахме още в момента, в който излязохме на открито пред язорива, бе високия връх, който се простира от противоположната страна на яз. Белмекен и веднага предположихме, че това трябва да е нашата цел за днес. Оказахме се напълно прави, затова бързам да ви успокоя да не се стряскате от внушаващия вид на вр. Белмекен, погледнат от брега на язовира, защото всъщност изкачването на тези 2626 м далеч не е толкова трудно, колкото изглежда и в благоприятни атмосферни условия е напълно постижимо дори за малки деца.
Докато вървахме по маркираната пътека, по която за учудване срещнахме повече хора, отколкото очаквахме, пътя ни пресече многобройно стадо овце, предвождани смирено от своя овчар и охранявани зорко от красиво овчарско куче, което беше седнало встрани, наблюдавайки язовира, сякаш се любува на смайващата гледка пред себе си. Пленени от тази романтика, двете с Михаела някак преминахме през цялото стадо и неусетно се озовахме отново по пътеката, в чийто край обаче се оказа, че ни посрещат още цели три овчарки кучета, които далеч не бяха така естетически настроени, както техния събрат.
Първоначално едното от тях започна да ни лае, след което второто се включи да му приглася, а първото, явно почувствало се още по-силно, оголи зъби и дори се спусна стремглаво надолу, приближавайки се към нас. Като опитни любителки на (не)познатите кални пътеки у нас, а и из други Балкански страни, двете с Михаела знаем, че последното, което трябва да правим в такъв момент, е да бягаме или да се опитаме да се отбраняваме, затова запазихме самообладание и продължихме привидно спокойни напред по пътя си. Кучетата продължиха да лаят още известно време, след което замлъкнаха и ни оставиха да се потопим в нежната песен на планинските поточета, които се наложи да прескачаме на места, тъй като съкратихме леко маршрута си към върха.
Името „Белмекен“ означава „известно място“ и това най-вероятно въобще не е случайно, тъй като през цялото време на разходката ви има два основни ориентира – яз. Белмекен, който на изкачване винаги ще бъде от дясната ви страна и ще се разкрива все повече и повече с напредването към върха, и най-високата точка над него, която всъщност е вр. Белмекен.
Следва първият по-стръмен участък от маршрута, за който ще се наложи да завиете леко вдясно, откъдето поемате направо и нагоре към целта. В подножието на същинската част от билото Ви съветвам да спрете за по-дълго, тъй като именно там за първи път ще блесне пред вас в почти целия си блясък яз. Белмекен, който ви гарантирам, че ще ви се стори неземно красив.
Идва ред на по-стръмното на пръв поглед изкачване, което може да ви се стори, че никога няма да свърши, тъй като вр. Белмекен е горд представител на Рила планина и както повечето й върхове и той създава усещането, че винаги има още един хребет, преди да стигнем заветната цел.
А веднъж стигнете ли я, светът вече изглежда различно, защото пред вас се открива главозамайващо прелестна гледка в лицето на яз. Белмекен с чистите му води, които проблясват на слънцето (ако улучите слънчев ден за изкачване).
Изминаването на целия маршрут от язовирната стена до върха отнема около 2 часа и половина с няколко продължителни почивки за снимки и за хапване, а слизането обратно надолу – около 2 часа. Това ви дава предостатъчно време да се полюбувате на спиращата дъха гледка от върха към язовира, която без колебание мога да определя като едно от най-красивите неща, които съм виждала в живота си досега.
Ако случайно сте огладняли след този приятен преход сред тучни ливади, благоуханни клекове и прохладни поточета, приветлив за покоряване връх и неземно красив язовир, то може да се отбиете в близката хижа „Христо Смирненски“, покрай която минава пътят ви както на идване, така и на прибиране към Юндола. Двете с Михаела бяхме изгладнели и без колебание отбихме колата на паркинга пред хижата, за да се озовем в рая на пържените картофи. Със сигурност повечето хора биха се сетили за бира, боб или кюфтета далеч преди да им мине през ума да поръчват пържени картофи в хижа, но ние с Михаела не сме повечето хора и затова се отдадохме на нездравословната компания на тези истински картофи, които хижарите прилежно бяха обелили, нарязали и изпържили до златисто.
За финал ще кажа, че предложението ми за еднодневна разходка из това райско кътче в любимата ми Рила спокойно може да прерастне и в уикенд, като местата за спане в района са много и различни.
Така че ако се чудите накъде да хукнете идния уикенд, просто палете колата и поемайте към Белмекен в приятна компания.
снимков материал – Емилия С. Николова
