В новия си роман „Между лъжите” (ИК „Сиела”) британската писателка Мишел Адамс държи читателя в напрежение до последния ред, разплитайки мистерията около забуленото в непроницаема мъгла минало на изгубилата паметта си Клоуи. Острият психологически трилър, който излиза в разгара на лятото, напомня защо понякога е по-добре да не научаваме истината…

Младата британска авторка Мишел Адамс се завръща на български с втория си роман – „Между лъжите”. Психологическият трилър ни запознава с Клоуи, която се буди на болнично легло без никаква идея коя е, какво се е случило с нея и защо е в болница. Момичето не познава нито един от хората, които се представят за нейно семейство и дори не помни името си. Клоуи се възстановява бавно, докато нейните близки й разкриват малко по малко какво е преживяла, коя е, какво е имала и какво е загубила. Постепенно Клоуи научава за своята кариера, за дома си, за мъжа си, за детето си… и за жестоката катастрофа! Нещо кошмарно се е случило с любимия на Клоуи и тяхното дете. Сега тя не просто трябва да си припомни кои са те, а и какво е направила, че да ги загуби. И докато се опитва да се пребори със забулените си в мрак спомени, героинята на Мишел Адамс се оплита здраво в кълбо от лъжи, което трябва да разплете на всяка цена. Но това далеч няма да е лесна задача – особено когато всички около нея я лъжат…
Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото лъжите болят по-малко.

Британката Мишел Адамс (1981) е единственото момиче и най-малкото от 5 деца у дома. Защитава научна степен и работи като физиолог в кардиология, но привлечена от изкуството, музиката и литературата от малка, в началото на новия век решава да последва мечтата си да напише книга. След няколко неуспешни опита Адамс успява да пробие на книжната сцена с романа си „Сестра ми” през 2015 г. През юли 2018 г. на английския пазар излиза и вторият й роман – „Между лъжите”, чийто превод на български е на Коста Сивов. Адамс споделя, че черпи вдъхновение от заобикалящия я свят и човешките отношения, но най-вече – от любимите си Стивън Кинг и Маргарет Атууд.

Автор на корицата на българското издание на „Между лъжите” е Живко Петров.

Откъс от „Между лъжите”, Мишел Адамс

Отварям широко очи. Не се събуждам спокойно, не преминавам плавно от сън към реалност. Всичко става бързо, като отлепяне на лейкопласт и порязване с нож. Останала съм без дъх и съм изпотена. Спомените от съня ми бавно отлитат, докато оглеждам стаята. Това е съзнателно усилие да си спомня къде се намирам. Да се уверя, че съм в безопасност. И съм жива.

Обръщам се, вдигам лице от възглавницата и се изправям до седнало положение в леглото. Чувам единствено нежния шепот на дъжда върху прозореца. Потривам очи. Някаква врата се отваря и затваря. Разнасят се стъпки на стълбището и гласове, които разговарят в кухнята.

Семейството.

Те твърдят, че името ми е Клоуи. Когато се събудих в болницата с пресипнал и дрезгав глас и гърло, което толкова много ме болеше, че едва можех да говоря, не си спомних коя съм. Не си спомних нищо за живота си. Нямах представа коя съм била, с какво съм се занимавала, как съм живяла. Попитах една от сестрите –  закръглена жена на име Хелън, чиито малки очила се бяха изплъзнали на върха на носа є –  но тя само сложи пълната си ръка на хълбока си и ме попита:

– Не си ли спомняте?

Поклатих глава. Болеше ме и я чувствах някак си по-подута. Опитах се да си спомня нещо, каквото и да било, и в съзнанието ми изникна някакъв бегъл спомен за катастрофа, който сега сънувам всяка вечер. Но не можех да бъда сигурна. Погледнах през прозореца, защото имаше нещо познато в дъжда и в далечния звук от разбиващи се в брега вълни. Какво?

– Казвате се Клоуи. Катастрофирахте. Бяхте в кома повече от месец – отговори сестрата. – За щастие, се възстановявате добре, така че няма нужда да се тревожите.

Хелън се върна към работата си да си води бележки и да си записва различни измервания: пулс, кръвно налягане, температурата във вътрешността на ухото ми. Забелязах картичка на нощното ми шкафче: Оздравявай скоро, Клоуи, гласеше тя. Обичаме те, от мама, татко и Джес. Очевидно това беше семейството ми.

Тях също не ги помнех.

Връщам се отново в настоящето, отмятам тежките бродирани одеяла и вземам чашата с вода от нощното шкафче. Устата ми е много суха. Такава е, откакто дойдох тук. Заради прахта е, цялата къща е потънала в нея. Домът на семейството ми е стар и просторен, а някои части от него не са обитавани от десетилетия. Посягам към нощната лампа. От абажура є висят красиви малки пискюли. Включвам я, но тя не е достатъчна, за да освети добре стаята, ъглите остават тъмни, изгубени във владенията на сенките.

Оглеждам се, за да си припомня къде се намирам. Сега това място е моят дом, но дори след няколко седмици ми се струва непознато. Стените са покрити с релефни тапети на рози в наситено розово-оранжево. На две места ъгълчетата им са се отлепили. Таванът е бял, но изглежда сив и мръсен благодарение на гъстата мъгла навън, която не се е вдигала от дни. Мазилката се лющи около лампата. Имам чувството, че всичко тук се разпада. Всяка сутрин попивам всеки сантиметър от къщата с надеждата, че ще си я спомня. Но нищо тук не е мое. Моят дом е някъде другаде. Живяла съм друг живот, който не помня. Живот, който вече не съществува.

Ставам, отивам до прозореца и разтварям старата завеса. Невъзможно ми е да преценя колко е голямо семейното имение от тази стая, в която твърдят, че съм израснала. Заобиколени сме от декари мокра земеделска земя, която се простира чак до гората. Някъде зад нея има село. Иска ми се да отида там, да изляза от тази къща, но баща ми казва, че е прекалено рано. Аз съм голяма жена, но ме държат затворена като малко дете, което се нуждае от защита. Постоянно ми повтарят, че искат най-доброто за мен. За да им угодя, стоя тук. Но ми е трудно да се доверя на тези хора, след като дори не съм сигурна, че ги познавам.

Приглушените цветове на коридора ме потискат, докато слизам долу. Светлината навън е слаба, тя е зимна светлина, сребриста и мека, и само ми напомня колко много време съм изгубила. Цял един сезон е минал, без да имам възможност да го преживея. Кое е последното нещо, което си спомням? Не съм сигурна. Не мога да си спомня живота, който съм живяла през лятото преди катастрофата. Засега трябва да се задоволя с това място, с тези хора. С тази версия на самата мен.

На Клоуи. Която и да е тя.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.