„Малки големи неща” от Джоди Пико – роман за предразсъдъците и (липсата на) справедливост

Нашумялата американска писателка Джоди Пико повдига общочовешки въпроси за омразата, предразсъдъците, страховете и надеждата на страниците на своя роман  „Малки големи неща” (ИК „Сиела”). Чернокожата й героиня Рут Джеферсън ни провокира да се замислим илюзия ли е справедливостта, могат ли различни етнически групи да живеят заедно, или винаги ще има взаимна омраза, подозрения и невидими стени.

Едно от наистина големите заглавия, предизвикали широк интерес и признати от публика и критика в световен мащаб през последните години – „Малки големи неща” на титулуваната американска съвременна писателка Джоди Пико – излиза на български език. Продуцентът на „Ла Ла Ленд“ Марк Плат в момента подготвя филмова екранизация по романа с „Дриймуъркс“, като в двете главни роли ще влязат Джулия Робъртс и Виола Дейвис.

Рут Джеферсън е сред най-добрите акушерки в местната болница с над 20-годишен опит, а родилките, които попаднат в нейната смяна се радват на специалното й отношение и компетентната й преценка във всяка ситуация. Репутацията й обаче не е достатъчна, за да накара младото семейство Бауер да й позволи да се грижи за новороденото им. Защото Рут е чернокожа, а семейство Бауер са бивши скинари и агресивни расисти, които не желаят чернокожа сестра да е в близост до детето им. Ръководството в болницата се съгласява с техните искания и отстранява Рут от случая, но нещо ужасно е напът да се случи. Малко след отстраняването на Рут бебето на семейство Бауер умира след рутинна операция, а опитната сестра е била забелязана сама с него в стаята преди смъртта му.

Способни ли са различни етнически групи да живеят заедно, или винаги ще има взаимна омраза, премълчани подозрения и невидими прегради? Може ли човек да бъде наистина безпристрастен? Илюзия ли е справедливостта и има ли лек за разделението и омразата?

Малки големи неща“ е роман за омразата и предразсъдъците, за избора, страха и надеждата, на чиито страници Джоди Пикосъс съчувствие и хуманност, с дълбок психологизъм и голяма смелост търси отговорите на тези въпроси. Това е една история, която за пореден път осветява грозните пукнатини във фасадата на нашата илюзия, че живеем в справедлив свят.

Джоди Пико (1966) е световноизвестна писателка с над 20 романа, сред които и познатите на българския читател „Десетият кръг”, „Споделен живот” и „Домашни правила”. „Малки големи неща” излиза през 2016 г. и още с дебюта си оглавява класацията за най-продавани книги на New York Times. Пико е в топ 10 на най-влиятелните живи възпитаници на Принстънския университет, а през март 2019 година бе обявено, че ще получи Sarah Josepha Hale Award на специална церемония през септември в Операта в Нюпорт, САЩ. Престижното отличие се дава ежегодно в Нова Англия от 1956 г. насам за специален принос в сферата на литературата и носи името на известната американска писателка, която дава началото на традицията Денят на благодарността да се празнува в последния четвъртък на ноември.

За „Малки големи неща” в The Washington Post отбелязват: „Най-важният роман, който Джоди Пико някога е писала.” На български език романът излиза в превод на Анна Карабинска-Ганева.  Оформлението на корицата е на Фиделия Косева.

Откъс от „Малки големи неща”, Джоди Пико

Отварям картона и преглеждам бележките, като запомням детайлите.

– Дейвис – чета аз, – това името на бебето ли е?

– Да. Жизнените му показатели са добри, но захарта му след първия час беше ниска, затова го подтикнахме да суче. Той опита по малко от едната и от другата гърда, но беше по-скоро слюнчене и е сънлив. Всъщност почти не е ял.

– Разтвори ли очите и крачетата?

– Да, и се изпишка, но не е акал. Още не съм го изкъпала, не съм описала и общото физическо състояние на новороде­ното.

– Няма проблем – казвам аз, – това ли е всичко?

– Бащата се казва Търк – отвръща Люси колебливо, – има нещо… не е съвсем наред… има нещо странно в него.

