Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й.

А в миналото, в един от най-трудните периоди на страната ни – по времето на Карнегиевата анкета, пристига уважаван американски професор, за да се включи в нея и да обори нападките и клеветите за извършваните от българите зверства. Продукт на неговия неспирен труд е книгата му „България и нейните хора“, която години по-късно е преведена и на български. Неговата правнучка след нещастен развод решава да посети страната, за която прадядо й е писал с толкова обич и възторг.

Двамата млади се срещат на летището в София и се влюбват лудо един в друг. Ще съумеят ли да преодолеят различията си и да приемат страната ни като своя, за да заживеят заедно тук?А те и двамата са влезли през другата врата на познанията си единствено от книгите, като една от тях – „България и нейните хора“ – и за двамата се е превърнала в своеобразна библия.

Тази книга беше написана, както се изгражда къща – върху здрави темели от вековната ни история, с тухли, всяка от тях исторически факт, и спойка от много истини, малко повече въображение и много повече любов, която я превръща от къща в дом. Влизаш в него и искаш да останеш завинаги. И не само ти, а и децата, и внуците ти. И всички след тях.

Весела Люцканова

Весела Люцканова е писател, редактор, издател и преводач. Автор на над 30 книги, от които 20 романа. Носител на наградите за разказ “Сребърният пръстен” и “Голямото читателско жури”, както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство “Хр. Г. Данов” за романа си “Щъркели на леда”. През 1989 г. получава престижната европейска награда “Еврокон-89” за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. През 1993 г. става носител на наградата “Гравитон” за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество “Златна звезда”, а през 2008 г. – годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази “Бай, бай, хепинес”. Преведена е на много езици.

Откъс от „Влез през другата врата“, Весела Люцканова

1992 година

Вече нищо не го задържаше тук.

Дори старинната къща – огромна и празна, в която бе роден и израснал. Повечето й стаи бяха заключени. Кабинетът на Пиърс О’Махони. Кабинетът на дядо му. Кабинетът на баща му. И спалнята на родителите му, изоставена след смъртта на майка му. Всичко в тях бе замръзнало във времето, такова, каквото е било. А някога във всичките тези помещения е кипял живот… Било ли е, не е ли било…

Беше решил: роден в нея като Ейнджъл О’Махони, щеше да я напусне като Ангел О’Махони.

Превъртя ключа и за миг се вкамени на прага. Както всеки път, щом отвореше вратата. Вече никой не го чакаше. В къщата го препъваха отсъствията на хората, които бе обичал. През целия си живот щеше да ги носи живи в сърцето си, но от години нямаше с кого да сподели нито радостта, нито болката. Нито гордостта си от току-що получената красива диплома, прибрана в чантата му.

Скоро навърши двайсет и пет. Желязната завеса бе паднала преди три години. Вече всички пътища бяха отворени пред него. Време беше да изпълни даденото обещание на дядо си. Старият изскочи като жив от паметта му – толкова добре го помнеше! Приличаше повече на светец с бялата си брада и втренчения си в хората поглед, отколкото на обикновен лекар, който помагаше на всеки, позвънил на вратата им. И винаги успяваше да върне болните към живота. Само веднъж… не успя. Баща му също бе лекар, и той само веднъж… не успя. Искаха и от него да продължи традицията, но как да го направи, като не понасяше чуждата болка? От вида на кръв му призляваше и от всяко стенание можеше да загуби съзнание. А и помнеше най-важното, лекарите не са богове. Когато навърши осемнайсет, твърдо заяви и на двамата, че ще лекува единствено душите на хората, и след колежа постъпи в Кралската театрална академия в Лондон.

Спря във фоайето. Погледна към закачалката с връзката ключове, които чакаха да посегне към тях. Все отлагаше мига да пристъпи в някой от кабинетите, те криеха само спомени, а той щеше да броди като призрак из тях. Болката от непрежалимите загуби можеше и да го взриви. Първа си бе отишла майка му при раждането на сестричката, която отнесе и нея със себе си. В отвъдното. А като че ли с тях – и баща му, защото той се зазида в мълчание. Години по-късно го последва и дядо му… От стария остана само урната с праха, която чакаше да бъде пръсната върху родната му земя. Него чакаше, защото точно той му обеща, не баща му.

Не можеше повече да отлага. Посегна към ключовете.