– Още един похотлив татко ли? – питам я аз. Миналата година имахме един баща, който постоянно флиртуваше със стажантката, присъстваща на раждането. Когато накрая се на­ложи да правим секцио, вместо да застане до главата на жена си, прекоси операционната и каза на стажантката: „Тук е мно­го горещо, сигурно заради теб?“.

– Не, не в този смисъл – каза Люсил. – Държи се нормал­но с майката. Просто е… някак неприятен, не мога точно да го определя.

Винаги съм си мислила, че ако не бях станала акушерка, можех блестящо да се преструвам на медиум. Ние сме трени­рани да отгатваме от какво се нуждаят пациентите ни малко преди самите те да го осъзнаят. И също така имаме дарбата да улавяме разни странни вибрации. Миналата седмица напри­мер радарът ми моментално се обади, когато един пациент с ментални проблеми доведе една възрастна украинка, с която се беше запознал в супера, където тя работеше. Имаше нещо странно в общуването помежду им, доверих се на инстинкта си и извиках полицията. Накрая се оказа, че украинката беше лежала в затвора в Кентъки за кражбата на новородено от жена със синдром на Даун.

Затова, когато тръгвам към стаята на Британи Бауер, не съм разтревожена, а по-скоро си мисля: „Ще се оправя“.

Почуквам леко и отварям вратата.

– Аз съм Рут – казвам аз, – и днес ще бъда вашата сестра. – Насочвам се направо към Британи и се усмихвам на бебето, сгушено в свивката на ръката ѝ. – Истински сладур, как се каз­ва? – питам аз, макар че вече знам. Това е просто начин да се започне разговор, да се установи контакт с родителите.

Британи не отговаря. Тя поглежда съпруга си – едър мъ­жага, приседнал на ръба на стола. Косата му е съвсем късо подстригана, като в армията, и кракът му нервно потропва, сякаш не го свърта на едно място. Разбирам какво е смути­ло Люсил. Търк Бауер събужда у мен образа на високоволтов кабел, паднал на пътя, който чака нещо да го докосне, за да започне да пуска искри.

Няма значение дали си стеснителна, или скромна – ако току-що ти се е родило дете, не може дълго да запазиш мъл­чание. Жените искат да споделят този преломен момент, искат да говорят за мъките, за раждането, за красотата на тяхното бебе. Но Британи, тя сякаш чака от мъжа си разрешение, за да заговори. Домашно насилие? – помислям си аз.

– Дейвис – почти се задавя тя, – името му е Дейвис.

– Е, добре, здравей, Дейвис – прошепвам аз и се доближа­вам към леглото. – Нали нямате нищо против да му чуя сърце­то и дробовете и да премеря температурата?

Ръката ѝ обгръща още по-здраво бебето, придърпвайки го към себе си.

– Мога да го направя и тук, в леглото – казвам аз. – Няма нужда да го пускате.

Човек не бива да бъде придирчив към една млада майка, особено когато току-що е научила, че кръвната захар на бебе­то ѝ е твърде ниска. Затова пъхам термометъра под мишница­та на Дейвис. Температурата му е нормална. Поглеждам към снопчетата коса по главичката – бяло петно може да бъде знак за глухота; редуване в типа окосмяване може да е сигнал за проблеми в метаболизма. Притискам слушалката към гръбче­то на детето, слушам дробчето. Плъзгам ръката си между него и майката, слушам сърцето му.

Какво е това?

Слушам отново, за да се убедя, че не е случайно, но лекият шум е там, ясно доловим зад ритъма на пулса.

Търк се изправя, така че сега се извисява над мен, кръсто­сал ръце пред гърдите.

Бащите проявяват нервността си по различни начини. По­някога дори стават войнствени. Сякаш за да сплашат бедата, ако се зададе насреща.

– Чувам много лек шум – казвам аз внимателно, – може да не е нищо особено. На такъв ранен стадий някои части на сърцето продължават да се развиват. Дори и да е шум, може да изчезне след няколко дни. Въпреки това ще го отбележа в картона. Ще извикам и педиатър да го чуе. – Докато обяс­нявам, опитвайки се да звуча колкото се може по-спокойно, отново измервам кръвната захар. Правя го с Акю-чек, така че получавам резултата веднага. Леко се е повишила. – Ето това е добра новина – казвам аз, опитвайки се да дам на родителите нещо позитивно, за което да се хванат. – Захарта му е много по-добре.

Отивам до мивката и изчаквам топлата вода, пълня пласт­масова купа и я слагам на затоплената маса.

– Дейвис определено се съвзема и вероятно съвсем скоро ще започне да се храни. Нека да го изкъпя, това ще го сгрее малко и после може пак да го опитаме на гърдата – казвам аз.

Посягам надолу и поемам бебето. Обръщам се с гръб към родителите и започвам общия преглед. Докато проверявам ръ­бовете на фонтанелата на главата, за да се уверя, че костите не се застъпват, чувам как Британи и Търк шепнат яростно зад гърба ми. Родителите се тревожат и това е нормално. Много родители не обичат да се вслушват в мнението на сестрите по медицински въпроси. Те искат да го чуят от лекаря, за да го приемат наистина, макар че точно сестрите са тези, които пър­ви откриват някое отклонение или симптом. Техният педиатър е д-р Аткинс, ще я извикам по пейджъра, след като свърша с прегледа, и ще я накарам да чуе сърцето на бебето.

В момента цялото ми внимание е обърнато към Дейвис. Търся лицеви охлузвания, хематоми или абнормалност във формата на черепа, проверявам гънките върху мъничките му длани и разположението на ушите спрямо очите. Измервам обиколката на главата и дължината на извиващото се телце. Проверявам устата и ушите за разцепвания. Опипвам ключи­ците и пъхвам малкия си пръст в устата му, за да проверя су­кателния му рефлекс. Наблюдавам издигането и спускането на малките мехчета на дробовете му, за да се убедя, че дишането не е затруднено. Натискам коремчето, за да се уверя, че е меко. Проверявам пръстчетата на ръцете и краката, оглеждам го за обриви, лишеи или родилни петна. Уверявам се, че тестисите са се спуснали, проверявам за хипоспадия, както и че уретрата е там, където трябва да бъде. После внимателно го обръщам, оглеждам основата на гръбнака за трапчинки или окосмяване или някакъв друг индикатор за дефект на нервните пътища.

Осъзнавам, че шепненето зад мен е спряло. Но вместо да се почувствам по-спокойна, усещам заплаха. Какво не правя както трябва?

Когато пак го обръщам по гръб, очите на Дейвис започват да се затварят. Бебетата често стават сънливи около два часа след раждането, което е още една причина да го изкъпя сега – ще го разсъни достатъчно, за да го накараме да суче отново. Купчина кърпи са подредени върху затоплената маса, с отра­ботено, уверено движение потапям една от тях в топлата вода и обтривам бебето от главата до петите. Слагам му пеленка, бързо го повивам в одеялцето и изплаквам косата му над мив­ката с малко бебешки шампоан. Последното нещо, което пра­вя, е да му сложа лентичка с името на китката, същата каквато носят и родителите му, закопчавам и малка електронна грив­ничка на глезена, която ще се задейства, ако бебето се окаже твърде близо до някой от изходите на болницата.

Усещам как погледите на родителите направо се забиват в гърба ми. Обръщам се, залепила усмивка на лицето си.

– Ето – казвам аз, като отново подавам новороденото на Британи, – съвсем чистичък. Я сега да видим дали ще можем да го накараме да суче?

Навеждам се, за да ѝ помогна да постави бебето на гърда­та, но Британи се дръпва.

– Махни се от нея – казва Търк. – Искам да говора с шефа ти.

Това са първите думи, които ми казва през всичките двай­сет минути, откакто съм в стаята, и в тях усещам скрито недо­волство. Сигурна съм, че не иска да види Мари, за да ѝ каже колко добре си върша работата, но кимам твърдо и излизам от стаята, премисляйки всяка дума и всеки жест от момента, в който се представих на Британи Бауер. Отивам в сестринската стая и откривам Мари, която попълва картони.